АЛФОНС ДЬО ЛАМАРТИН /1790 - 1869/
Живот и творчество: Ражда се в селцето Мили, близо до град Макон, в провинциално аристократично семейство, изповядващо роялистки политически убеждения. Постъпва в колеж, създаден и поддържан от братята йезуити, които насърчават любознателността на младежа. Той чете с особен ентусиазъм древноримските поети Вергилий и Хораций и възприема “Геният на христианството” от Шатобриан като съвременен шедьовър, а авторът му като пример за подражание в живота и литературата.
Родителите му успяват със солиден откуп да го освободят от военна повинност в армията на “узурпатора” Наполеон и да го изпратят, за да се отърси от измъчващата меланхолия, в Италия. Пребивава във Флоренция, Рим и Неапол и има възможност да си изгради самочувствието на високо културен познавач и ценител на древноримската култура и на италианския Ренесанс. Енциклопедичната му образованост се съчетава с откритост за идеите на либертинската /свободомислеща/ френска аристокрация и за “болестта на века”, модна духовна нагласа, възприета от знатната младеж във Франция в началото на миналия век.
Ламартин е убеден, че поезията може да се роди само от меланхолията и болката или по-скоро от изкустно режисираната мъка. През 1816 година той заминава да лекува изтощените си нерви в курортното градче Екс-ле-Бен, където се запознава с една красива креолка, Жюли Шарл, коята лекува там увредените си бели дробове. Влюбва се в нея от пръв поглед, но болестта на Жюли се изостря и тя умира в късната есен на 1817 година. Още през лятото на предишната година създава стихотворението “Езерото”, в което съчетава тревогата от заплашената от бързоразвиващата се болест любов с модната за първото поколение романтици във Франция тема за необратимия бяг на времето. Така се ражда първата забележителна творба на поета Ламартин, към която той ще прибави още двадесет и три стихотворения, които ще влязат в първия му лирически сборник “Поетични съзерцания”/1820/.
Не по-малко важни за изграждането на самобитния му романтически поетически натюрел са стихотворенията “Уединението”, “Долината”, “Безсмъртието” и “Вечерта”, в които се проследяват терзанията на една страдаща душа, тласната в отчаянието след загубата на любимата, търсеща успокоение в религията и благотворното въздействие на красивите природни пейзажи.
Лириката на Ламартин: Доминиращите теми в “Поетични съзерцания” са бързопреходносттта на щастието в любовта, кратковечността на човешкото съществуване, сладостта на самотните размишления сред природата, благотворното въздействие върху душата на природните красоти и облагородяващите религиозни поучения. Искрената съкровеност на интимните признания, сюгестивната ритмична и музикална мощ на стиховете придават на модните вече романтически теми самобитно звучене, въпреки че авторът следва нормите на класическото стихосложение
В лирическите си изповеди Ламартин следва маниера на себеразкриване, характерен за Жан Жак Русо. Той разкрива без задръжки мъките разяждащи душата му, подтискащата го меланхолия,, последвала след раздялата с любимата, страданията, породени от принудителното уединение и неукротимата душевна болка след осъзнаването на невъзвратимостта на щастието,, постигнато в единението с очарователната избранница на сърцето му.
В този сборник се появява една тревожеща непрекъснато съзнанието на поета Ламартин тема,, която с течението на времето се превръща в смислова доминанта на лириката му - душевното безпокойство на всеотдайно обреклия се на Бога християнин. В поредица стихотворения/”Човекът”, “Беезсмъртието”, “Молитвата” и “Бог”/ поетът изповядва съкровеното си желание да живее извисен над отреденото от Бог земно битие, да изпълни с извисяващи духа му занимания живота си на земята, да приема земната си участ като неизбежно премеждие за озарената му от благодатта на християнската вяра душа. Поетът Ламартин развива самобитна концепция за земната човешка любов: разглежда я като изпитание за душата, предопределено свише, с което Бог подготвя човека за приобщаването му към всеобхватната обич, т.е.към духовната сила, която поддържа и движи всичко в света.
Появата на “Поетични съзерцания” днес се възприема като знаменателно, етапно, културно събитие в историята на ранната френска романтическа поезия. Сборникът на Ламартин се посреща с ентусиазъм от младите поети във Франция, преживяли тежко продължителните Наполеонови войни, възприели като свои емоционалните философско нравствени напътствия на “чудака” Жан Жак Русо, вдъхновени от разтърсващите духовни прозрения на високоерудирания теолог и поет Шатобриан. Стихотворенията в него се вграждат в духовния мир и доминиращата меланхолна емоционална нагласа на младите просветени читатели от онова време като безспорни лирически шедьоври, в които отзвучават всички интелектуални компоненти на модната “болест на века” - изостреното съзнание за кратковечността на човека, подтискащото прозрение, че истинското щастие в любовта е бързопреходно, обезкуражаващата интуиция, че огрубялото от прагматични интереси общество е безмилостно към високо чувствителните индивиди и т.н.
В следващия си лирически сборник, озаглавен “Поетични и религиозни съзвучия”/1830/, Ламартин включва 48 свои стихотворения, в които, като следва интимно изповедната тенденция, характерна за романтическата поезия, се връща към детството си/”Мили или родната земя”/, към юношеските си любовни увлечения/”Първото съжаление”/, проследява етапите в приобщаването си към Божията мъдрост. Тук впечатлява благородната му творческа амбиция да пренесе в поезията непреходните, заредени с трогателни морални напътствия, библейски притчи. Вдъхновението извира от дълбините на душата му, всеотдайно посветила се на Бога.
В цикъла “Псалмите на нашето време” Ламартин споделя непосредствено ревностното си упорство да пречиства душата си чрез съзерцанието на висшите нравствени истини, заложени в Светото писание, прави ни съпричастни на еволюцията в усещането му за природата като висше творение на Бога. Поетът романтик пресъздава красотите и хармониите в природата като преки земни отзвуци на неизчерпаемата творческа мощ на Създателя /”Безкраят в небесата”/. Идеята зя безкрайната съзидателна енергия, с която зарежда вселената Всевишния, е блестящо развита от поета Ламартин в четирите му поеми, посветени на възникването на грандиозните “съзвучия”: “Йехова”, “Дъбът”, “Човечеството” и “Идеята за Бога”. Особено силно е въздействието на образа на дъба, който е осмислен от поета като символ на неудържимия универсален порив към живот, на Божията творческа способност да разкроява материята и създава необозримо многообразие от форми и кросоти.
Този лирически сборник на Ламартин бележи важен етап в процеса на приобщаването, по идея на Шатобриан, на романтическата поезия към мъдрите напътствия, с които е изпълнено Светото писание. Създаден е през периода 1826-1830 година, когато Ламартин е секретар на френското консулство в италианския град Флоренция. В него той се доказва като безспорен майстор на лирико философската изповедна поезия. Достойнствата му на самобитен лирически талант са оценени обективно от Френската академия, която го приема като свой пълноправен член през 1830 година.
След това престижно признание поетът Ламартин се посвещава изцяло на изследването на духовните цености, с които се обогатява човек в ежедневното си общуване с мъдрите напътствия, заложени в Библията, с Природата, чиято съвършена красота оказва облагородяващо въздействие върху благочестивата му душа. В лириката му навлизат символните означения на мистичната обвързаност на човека с изтънчена интуиция към тайнствените послания на Природата като творение на неизчерпаемата съзидателна мощ на Бога.
Сборникът на Ламартин “Поетични и религиозни съзвучия” бележи важен етап в еволюцията на романтико лирическото възпроизвеждане на религиозния мироглед, култивиран ревностно от католицизма, преживяващ своеобразен Ренесанс в западните страни през първата половина на миналия век. След основоположника на водещите художествени тенденции в литературния романтизъм на Франция Шатобриан авторът му е най-последователният радетел за утвърждаването чрез поезията на величието и красотата на католическата вяра като залага не толкова на теологичните аргументи, колкото на въображението, емоциите и мистичните прозрения относно поуките, които дава на човека Бог чрез посредничеството на Природата.
В религиозното усърдие на поета Ламартин се вграждат пантеистичните му и деистични възгледи, предопределени от ревностната му разсъдъчна ангажираност в областта на метафизиката под влияние на високо ценените от френските романтици католически философи Ламне/1782-1854/ и Лакордер/1802-1861/.
През 1836 година се появява поемата на Ламартин “Ж о с л е н”/ около 8000 стиха/, която се състои от пролог, девет части/”епохи”/ и епилог. Написана е във формата на дневник, “намерен” в дома на скромен селски свещеник, починал по време на чумна епидемия. Още като млад, докато е бил в семинарията, Жослен се увлича от идеите на френските просветители и се включва във Великата революция, но се налага да се укрива в планината, когато започват гоненията срещу привържениците на “Революцията докрай!”. Там той приютява при себе си сина на един негов съратник, преследван също заради радикалните му убеждения. Така бившият семинарист заживява с шестнадесетгодишния Лоранс в една пещера, привързва се към него - сближава ги юношеската им екзалтация пред красотите на девствената природа.
Скоро Жослен открива случайно, че неговият близък “приятел” е всъщност преоблечена в мъжки дрехи девойка. Така чистата приятелска привързаност на двамата изгнанници прераства естествено в страстна взаимна любовна всеотдайност. Жослен дава обет пред своята възлюбена да се ожени за нея, но призован от покровителствуващия го епископ, който преди да издъхне държи да ръкоположи Жослен в свещенически сан, страстно влюбеният младеж е принуден да се откаже от обета си, даден пред Лоранс.
Жослен става духовен наставник на смирено паство от благочестиви селяни в една малка енория. През целия си живот служи всеотдайно на страдащите и нещастните, възпитава безвъзмездно децата на бедните, успокоява душите на съгрешилите. След дългогодишна раздяла странно стечение на обстоятелствата “среща” отново двамата влюбени. Лоранс напразно се е опитвала да забрави пламенна всеотдайност на първия си приятел. Една нощ селският свещенник е извикан да помогне на изтощена до смърт странствуваща старица. Озовал се пред издъхващата скиталка Жослен разпознава своята единствена любима, облекчава последните й мигове, склопява очите й, погребва я в пещерата, в която някога двамата са изживяли единствената любов в живота им.
След време всеотдайният Божи служител се заразява от чума, след като се опитва да облекчи болките на заразени от смъртоносната болест, и издъхва с пожеланието да бъде погребан в същата пещера, в която сам е подслонил тленните останки на Лоранс. Оттогава признателните селяни с удивление забелязват, че водите на близкото планинско езеро непрестанно отразяват образите на влюбените, чието духовно блаженство се ражда и угасва сред благосклонната към тях Природа. Забележителното е, че тази поема разполага трогателната хармония, постигната в любовта, в контекста на битовия и духовен живот на простодушните селяни от смиреното паство на всеотдайния Божи служител.
Другата поема, с която поетът Ламартин доказва чудодейната мощ на християнската вяра през епохата на романтизма, е озаглавена “ Падението на един ангел” /1838/. Отдал се всецяло на любовта си към красивата девойка Дайда, чийто небесен покровител е от раждането й, ангелът Седар, пожелава да се превърне в мъж. Избрал земните наслади пред непреходното щастие, той попада в робство и е обречен да изживее всички човешки страдания. Осъден до края на света да се преражда непрекъснато, той ще се завърне в небесното царство едва след като се е пречистил, т.е. след като изживее няколко живота и изстрада няколко назидателни умирания.
Ламартин разработва една типично романтическа тема - чрез свободно избраното страдание, чрез съпътствуващата го душевна болка човек извисява духа си, приближава се до облагородяващата премъдрост, чието висше въплъщение е Бог. Амбицията му е да докаже, че общуването с мъдрите притчи на Библията съдейства за изграждането на нов художествен усет през първите десетилетия на ХІХ век, когато във френското общество и културата му се заражда всеобхватен подем, обусловен от Великата революция и завоеванията /териториални и граждански/ на Наполеон.
Поетът Ламартин въвежда във френската романтическа лирика изповядващото интимните си, духовни и емоционални, въжделения “Аз”. Но неговото лирическо “аз” не е изолиран от другите в някакво частно битуване, а събира в себе си вечните и универсални ангажименти на душата на човека приел бремето на отреденото му земно съществуване. Този своеобразен универсален и неизменен лирически субект черпи сили от господстващите сред неговите съвременници интелектуални и емоционални нагласи, възпроизвежда динамиката им предизвикана от промените в епохата и манталитета й.
Рефлектиращ тежненията на индивидуалния и колективен избор в онова време той се стреми да бъде едновременно близък до страдащия нещастник и до вярващия човек. Ламартин придава лирически облик на религиозното усърдие на вярващия християнин, разпнат между страданието и надеждата, между загадката на собственото му Аз и мистерията на свръхестествената мощ на Бога, между меланхолията и упованието, между живота и смъртта. Метафорите, заложени в поезията му, не отварят хоризонти към тайнствени светове, а подпомагат читателя да осмисли абстракциите обсаждащи интелектуалното му битие според реалната им значимост, придават им впечатляваща конкретност. Музикалните внушения, заложени в благозвучния френски език, са използвани докрай от поета Ламартин, за когото учредяването на хармонични отношения човека и Бога е неизменно съпътствано залагането на мелодични съзвучия в стиховете и между римите.
