МАДАМ ДЬО СТАЛ /1766 - 1817/
Житейската й участ: Жермена дьо Стал, известна в литературната история на Фрация повече като Мадам дьо Стал, живее във време на дълбоки социални, икономически и политически промени, така че творчеството й е белязано от тези коренни трансформации в обществения и културния живот на родината й при прехода от Стария режим към Републиката, от класицизъм към романтизъм в литературата и останалите изкуства.
Тя е дъщеря на женевския банкер Некер, последният, преди Революцията, финансов министър на краля Луи ХVІ, и съпруга на авторитетния дипломатически представител на Швеция в Париж барон Стал-Холщайн. Силната й привързаност към бащата проваля до голяма степен брачното й съжителство с изискания шведски благородник и обуславя непрестанното й търсене на идеалната любов. Изпъстрена с многобройни драматични приливи и отливи е дългогодишната й любовна връзка с Бенжамен Констан, талантлив поет, принадлежащ също към първото поколение романтици във Франция, автор на поемата “Адолф”/1816/.
В политическия живот на родината си Мадам дьо Стал се вписва като ревностна поддръжница на либерализма, като убедена феминистка, отстояваща правото на жените да участват пълноправно в обществения живот, да изявяват свободно интелектуалните си заложби и да не се страхуват да доказват духовното си превъзходство пред мъжете. Въпреки всечко в литературните си творби тя твърде често отстоява станалата по-късно традиционна представа сред романтиците, че истинското призвание на жената е да се осъществява всеотдайно в любовта, тъй като само тази страст би могла да осмисли живота й, макар че тя неизбежно включва страданието, разочарованията и дори смъртта в душата.
Естетическите възгледи на дьо Стал: През 1800 година Мадам дьо Стал завършва теоретичния се трактат “За литературата, разглеждана във взаимоотношенията й с обществените институции”. В него, като изхожда от схващането за относителността и самобитността на усета за литература, авторката прави своеобразен социокултурен преглед на взаимоотношенията, които се учредяват през различните епохи между литературните изразни средства и форми и развитието на процесите в европейската култура. В началото тя ясно предпоставя целта си като изследвачка: “Поставих си задачата да изследвам влиянието на религията, нравите и законите върху литературата и влиянието на литературата върху религията, нравите и законите”. Дьо Стал смята, че е “важно да се опознаят въздействието на интелектуалните постижения на Века на просвещението върху Великата революция и последствията, до които може да се стигне в деня, когато се осъществи мъдра и справедлива хармония между реда и свободата, морала и републиканската независимост”.
В първа част на трактата на Мадам дьо Стал, озаглавена “За литературата на древните и модерните автори”, се проследява развитието на литературата от Античността до ХVІІ век и влиянието на религията, нравите и политическите системи върху еволюцията на естетическия вкус. Авторката отстоява тезата, че между етапа в развитието на цивилизацията и еволюцията на вкуса се е установила отдавна постоянна взаимовръзка. Така например при първите нашествия на варварите в пределите на Западната римска империя и след появата на първите христиански общини възниква нов подход при литературното пресъздаване на света, който се отличава от типа литературно възпроизвеждане на живота, който се е използвал през Античността, когато се учредява езическата митотворческа традиция.
Като се позовава на теоретичните прозрения на Монтескьо и Дидро Дьо Стал разграничава в модерната литература “две напълно различни художествени традиции - на Севера и на Юга”. Първата е учредена през Античността от древногръцкия епически поет О м и р, а първосъздател на втората е шотландският бард О с и а н, творил през Ранното средновековие. Наследници на първата художествена традиция са италианските, испанските и френските модерни автори, а на втората - английските, немските и скандинавските писатели.
“Въображението на хората от Севера се извисява отвъд пределите на земята, която обитават, пише Мадам дьо Стал. То преминава през облаците, които ограничават хоризонта им и като че ли означават необяснимия преход от живота към вечността”. Защото “народите на Севера не са толкова обсебени от удоволствията, колкото от страданията си и поради това въображението им е много по-плодовито”. Докато “поетите от Юга непрекъснато прибягват при пресъздаването на всички чувства, възникващи в живота, до образните представи за хладина, кичести горички и бистри поточета”: “Те не могат да си представят насладите на душата без да прибавят към тях мисълта за благотворното въздействие на дебелата сянка, която трябва да ги пази от пламтящите ласки на слънцето”.
У творците от Юга, според авторката, се наблюдава изобилие от разностранни интереси, докато при писателите от Севера поразява съсредоточената върху най-важните екзистенциални проблеми мисъл, която възпроизвежда “чудесата на страстта и волята”. Като се позовава на това си по-скоро интуитивно прозрение Дьо Стал възхвалява безрезервно мощта на творческия гений на англичанина Шекспир и немеца Гьоте и оплаква френската литература, която през ХVІІ век изгубила обичайната си откритост за нови и оригинални идеи.
В заключение на пространната съпоставка на специфичните характеристики на творческото въображение от двата културни региона на Стария континент Дьо Стал се опитва да дефинира своеобразното умонастроение, което се налага като модна психическа нагласа / le mal du siecle / сред нейните млади съвременници. Според нея “всичко най-велико, което е създал човека, му е внушено от мъчителното осъзнаване на несъвършенството на неговата участ”. “ Посредствените умове са, общо взето, напълно доволни от отредената им участ. Те изглаждат, тъй да се каже, несъвършенното си съществуване като го допълват, когато нещо все още им липсва, чрез безнадежните си илюзии. Но извисяването на духа, чувствата и деянията е възможно само благодарение на порива да се измъкнем извън пределите, които ограничават въображението ни. Героизмът на морала, ентусиазмът на красноречието и амбицията за слава доставят свръхестествени наслади, от които се нуждаят само онези души, които, едновременно екзалтирани и меланхолни, са изморени от всичко, което може да се измери, от всичко преходно, от края на всичко, независимо на какво разстояние отстои от тях”. Някои коментатори на тези разсъждения на Мадам дьо Стал ги възприемат като пръв опит в теорията на френския романтизъм да се дефинира породилата го емоционална, в известна степен патологична, настройка - “болестта на века”.
Втората част на трактата “За литературата” е озаглавена “ За сегашното състояние на просветение разум във Франция и бъдещия му прогрес”. С някои радикални разсъждения в нея Дьо Стал поражда неприязънта на амбициозния властолюбец Наполеон, който не без основание се страхува от бързото разпространение на либерализма в политическия живот на следреволюционна Франция. Наистина авторката предсказва скорошен подем във френската литература, но прави изричната уговорка, че той ще зависи от способността на властващите да изградят солидни социални институции, които могат да гарантират свободата и политическото равенство на всички индивиди.
През 1800 година излиза и студията на Мадам дьо Стал “За влиянието на страстите върху индивидите и нациите”, в чието начало твърди, че “щастието за индивидите това е надеждата без страха, деятелността без тревогата, славата без клеветата, любовта без непостоянството, въображението, което разхубавява онова, което притежаваме и заличава спомена за онова, което сме изгубили”, а “щастие за нациите би било съчетаването в хармония на свободата на републиките със спокойствието на монархиите, съревнованието на талантите с мълчанието на фракциите, насочването на милитаристичния дух навън, а почитта към законите навътре”: “Човекът, който се обрече на преследването на съвършеното блаженство, би бил най-нещастният сред хората - разсъждава дъо Стал. Нацията, която се стреми само към постигането на последните абстрактни предели на метафизичната свобода, би била най-нещастната нация.”
Според романтичната Мадам дьо Стал е безспорно, че “любовта е най-фаталната от всички страсти за щастието на човека”. Любовта често се ражда от “онова, което не може да се обясни”. За мъжете “винаги има някаква цел в любовта, докато продължителността на това чувство е единствената грижа на изживяващите го жени”. “Любовта е историята на живота на жените, твърди дьо Стал, но е само епизод в живота на мъжете”.
“Ако съществува някоя разрушителна за съществуването и щастието на свободните страни страст, това е безспорно страстта да се отмъщава - разсъждава дьо Стал. Ентусиазмът, който вдъхновява порива към свобода, амбицията, която пробужда свободата, подбуждат хората към по-активна дейност, пораждат много повече възможности те да се противопоставят едни на други…” Просветената аристократка, изповядваща либерализма, сочи безпристрастно редица драматични ситуации, които, ако не се анализират внимателно, биха взривили спокойствието в държавата възприела свободата като фундаментален принцип на уредбата й.
Сборникът на Мадам дьо Стал “За Германия” излиза през 1813 година в Лондон, след като издаването му в Париж е забранено от Наполеон през 1810 година. Той се състои от четири части:”За Германия и нравите на немците”, “За литературата и изкуствата”, “Философията и моралът” и “Религията и ентусиазмът”. Скандалът около издаването на сборника на френски език в Париж осигурява бързото му разпространяване и високия интерес на читателите във Франция. Проповядващата либералните идеи Мадам дьо Стал, благодарение на това й произведение, си осигурява престижния социален статус на предводителка на опозиционно настроените срещу авторитарния режим на Императора млади френски интелектуалци - елитът на тогавашната просветена аристокрация в Париж.
Мадам дьо Стал, обречена на изгнание от Наполеон заради политическите й пристрастия, пребивава в съседна Германия през периода 1804-1807 година, където се запознава отблизо с делничния живот, нравите и обичайте, религиозните предразсъдъци и празници на немците. В сборника са подробно анализирани доминиращите тенденции в тогавашната немска култура: динамиката в развоя на немската лирическа школа, превръщането на “болестта на века” в моден творчески стимул за немските романтици, увлечението да се разсъждава във философията и литературата върху безсмислието на живота без любов и обречеността на човека на кратковечно съществуване.
В контекста на немската литература най-рано възникват благоприятни обстоятелства за сравняването на класицизма с романтизма. След уговорката, че тя възприема епитета “класически” не като синоним на съвършенството, а като обобщаващо означение на постиженията на древните поети, Мадам дьо Стал уточнява:” Аз разглеждам класистичната поезия като творение на древните, а романтическата поезия като обвързана в известен смисъл с рицарските традиции…Названието “романтически” е възприето отскоро в Германия, за да се означава поезията, която води началото си от песните на трубадурите и е родена от рицарството и христианството…Литературата на древните изглежда при модерните поети като присадена литература, докато романтическата литература в наше време е самобитна. Налагането й е обусловено от нашата религия и нашите институции.”
В третата част на сборника “За Германия” се прави разгърната съпоставка между увлечението на немските философи по идеалистичните интелектуални спекулации и пристрастеността на френските мислители към сенсуалистичното вникване в делничните проблеми, възникващи в живота. В четвърта част Мадам дьо Стал възхвалява ревностното религиозно усърдие, което наблюдава у немците и прави апология на ентусиазма като извор на всички красиви помисли и възвишени идеи у човека. Тя не крие, че изповядва своеобразен , поетично обагрен, почти научно обоснован, мистицизъм отностно съответствията, които се наблюдават между материалния и духовния свят, между обкръжаващата ни, сетивно възприемана, действителност и отвъдния свят - “убежище на надеждата” и “родина на любовта”: “Не зная какво взаимотношение съществува между небесния свят и духовната гордост, между лунните лъчи, които галят планината и спокойствието на съвестта, но тези явления ни говорят на някакъв красив език и човек може да се отдаде на трепетите, които предизвикват, тъй като душата му тогава ще се почувства по-добре…Природните явления не бива да бъдат възприемани единствено според законите на материята, колкото и хармонично да са съчетани в тях. Те притежават философски смисъл и религиозна цел, които не могат да бъдат обхванати в истинските им размери посредством най-внимателното съзерцание.”
Впечатляващо проницателни са разсъжденията на Мадам дьо Стал относно ентусиазма - термин, който древните гърци превеждали чрез съчетанието “богът в нас”: “Ентусиазмът е свързан с вселенската хармония. Той включва любовното увлечение по красотата, поривът на душата към възвишеното, удоволствието от преданата всеотдайност, които се съчетават в емоционална нагласа, чиито главни съставки са величието и спокойствието.” Според нея “ентусиазмът е за съзнанието това, което е честта за дълга”: “В нас има известен излишък от душевни сили, който е сладостно да посветим на това, което красиво, когато онова, което е добро, е вече осъществено.”
Романите на Дьо Стал: Главните героини на двата й типично романтически романа, “Делфина”/1802/ и “Корина”/1807, приличат в много отношения на своята създателка. Те са високо интелигентни и изтънчено чувствителни млади жени, незачитащи установените социални предразсъдъци, предизвикващи съзнателно общественото мнение с душевната си откритост и свободната изява на творческия си гений. Отвоюваната си независимост и известност те трябва да изплатят с провал в интимния им живот, тъй като и за двете постигането на съвършеното любовно щастие се оказва непостижим блян, защото обществените нагласи са все още откровено враждебни спрямо жените отдаващи се безрезервно на сърдечните си пориви и на артистичните си дарби.
Заради несъобразяването им със светските условности Делфина и Корина, преминали през дълбоки душевни терзания, се оказват в края на живота си жертви на емоционалната си неприспособеност към властващия меркантилен дух на времето, в което живеят. Едната се самоубива, а другата, опустушена духовно от неуспеха си в любовта, като че ли сама предизвиква смъртта с пълното си отдаване на безпросветното отчаяние.
Делфина е млада вдовица, която иска да докаже, чрез всеотдайната си любов към Леонс, че поривите на душата са много по-важни в живота на човека от бързопреходните социални предразсъдъци. Но тя се компрометира пред обществото с ревностното си усърдие да спаси честта на своята приятелка. Обхванат от неоснователна ревност Леонс се оказва лесна плячка за амбициозната аристократка Софи дьо Вернон, която го оплита изкусно в коварни интриги, клевети и измами, за да го ожени за собствената си дъщеря.
След смъртта на Софи младият мъж узнава истината и любовната му страст към Делфина се възражда в душата му. Скован от предубежденията в неговото съсловие Леонс отказва да се разведе с дъщерята на измамилата го Софи дьо Вернон. Обзета от дълбока покруса Делфина се оттегля от светския живот, уединява се доброволно в манастир.
Когато законите, приети по време на Революцията, позволяват на Леонс да се освободи от брачната си клетва, той се връща към единствената си възлюбена и пред тях се откриват реални възможности за постигане на любовно щастие. Но тъкмо тогава младият човек решава да се докаже като образцов защитник на съсловната му чест. Той се записва като доброволец в контрареволюционната армия, включва се в бушуващата гражданска война, в която е убит като защитник на Стария режим. Делфина се отравя / според една по-късна преработка на романистката умира от изтощение/. Така Мадам дьо Стал е принудена да отстъпи пред горчивата за нея констатация: и след Революцията съсловните предразсъдъци продължават да бъдат по-силни от истинската любовна страст, зародила се в душата на човека.
Известната италианска поетеса Корина е дъщеря от смесен брак, така че в манталитета й се претопяват предразсъдъците и културните влияния идващи от две различни национални общности - английската и италианската. За да се спаси от конформизма на родителите си тя избира да живее в Рим.
Младият английски лорд Освалд Нелвил е разкъсван от неизлечимо в съвеста му съжаление, че не е успял да се помири с баща си преди смъртта на стария лорд. За да се освободи от душевната си подтиснатост той предпреима пътешествие из Италия, където среща Корина. По време на съвместните им странствания из Италия между двамата млади хора се заражда дълбока любовна привързаност. Корина и Освалд обикалят заедно прочутите италиански музеи и картинни галерии, съзерцават в сближаващо ги опиянение шедьоврите на Античността и Ренесанса,, обсъждат оживено любимите им италиански и английски поети.
Мадам дьо Стал има възможност да разкрие прелестите на италианската живопис и скулптура и магнетичното им влияние върху изтънчената чувствителност на двамата младежи. Запленен от непреодолимия чар на Корина, Освалд я убеждава пламенно да се омъжи за него. Но завърнал се в Англия той среща отново онази, която баща му, приживе, му е предопределил за съпруга и набързо се оженва за нея, за да успокои разстроената си съвест на неблагодарен син.
Влюбилата се с цялата си душа в Освалд, Корина се завръща в Англия с намерението да свърже живота си с него. След като узнава, че мъжът, когото е обикнала в Италия, е вече женен, тя се връща в Рим, където скоро умира сломена от разочарованието, че любимият й мъж така бързо е забравил за нея и така леко се е поддал на собствената си мнителност и криворазбрана аристократична чест.
В статия посветена на романа “Лелия” от Жорж Санд, излязла през 1833 година в поредицата му “Съвременни портрети”, първият авторитетен критик и историк на френския литературен романтизъм Сент Бьов прави опит да дефинира накратко особеното интелектуално излъчване на Дьо Стал: “Мадам дьо Стал съчетаваше мощно въображение и тънка чувствителност с твърде широки политически и философски разбирания; но тя беше изключение и след нея претенциите на френските жени, дори на най изтънчените, се сведоха до сладостни песни, деликатно нарисувани платна, нежна психология под крилото на християнизма”. Епохата на преход от Стария режим към гражданската република безспорно предопределя, като време на радикални социокултурни трансформации, многобройните противоречия и дилеми във литературно философските съчинения на втория авторитетен теоретик на френския романтизъм през ранния период от развитието му.
