Е. Т. А.  Х О Ф М А Н/ 1776 - 1822/

 Живот и творчество:  Писателят, който разработва до съвършенство сложната поетика на романтическия фантастичен роман в Германия, е Ернст Теодор Амадеус  Х о ф м а н . Роден е в Кьонигсберг, отраства в средата на високообразовани родители. Още като дете проявява  будния си и пъргав интелект, показва жив критичен усет, който по-късно като писател изявява в сатиричните си и хумористични произведения. Следва право, но юридическите науки го отегчават. Започва кариера като музикант  -  назначен е за диригент в оркестъра на градчето Бамберг. След рухването на Империята на Наполеон  се установява в Берлин/1814/, където живее до края на живота си - денем работи като чиновник, а през нощите пише. Той си създава име като майстор на разказа и новелата - най-високо ценените повествователни жанрове през епохата на романтизма в Германия. Пристрастен към музиката / прибавя към името си презимето на Моцарт, в знак на дълбока почит към великия композитор /, художник и композитор, този човек си създава известност едновременно като съзнателен чиновник и бохемстващ артист, който често черпи вдъхновение в запиванията си с близки приятели.

   В творчеството си се вдъхновява от философията за природата на  Ш е л и н г  и от произведенията на Готхилф Хайнрих  Ш у б е р т/1780-1860/, който изучава “внушенията на нощната природа”, хипнотичните състояния и сомнамбулизма. Сънят, в който първите романтици виждат магически посредник, чрез който може да се открие истината, скрита в нас, се осмисля от тях като владение на непознатото и безпокоящото. В него се раждат фантастичните видения, които Новалис тълкува като символни представи идващи от Изтока, а Арним - като нереалистични образни формирования, зародили се в екзотичния Египет или през Средновековието. Благодарение на художествената инвенция на немските писатели романтици фантазните приумици  навлизат дори в света на еснафите, предизвикват размествания в делничната им стойностна система, внасят в съзнанието им пиетета пред “обезпокоителните странности”- лудостта, магнетизма и автоматизиращия човека сомнамбулизъм. 

   Нови загадъчни хоризонти се откриват пред тогавашните читатели след прочита на разказите и новелите на Хофман  “Фантазии в маниера на Кало”/ Fantasiestucke in Callots Manier, 1814-1815/,”Нощни новели”?/ Nachtstucke,1817/,  “Серапионовите братя” / Die Serapionsbruder, 1822/  В тях читателите откриват противоречивия маниер на този писател, разкъсван от постоянни конфликти, на възприемане на света.  Раздвоението, което присъства в делничния му живот, предопределя изначалната дихотомия, върху която се градят художествените му творби.

Хофман като разказвач и новелист: В новелата “Серапионовите братя” героят Киприан възстановява пред читателите впечатленията си от срещата  и разговорите му с граф фон П., изгубил ума си след като си въобразил, че е прероденият мъченик Серапион. Макар че в действителност обитава горите на Германия, графът си внушава, че живее сред пустините на Тива. На Киприан, който се опитва да го излекува от налудничавата му илюзия, умопомраченият благородник отговаря, че предпочита да се довери на Духа, който разгръща пред него вътрешните му видения, тъй като светът може да бъде обяснен само благодарение на тях, а не въз основа на сетивните наблюдения. Озовалият се в плен на фантазмите си граф отстоява  същата мисловна позиция относно непосредствено видимия свят, която заемат в теоретичните си синтези и в художествените си произведения повечето романтици в Германия.

   Още в края на ХVІІІ век Новалис споделя, че изхожда от озарилото го прозрение: “Светът се превръща в блян, блянът се превръща в свят.” Хофман също отстоява убеждението, че поетът е самобитен ясновидец, за който видението, идващо отвътре, притежава същата убедителна състоятелност както и реалността, която постъпва чрез сетивата ни от външния свят: “Той наистина беше съзрял това, което обявяваше, че е видял и затова онова, което казваше, завладяваше дълбоко сърцето и душата” - споделя Киприян.

   И все пак тази вътрешна реалност може да се роди само въз основа на внимателното изследване на външния свят - отчитането на тази релация съставлява  оригиналността на романтика Хофман сред събратята му в края на епохата на романтизма. Той схваща въображението като посредник между външната реалност и света на  духовното. От това гледище позициите на Киприан и на графа са взаимозаменяеми, .т.е. Киприан може да се възприема като умствено разстроен със същите основания, заради които обявяваме графа за ментално нездрав. Това е съдържанието на “Серапионовия принцип”, който се превръща в надежден ключ за по-късните изследвачи тълкували новелата на Хофман.

  Хофман написва във формата на своеобразен диалог новелата “Прозорецът на братовчеда” / Сб. Немски романтици, НК, 1980 г./ в края на живота му. Авторът е вече болен, когато я създава и тази му творба е изпълнена със смътните му предусещания за края. В нея е лесно да се забележи прехода на писателя от мирогледните предубеждения на романтизма като художествена тенденция в литературата към по-всеобхватното правдоподобно възпроизвеждане на многообразието на живота. Двете действащи лица в новелата, едното от които е засегнато от парализа, придобиваща значимостта на символно означение на приближаването му към края на жизнения път,  наблюдават с далекоглед от мансардата си живота, който тече на големия пазарен площад пред дома им. Те разучават внимателно, без тяхното знание,  физическите и психически особености на хората, които се суетят из него. Двамата старци правят отдалеч допускания и догатки относно характера и участта на всеки един от тях, тълкуват несъзнателните им жестове, представят си думите, които изричат, така че хората се превръщат за двамата педантични наблюдатели в своеобразни експериментални животинки.

   Тези двама странни “герои” на Хофман доброволно изпълняват мисия, много сходна с онази, която си е предначертал като основен творчески ангажимент техният създател - да осъществяват връзката между двата взаимоотричащи се аспекта на живота, наблюдаваната действителност и генерираната от въображението реалност. Това смесване на реалността с неповторимо субективните построения на творческата фантазия ще привлече в началото на ХХ век вниманието на сюрреалистите и Кафка към разказите на късния немски романтик.

  Хофман дължи в голяма степен своята известност като писател на “разказите за призраци”, в които предизвиква преднамерено страх у читателите си с истории за погребани живи отмъстителни чудовища, за хитроумни магъсници и злавещи вещици с нащърбени зъби, чиито образи той черпи от средновековните немски легенди за привидения и кървавите им отмъщения на живите. Наистина този немски автор не е вярвал на тези занимателни измислици, изпълнени с фантастични зловещи и смразяващи кръвта произшествия,  но ги използва със съвсем различни подбуди - да предаде своята непрекъсната тревога пред загадъчното битие, да придаде художествено изражение на безпокойствата си като бързопреходен смъртен човек пред мистичните тайни на всемира.

Хофман като романист:  Този късен немски романтик изповяда своя самобитна концепция за мощта на музиката, която според него не е обвързана като изкуство с видимия свят и принадлежи на един чисто духовен мир. Така както Хофман се чувствува неудовлетворен, че не може да създаде литература, в която да изгради една самостойна фикционална, напълно различна от реалния свят, действителност, така той се заема като самоук, до голяма степен интуитивен, музикант да пресъздаде чрез литературата своя идеал за “чиста музика”.

  Писателят Хофман пресъздава в образа на безумеца Крайслер своята представа за музиката като изкуство, в което намира изблик демоничния творчески дух - естествен заряд на всяка интелектуално извисена личност. В романа си“Житейските възгледи на котарака Мур”/Lebensansichten des Katers Murr, 1821/ Хофман чрез изкустно симулирана “грешка при набора” вклинва отделни страници от художествено оформената биография на талантливия придворен композитор Йохан Крайслер в “Дневника на учения котарак Мур, философ и поет”. Тази необичайна композиция на романа е обяснена от автора като “разсеяност на печатаря”, който включил в изповедите на Мур страниците служили му като попивателна хартия. Благодарение на това хрумване писателят, чрез наслагването на преднамерено прекъснати фрагменти от две разнородни по атмасфера и стил повествования, има възможност да изследва задълбочено противоречията  между човека на изкуството и смехотворно претенциозния еснаф изживяващ се като задълбочен философ и ненадминат поет.

     Изпълненият с много премеждия и драматични обрати живот на Крайслер, двойник по дух на самия Хофман, чието име той ползва често като любим псевдоним, прекъсва монотонната изповед на ленивия котарак, написана в претенциозен стил. Размислите на Крайслер са задълбочени, изпълнени с много сантиментални изповеди, които са нарочно прекъсвани от автора, за да вгради смехотворните, безмислено педантични коментари на котарака Мур относно банални битови случвания и “тревоги”. Постоянната смяна на тона в повествованието  - от буфонадния до сатиричния, от иронията да отчаянието, създава омагьосващата, изъкана от загадки и недомлъвки, атмосфера на романа.

   Котаракът Мур е смехотворен в “писателското” усърдие да възпроизвежда с отегчителни подробности детството си, първите си приятелства, първите си любовни увлечения, първите си надежди и разочарования, дългите си пиршества с плиткоумни като него сътрапезници. Премеждията в живота му са сходни с бедния житейски опит на някои съвременници на самия Хофман.  Романистът романтик  постига сатиричното изобличение на меркантилния еснафски дух на времето най-вече чрез сериозния тон, с който се преразказват баналните случвания и скучните “приключения” в живуркането на “учения” котарак. Ироничните ефекти са пораждат най-често от прозорливите оценки на особено важната особа Абрахам, който наблюдава с недоверие и скептицизъм делата на хората.

 Посветен в окултните науки и магиите маестро Абрахам играе важна роля в живота на Йохан Крайслер.Този таен съветник на принца Иренеус има върху него много по-голямо влияние от четиридесетгодишната вдовица на придворния съветник Бенцон, тясно свързан приживе с господаря си. Принцът някога е бил владетел на микроскопично кралство, но сега живее в градчето Зигхартсвайлер, следва със смехотворна упоритост пищния, но абсурден,  дворцов етикет, упражнява власт над двор от царедворци, които шестват като привидения - жалки останки от отминалия бляскав салонен живот.

  Даровитият музикант Йохан Крайслер се озовава отведнъж в това микрообщество, което се задушава от клюки, интриги и безпочвени илюзии. Този човек на изкуството е по природа необуздан и експанзивен, лесно се ентусиазира и обезкуражава, предизвиква ужас у малката принцеса, но въпреки странностите на характера му пробужда любовта, неосъзната и безпределна, на Юлия, грациозната дъщеря на Бенцон. Той също се увлича по девойката, възхищава се от уравновесеността й, отдава се на вихъра на романтичните преживявания, редуващи се в главозамайващ ритъм.

   Авторът, който чувства този персонаж като свое “alter ego”, го преследва непрекъснато с бдителната му самоирония. Той прекъсва внезапно романа без да изведе до някакъв край многобройните, пресичащи се в него, интриги и да внесе някакви успокояващи разяснения относно последвалата участ на героите. Единственото реално действащо лице в тази творба си остава композиторът Йохан Крайслер, чиято болезнена искреност не понася никакво смехотворно тълкуване, т.е. романът “Житейските възгледи на котарака Мур” би трябвало да се възприема  като фантастична, изпълнена със самоирония, биография на Хофман. Ако творецът не е уверен в себе, абсолютистките му амбиции в изкуството могат да го отведат до лудостта и смъртта.

    Писателят романтик проследява в творбата си, чрез често използвания в музиката композиционен похват -  контрапункта,  живуркането на един ленив котарак, символна анималистична персонификация на самодоволния еснаф, и напрегнатото съществуване на посветилия се всецяло на изкуството човек.  В осмислянето на житейската философия на централния персонаж романтикът Хофман влага безспорно съкровените си възгледи за човешкото съществуване. Той ни подтиква да възприемаме героя му като “музикант притежаващ качества на гений, но не истински гений, а по-скоро един нещастен и провалил се гений, чиято лудост би трябвало да отдадем на извънмерно развитото му и разюздано въображение, неуспяващо да намери формата, в която да отлее своите хрумвания”.

     Крайслер става жертва на нещастната си любов, така както неговият създател изстрадва цял живот неуспеха си като мъж - Хофман е страстно влюбен в красивата девойка Юлия Марк. Писателят се влюбва в петнадесетгодишната си ученичка, когато е вече на тридесет и пет години и е женен от девет години. Той се увлича до такава степен в сантименталната си привързаност към нея, че, обзет от ревност, се сбива с официалния й годеник. Този скандал е причина за преустановяването на срещите му с Юлия, но любовта му към нея продължава да го вдъхновява като писател до края на земните му дни.

  Същото пламенно любовно увлечение подтиква Хофман да преосмисли образа на Дон Жуан в едноименната му новела, а споменът  за неговата възлюбена го подтиква да напише “Еликсиритге на дявола”/ Die Elexiere des Teufels,1815/ . В тази си творба писателят използва мотива за двойника, излязъл на мода през епохата на романтизма, за да разкаже как последният потомък на една фамилия е принуден да изкупва престъплението, извършено някога от неговия именит прародственик.

   Хофман твори през последния период от развитието на немския литературен романтизъм. Той открива нови хоризонти за разгръщане на неподвластната творческа фантазия в лоното на немската изящна словесност . Този късен романтик придава нов статус на привидно самоволните хрумвания на фантазията в разказа, новелата и романа. Той създава един многолик, сумрачен и заплашителен, фикционален свят, изпълнен с привидения и марионетки, с персонажи, които се раздвояват и се противопоставят в отчетлива опозиция един на друг.

   Този немски романтик е първосъздателят на “Серапионовият принцип” , благодарение на който писателят би могъл да открои прецизно образа, зародил се в дълбините на съзнанието му, като отчете формите, цветовете, светлините и сенките му, и да го представи като го тронспонира във външния свят. Хофман си осигурява престижно място в историята на немската летература най-вече като основоположник на тъй наречения  ф а н т а с т и ч е н    р е а л и з ъ м/ будещ вече все повече основателни критически възражения/, чиито именити продължители в новата немската литература са Теодор Щорм, Томас Ман и Франц Кафка.