В подготвителните бележки за първия вариант на романа “Клетниците”, озаглавен първоначално “Нещастията”, Виктор Юго дава израз на загрижеността си за охраняване на демокрацията: “Власт, могъщество, авторитет, достойнство, независимост, величие, превъзходство - всичко идва от народа и се връща при народа…Демокрацията е бъдещето, днешната реалност, утрешната необходимост, целта на всяко разумно правителство, съдържанието на всяка човечна политика…Провъзгласяването на демокрацията не е падение, а прогрес за обществото. Всъщност единствено последователното прилагане на демокрацията може да доведе до пълния разцвет на творчеството в социалната сфера”.
Още през средата на века/ХІХ/ Виктор Юго декларира, че вместо политик предпочита да е “свободен човек” и скъсва с Елисейския дворец: “Акламиран от левицата, защото поддържа с блясък, в хубави речи, свободите, но никога не приет от нея като един от своите, уточнява авторитентният му биограф Мороа, той е освиркван от десницата, която го презира като дезертьор и го подлага на невероятни обиди и клевети.”/стр.339/. През януари 1850 година самият Юго споделя: “ Преди пет години аз бях на път да стана фаворит няа краля. Днес аз съм на път да стана фаворит на народа.”
Романът е впечатляващо пълнокръвна художествена реализация на дълбоко хуманната обществено преобразователна ангажираност на гражданина Юго за превъзпитаване на властимащите и за вграждане на демократизма и либерализма в социалния живот на родната му Франция: ”През ХІХ век ние с радост и гордост заявяваме, че най-важното за Франция е народът й, постепенното издигане на интелекта, прогресивното подобряване на живота на многобройните ощетени труженици, на настоящето им чрез възпитанието на сегашните хора, на бъдещето - чрез възпитанието на децата им. Ето ви една наистина свята и велика цел”. И тук съкровените социално нравствени амбиции на романиста романтик са укрепването на националното единение, установяването на равенство за всички пред закона, премахването на съсловните и имотни привилегии, възцаряването в родината му на кралицата Мисъл.
Авторът на “Клетниците” излага в следния порядък топосите на художествено изобразителната му стратегия: ”Да покажа вътрешния свят, същността на човека, народа, който се труди, страда и очаква, сломената жена, агонизиращото дете, скритите войни на човека със самия себе си, зловещите предразсъдъци и жестокости, понасяните безропотно несправедливости, подмолните ответни удари на закона, тайните въжделения на душите, неясните трусове сред множеството, всички нещастни души, които бродят сред невежеството и мрака.”
Премалелият от глад беден скитник Жан Валжан открадва един хляб, за да залъже стомаха си. Осъждат го на заточение в каторга. След освобождаването му полицейските власти продължават да го следят. Подозрението на властимащите продължава да тегне над бившия каторжник, който заживява в постоянен страх, чувства се непрекъснато като преследвано животно. Обречен на вечно скиталчество и самота в миговете на отчаяние той се замисля дали да не избере участта на истинския престъпник.
Подвластният единствено на християнското си милосдърдие епископ на градчето Дин, монсеньор Мюриел, приема радушно в дома си бедния скитник, но Жан Валжан не успява да оцени искреното благоразположение на домакина към него. Той се поддава на клетническата си озлобеност срещу богатите и извършва престъпно деяние - открадва сребърната посуда от дома на епископа. Жандармите го арестуват, но милосърдният свещенослужител издейства освобождаването му като убеждава пазителите на реда, че гостът му е невинен.
Благородническият жест на благочестивия епископ преобразява Жан Валжан, който досега, през живота си, се е сблъсквал само с неумолимите пазители на закона и с унизяващото го усърдие на подозрителните му и зложелателни преследвачи. Осъзнал вината си, обхванат от мъчителни угризения на съвестта, бившият каторжник решава да скъса с предишния си начин на живот, да се реабилитира пред хората с предприемчивост и честен труд и да заживее като порядъчен човек. Той си измисля ново име, става известен като господин Мадлен, настанява се в малкото градчеп Па-дьо Кале, натрупва значително състояние, прочува се сред съгражданите му с благотворителната си дейност, избран е за кмет и скоро получава престижния във Франция Орден на Почетния легион.
Особено трагателни са усилията на господин Мадлен да спаси от мизерията и да помогне на нещастната самотница Фантина. До смъртния одър на изтощената от дебнещата я постоянно мизерия всеотдайна майка той обещава да се грижи като баща за осиротяващата й дъщеря Козета.
Междувременно ревностният пазител на реда Жавер, неуморният преследвач на бившия каторжник Жан Валжан, се усъмнява, че добре познатият му “злосторник” се укрива под името Мадлен. Обзет от подозрения той проявява присъщото му пъклено усърдие на “защитник на закона”: арестува един беден скитник, обвинява го, че е опасният злосторник Жан Валжан, заплашва го с каторга. След мъчителни размисли истинският Жан Валжан се вслушва в пречистената си съвест и се предава на правосъдието, за да спаси невинния клетник.
Този път несправедливо осъденият Жан Валжан успява да избяга от каторгата, открива Козета в колибата на оскотелите в мизерията злодеи, зловещата фамилия Тенардие, отвлича я и се посвещава изцяло на възпитанието на осиротялата девойка. Принудени са да се укриват от усърдно издирващият ги полицейски инспектор Жавер в малкия парижки метох Пикпюс. Двамата се запознават със скромния студент Мариус, син на изчезнал в битката при Ватерлоо полковник. Прямодушният младеж се влюбва в Козета.
По време на парижките бунтове през 1832 година, когато всички свободолюбиви младежи се сражават на барикадите / сред тях е и безстрашният хлапак Гаврош/, Жан Валжан пощадява в разгара на уличната битка своя злонамерен преследвач Жавер. Той спасява саможертвено сериозно ранения Мариус като го отнася на плещите си и го укрива като се спуска из плетеницата от подземни отводни галерии под Париж.
След като Жан Валжан пощадява непримиримия си враг Жавер, инспекторът осъзнава безсмислието на неговото преследване. Обзет от непреодолими терзания на съвестта служителят на закона изпада в неизлечимо отчаяние и слага край на живота си. След като научава кой е в действителност покровителя на възлюбената му Козета честолюбивият Мариус успява да отчужди осиротялата девойка от осиновителя й. Но след време, потресен от дълбоко трагичната участ на бившия каторжник, убеден в моралното му преображение, той насърчава Козета да възобнови срещите си с всеотдайния й покровител. Възвърнал си обичта и признателността на Козета и Мариус, постигнал най-сетне хармония със самия себе си, възнаграденият с душевно спокойствие в края на живота си клетник умира като светец.
Юго написва “Клетниците” в отговор на популистките идейни предизвикателства заложени в приключенския роман на Йожен Сю “Парижките потайности”/1843/, който има невероятен успех сред френските читатели. Той атакува опростенческата концепция на своя събрат по перо, който представя правосъдието като изцяло репресивна социална институция и обявява затворите за развъдници на престъпници. В романа си Юго не предлага конкретни мерки за усъвършенстването на правораздаващите и охраняващите законите органи, нито се ангажира да предлага някакви идеи за преодоляване на лавинообразно размножаващите се конфликти, характерни за всяко новоучредено демократично общество.
Като романист той разчита на истините, до които достига без предубеждения, когато проследява драматичните обрати в съдбата на бившия каторжник, който усърдно се стреми да се освободи от своето минало. Основната му теза като писател романтик е, че достойнството на хората от народа, върху което се изграждат социално нравствените норми на обществото, трябва да се уважава от властващите като фундаментална морална инстанция. Всеки честен човек трябва да се бори непрестанно с несправедливостите в обществото, които се обуславят от предразсъдъците, подозренията и гоненията на властимащите срещу “клетниците”. Въдворяването на справедливостта в обществото е възможно само със самоотвержените усилия на всички негови членове, които, като съблюдават изконните християнски добродетели, съдействат за изграждането на здрав обществен морал, без който всяка гражданска общност е обречена на гибел.
Романтикът Юго изследва в “Клетниците” преди всичко нравствените промени, облагородяването на душата и извисяването на духовните стремления, които са предопределящи, според него, за усъвършенстването на обществения морал. Писателят моралист е убеден, че човек може да се промени “отвътре”, чрез целенасочените усилия на собствената си воля, чрез категоричния си морален избор да бъде неизменно добър и отзивчив към нещастията на хората. През живота си човек е неизбежно подвластен на моралните въздействия, идващи от многоликата общност на другите хора, принуден е непрекъснато да се съобразява с диктата на обществените предубеждения и предразсъдъци. При радикалните промени в социалния живот човек често се обърква, избира погрешната посока, става жертва на някоя нелепа случайност и трябва да мобилизира природните си заложби, за да се завърне към стила на живот на добродетелния гражданин.
В размислите си за отговорността му пред обществото освободеният каторжник Жан Валжан преминава през пропадания в “адски бездни” и въздигания до “райски висини”. Попаднал в “хаоса от страсти” героят на Юго преценява преди всичко моралните аспекти на човешките взаимоотношения, загрижен е да си изясни най-напред нравствените устои, върху които се гради общуването му като свободен човек с другите хора в обществото.
В този роман съвестта е представена като всемогъщ тиранин на човека. Тя връща героя към прегрешенията му в миналото и е неумолимо взискателна към сегашните му постъпки. Жан Валжан се пречиства от миналите си грешки чрез безкористната си бащинска привързаност към осиротялата Козета, чрез искрената си загриженост за Мариус, чрез благородното великодушие проявено на барикадата към Жавер. Покорен от човеколюбието на духовния му спасител епископ Мириел, бившият каторжник се възвисява към добротворчеството подтикнат от дълбоко хуманното усилие да бъде спасител на страдащите и опора на онеправданите.
