ФРАНЧЕСКО ДЕ САНКТИС

                “БОЖЕСТВЕНАТА КОМЕДИЯ” НА ДАНТЕ  

     
       “Алегория за душата” и “Комедия за душата” са схемите, категориите, общите рамки на концепцията, от която възниква “Комедията” на Данте...
     ...Съдържанието на тази творба са народните традиции и форми сплетени със загадката на душата, концепцията на всички мистерии и легенди, в чиято рамка Данте въвежда цялата култура на своето време...Няародът виждал в тези стихове същото съдържание, което усещал в проповедите, в молитвите и в представленията, така че не буди учудване, че когато някой гледа Данте със замисленото му и излъчващо странна обсебеност лице си казва: Тоя като че ли наистина току  що е излязъл от ада...

..Човекът, изпаднал в греха и мизерията, който накрая или продава душата си на дявола, или се пречиства и спасява, е основата на всички народни предания  както се вижда от “Въведение в добродетелите” и в “Комедия на душата”.
       В “Комедията на душата” човешката душа се представя като излизаща чиста от ръцете на Бог, водеща на земята битките си с плътта и демона и побеждаваща подпомагана от Божията милост. Пороците и добродетелите се бият, както боговете на Омир, за душата. Побеждават добродетелите и душата е спасена. Във “Въведение в добродетелите” на един младеж, изпаднал в крайна бедност, се явява като утешителка Философията, става негова учителка и господарка, и му показва битката между Пороците и Добродетелите. Тогава младежът, след като изоставя с презрение земните блага, се издига на небето...След смъртта на Беатриче пред Данте се появява «най-благородната дъщеря на Императора на вселената» /Философията/ и го прави неин приятел и роб...Душата в ада и чистилището, тъй като все още не е напуснала земните предели, е направлявана от природната светлина, разумат или философията. Но разумът е недостатъчен, ако не е покровителстван от Божията милост. В рая душата, освободена, пречистена и лека, има за наставница Милостта и Теологията, духовната светлина, която и показва науката без воал или Бог в неговата същност..

    ...Като взема за основа християнските традиции и форми, поетът използва за своята постройка /поемата/ всички материали от езическата и света наука, легендите и традициите на езическия свят, смесва класически /антични/ с християнски образи, Еней със Свети Павел, Харон с Лууцифер. Така той изгражда универсалния свят на културата, така силно желан от образованите класицисти и дотогава непостигнат, християнски по дух и израз, но в който отвсякъде прониква античният свят...Така в тази гигантска постройка вземат участие всички епохи и всички форми, претопени заедно и кръстени, проникнати от само една замисъл – християнското схващане за света.
      
 ...Данте определя поезията като «вестителка на истината», под «булото на притчата скрита», така че читателят «под твърдата кора, под приказния и разкрасен изказ, да намери целебни и най-нежни поуки». Сама по себе си поезията е «красива лъжа», която няма никаква стойност, освен да бъде израз на истината.

        ...Данте обработва абстрактни идеи: намира поредица от понятия, а след това изгражда съответната поредица от обекти. По онова време умовете били приучени към този подход на прибягване към общото...

         Разумът чрез посредничеството на философията ни дава познанието за доброто и злото. Затова изучаването на философията е дълг, е път към доброто, към нравствеността. Нравствеността е «красотата на философията»: етиката е «кралицата на науките», «първото кристално небе».
      За да се посветиш на философията е нужна любов. Любовта /желанието/ може да бъде семе за доброто и злото според обекта, към който се насочва. Неистинската любов е «неоседлано от разума желание». Истинската любов е изучаване на философията, «духовно обединяване на душата с обичания обект».
         Философията е «смесване с мъдростта», приятелство на душата с мъдростта. В нисшите натури любовта е «чувствена наслада». Само човекът, като «рационална природа изпитва любов към истината и добродетелта » (към философията). Така че истинско е щастието, което се постига чрез съзерцанието на истината.
     В тези понятие се намира хранителния сок на античната етика. Още езическите философи са посочили философията като единственото спасително пристанище сред бурите на живота: да бъдеш философ е значело и значи днес да устояваш на страстите и удоволствията, да побеждаваш самия себе си, да запазваш спокойствие на духа сред превратностите в човешкия живот..
         Но ето сега неочаквано се приобщаваме към християнството.
         Човешката природа заради първородния грях попада в робството на сетивата (на злото или на греха) и разумът и любовта се оказали недостатъчни за да я спасят. Разумът пристъпва пипнешком и води до грешки; «философите вървяха напред, но не знаеха накъде»; любовта останала без «водач» се превръща в чувствено желание. Явява се необходимост от свръхестествено изкупление. Бог се превръща в човек и избавя човешката природа като се предлага за изкупителна жертва за нея.
      Посредством тази саможертва разумът придобива стойност чрез вярата, любовта придобива стойност чрез милосърдието, философията бива допълнена от теологията благодарение на откровението.
     След като бива изкупена човешката природа, всеки човек придобива добродетелта да се спасява с помощта на Бог. Направляван от разума и волята, придобил сила чрез любовта и милосърдието, той може да се освободи от сетивата и да се издигне постепенно чак до Бог, до върховното Благо.
         Този път от материята или греха чак до духа или доброто включва целия кръг на нравствеността или етиката. Познаването на нравствеността (естествена и разкрита, философия и теология) е поради това необходимо за спасението.
       Поуката е «Nosce te ipsum», опознаването на самия себе си. В този живот човек пребивава в три състояния, които се разглеждат от етиката: състояние на грях, състояние на разкаяние и състояние на опрощение.

      Отвъдният свят е образ на нравствеността. Адът е образ на злото или порока; раят е образ на доброто или добродетелта; чистилището е преходът от едното в другото състояние посредством разкаянието и изповедта. Ето защо отвъдният свят е образ на различните състояния, в които се озовава човекът през земния живот.

...Центърът, около който кръжи тази всеобхватна енциклопедия е проблема за предназначението на човека (il problema dell"umana destinazione), който е заложен в основата на всички религии и философии, загадката на душата, мисъл, която изпълва всички форми на народната литература. Проблемът е поставен и разрешен по християнски начин. Човешката природа е изгубила и отново е постигнала рая...Човешката природа е постигнала рая, т.е. всеки човек е придобил силата да се спаси. Но по какъв начин? Какъв е пътят на спасението? “Комедията” отговорът на този въпрос, решението на проблема.

...за Данте постигането на светостта е възможно само чрез съзерцанието; обектът на съзерцанието е Бог; на върха на стълбата на блажените той разполага съзерцаващите, а не действащите. Но да се стигне до Бог не е достатъчно само желанието, нужно е знание, необходима е мъдростта, която е любов и знание, единство на мисълта и живота.  Затова Вергилий не може да бъде разум, който да не е същевременно любов, а Беатриче не може да бъде вяра, която да не е също милосърдие; Данте едновременно опознава и желае; всяко негово действие за придобиване на знание отвежда към действие за удовлетворяване на някакво желание. Интелектът /духът/ е на върха на стълбата; за да се разбере любовта, трябва да се притежава интелект.
      Такова е решението на Данте. Но след четири века проблемът остава същият, но се представя по различен начин. Изходната точка вече не е невежеството, тъмната гора, а преситеността и празнотата на науката, немощта на съзерцанието, нуждата от активен живот. Мъдрата Беатриче се превръща в невежа и наивна Маргарита, а Фауст не се отдава на съзерцанието, а на действието. Така негов недостатък става именно съзерцанието, изучаването на науката, а преодоляването му се търси в прекръстването в свежите води на живота...Но във времето на Свети Тома разумът едва навлиза в своята младост;...Той е трябвало да даде на хората философския камък за моралния свят, щастието. Целта на науката е била не само спекулативна, но и обвързана с практиката. В спекулативния план целта е вече постигната, превърнала се е за Данте в затворена книга, чиито страници са вече изписани. Но науката трябва да въздейства и върху волята, да води към добродетелта и щастието. И ако това чудо още не се е случило, ако действителността е толкова различна от науката, трябва да се търси причината, която за Данте и съвременниците му е невежеството. Така че науката трябва да се популяризира, да й се предначертае някаква нравствена цел, да се насочи към действието. Оттам придобива значение етиката и реториката, науката за нравите и изкуството на убеждаването...

 

...И тъй загадката на душата е или сурова и необработена реалност в народната литература, или трактат и алегория в официалната литература за учените хора.
    Данте си присвоява това понятие и се опитва да го въведе в реалността като изкуство...Но от това намерение не може да излезе изкуството.
    Нито пък излагането на науката в пряката форма на изкуство. Поетът, който иска да изложи науката и все пак да създава поезия, си поставя абсурдна задача – да придаде плът на това, което по своята природа съществува извън плътта. Така поезията се свежда до обикновена външна одежда,, не прониква в идеята, не я въплъщава. Идеята остава непобедима в своята абстрактност...Поезията може да поднася ценни дарове на науката, може да я облече, да я обсипе със скъпоценни камъни, да я замае с ласки, може да й навлече одежди, но не и да я притежава. non possederla. Тя може да я притежава само тогава, когато не я вижда извън себе си, когато тя става неин живот и душа, нейна реалност.

...Данте се заема за работа с всички тези форми и намерения. Ако алегорията му дава възможност да разшири рамката и да въведе в християнския свят цялата антична митология, култура, наука и история, от друга страна опорочава при създаването му този разширен свят като му отнема свободата и спонтанността на истинския живот, тъй като светът става мисъл и образ, една априорна конструкция, интелектуална по съдържание, алегорична по форма.
...Но на противоположната страна на този свят на абстрактния разум заживява един конкретен и реален свят, чиято история е историята на Стария и Новия завет в нейното буквално и алегорично изложение и която вече е създала цяла литература от алегорични и мистични поеми, хвалебствия, видения и легенди. Това е била литературата на обикновените хора, на нисшите духом. За тях пътят към спасението е съзерцаването не на алегорични и изобразяваните от науката същества, а на реалните същества: Бог, Девата, Христос, ангелчетата, светците, ада, чистилището и рая. Онова, което те назовават друг живот, който няма облика на земния, те приемат като реалност и истина. Съзерцаващият или ясновидецът са светецът, пророкът, апостолът, вестителят на Божието слово.  Данте, приятелят на философията, като съзерцава Божието царство се превръща не само във философ, но е пророк и апостол, който разкрива и проповядва Словото на хората. Той става пратеник от другия свят и самият Свети Петър му отваря устата и го натоварва със светата мисия: Отвори уста и недей скрива онова, което и аз не крия.

 ...Като въплъщение на преходните власт и интереси Църквата е не само коренът и причината за разврата /корупцията/ на епохата, но и препятствие пред стабилното изграждане на нациите, а най-вече на Италия, като граждански и имперски общности, които отразяват единството на Божието царство. На този развратен /корумпиран/ свят се противопоставят чистотата на първобитните и евангелски епохи, скромният и спокоен живот на градовете преди в тях да навлязат разврата /корупцията/ и произвола в нравите, за които Църквата дава лошия пример.
    Както се вижда светът на политиката навлиза по този път в християнския свят и се превръща в негова важна съставна част. Тогава политиката не е била още наука със свои цели и средства: тя е била приложение към етиката и реториката. Като реален живот тя взема за модел християнския свят, за който се пази чистия образ от древните епохи – своеобразен Златен век за християнския живот.
...Така че в “Комедията”, както във всички творби на изкуството, трябва да се разграничава света на намеренията от действителния свят, онова, което поетът е искал да създаде и това, което е създал. Човек не създава онова, което иска, а това, което може. Поетът се захваща за работа като използва поетиката, формите, идеите и грижите на своето време. Ако не е голям майстор, той успява да пресъздаде намеренията си съвсем точно...Но ако поетът е истински майстор се явява противоречието, тъй като възниква не света на намеренията му, а света на изкуството.

...През Средновековието съществува изображението, а отсъства реалността с нейната свобода и нейната самобитност...

....Същото е със стила, обвързан понякога с изтънчени и4 далечни взаимоотношения, той губи своята яснота и се оказва заплетен и неясен. Не е гръцки храм, а е готически храм, изпълнен с гъсти сенки, в който се борят разнородни елементи, недобре съчетани. Веднъж е грубоват, друг път изтънчен. Веднъж е тържествено поетичен, друг път е поетичен според народните представи...

...Така животът придобива единство, отвъдният свят излиза от доктриналната и мистична абстракция, небето и земята се смесват, превръщат се в жив синтез на всеобхватното виждане на свидетеля, автора и съдника Данте. Животът, гледан от другия свят, се изпълва с нови конфигурации, усещания и впечатления. Другият свят, гледан от земята, надява други страсти и интереси. И оттам произлиза една изключително оригинална концепция, една нова природа и един нов човек...Небето и земята се оказват неразривно свързани, едното не може да съществува без другото. Напълно реалното и напълно идеалното са просто две абстракции, тъй като всяка реалност носи в себе си своята идеалност, както и всяка идеалност носи в себе си своята реалност. Всеки човек носи в себе си своя ад и своя рай. Всеки човек носи в гърдите си всички богове на Олимп: скептикът може да премахне ада, но не може да премахне съзнанието...

...Това е една от онези гигантски и примитивни конструкции, истински енциклопедии, национални библии, не е този или онзи жанр, а е цялото, което съдържа в лоното си още неразвити цялото съдържание и всички поетични форми, кълновете на всяка по-нататъшна еволюция...
        Това е едно универсално съдържание, от което произлизат всички поезии, “свещената поема”, вечната геометрия и вечната логика на въплътеното в трите християнски свята творение: Божият град, в който се отразява човешкият град в цялата си реалност през дадено време и на дадено място; неподвижната сфера на теологическия свят, вътре в която като вихри се движат всичките човешки страсти.

....Схващането на Данте, духът, който изпълва с напрежение отвътре неговия свят, е всъщност напредващото разпадане на формите, постоянното изкачване от плътта към духа, освобождаването от материята и сетивното посредством изкуплението и болката, сблъскването между сатанинското и божественото, между ада и рая, е заложено и анулирано. Мир пренася боговете на земята и ги материализира. Данте пренася хората в отвъдния свят и ги спиритуализира...”Ад” е мястото, където се е настанила материята, владението на плътта и греха. Земното присъства в него не само като спомен, но и реално. Страданието не променя характерите и страстите. Грехът, земното се разпростира в другия свят и се застоява в онези души, които са неспособни да се разкаят: вечен грях, вечни страдания. В “Чистилище” тъмата се разсейва и отново се появява слънцето, светлината на интелекта, духът. Земното е мъчителен спомен, който разкайващият се учи да прогони, а духът, като се разделя с телесното, се насочва към пълното себевладение, към спасението.  В “Рая” човешката личност изчезва и всички форми се разтапят и издигат към светлината. Колкото по-нагоре се върви, толкова това победоносно преображение става все по-идеално, като накрая в присъствието на Бог, абсолютния дух, формата изчезва и остава само чувството:

И както някой, щом сънува сън,

се буди само с някакво вълнение,

а другото безследно чезне вън,

тъй стана с мен; и моето видение

почти изчезна, но от сладостта

на образа му пак съм в упоение.

Така се стапя сняг през пролетта,

така словата мъдри на Сибила

са се пилели с леките листа.

            /”Рай”, песен ХХХІІІ, стих. 57-66/

 

 

Дошла от Този, който я лелее

сам в себе си, подобна на дете,

което ту е тъжно, ту се смее

душата знае само, че расте,

че е на радостен баща творение

и следва туй, което й се ще.

        (Чистилище, песен XVI, стих.85-88)

Духът, с любов закърмен по рождение,

към своето влечение върви,

обхванат от стремеж към наслаждение.

                     (Чистилище, песен XVIII, стих. 19 - 21).

3. Едно добро е всекиму любимо,

то носи мир; духът ни всеки час

към него се стреми неутолимо.

 (Чистилище, песен. ХVІІ, стих. 19-21).

 

4.И щом оставих тленното си тяло

и цъфна чистата ми красота,

сърцето му към мен бе охладняло;

той хвана път неистински в света,

преследвайки измамни привидения,

които обещават суета.

           (Чистилище, песен XXX, стих. 126-132).

5. “Уви, измамните неща от вас

ме отклониха с мнимо обаяние,

щом вашето лице се скри.”

 (Чистилище, песен XXXI, стих. 34-36).

 

 

 

6. Божествената доброта блести

така, че всяка завист отстранява

и пръска вечните си красоти.

Това, което тя сама създава,

е вечно, че печатът й стои

 и неговият знак не избледнява.

Това, което тя сама струи,

е волно, че от нея то изтича,

без новото да го безпокои.

И всичко, с нея сродно, я привлича,

че този блясък, който вред пламти,

най-жив е в туй, което му прилича.

И от това ще се обогати

човекът; нещо липсва ли, тогава

 той губи благородните черти.

Грехът от свободата го лишава

и от доброто висше го дели

и затова по-малко го огрява;

     (Рай, песен VII, стих 64-81).

7. Оттук имате възможността

според влеченията ви вродени

да прецените разните неща.

          (Чистилище, песен XVIII, стих. 64-66).

8. Които бяха най-проникновени

добре прозряха тази свобода

и нрави ни оставиха нетленни.

    (Чистилище, песен XVIII, стих.67-69).

9. Благата леки вкусва с наслаждение;

те мамят я и следва ги отзад,

щом без юзда е нейното влечение.

Затуй закон е нужен в тоя свят

и цар, на чийто взор да се разчита,

че забелязва истинния град.

Закони има – кой ли ги зачита?

                 ( Чистилище, песен XVI, стих.  91-97).

 

 

 

Насочим ли вниманието си към съдържанието, ще видим, че в целия външен и духовен свят едва ли съществува обект, който той да не поставя на разглеждане и преценката за него - често само с няколко думи - да не е най-важният глас от онова време. За изобразителното изкуство той е документ - поради много по-важни неща, отколкото поради няколкото реда за тогавашните художници; скоро обаче той се превърнал и в извор на вдъхновение.”/с.130/.

 

 

 “...Но Данте, който притежава култа на гения, отлично познава и другите латински класици: освен Овидия и Хорация (magister noster), чиято Ars poetica изучава. Не са му чужди и Ювенал, Салуст, Цицерон, Лукан, Стаций. Той се ползва от тях наравно с Библията, от която намираме, наистина, повече от петстотин отражения.../38, с 98/.

 

 “...Във Франция Данте наистина не можа да стане рано по-популярен, защото стана доста късно известен тук. Ала щом в края на ХVІІІ век Риварол преведе “Ад”, поемата произведе, въпреки престижа на Волтер, който с възхищение бе посрещнал нелепия памфлет на йезуитския патер Bettinelli, силно впечатление, и то не само във Франция, но и в цяла Западна Европа, особено в зародиша на романтиката в началото на ХІХ век...”/ 38, с. 108/.

“..Не е за чудо затова, че когато във Франция настъпи настроение срещу мировозрението на ХVІІІ век, Шатобриан, в знаменитото си съчинение “Le gйnie du christianisme”, доказва вече превъзходството на християнската поезия върху езическата, като се опира главно на Данте.../38, с. 109/.

 “...Това беше Флоренция в епохата, когато се роди Данте: една красавица, която е съблякла старата си носия и е почнала да се труфи осъзнавайки своето богатство и своята мощ, ако и долните й дрехи да не са били безпорочно чисти:

нещо, което Данте отлично виждаше.”/38, с. 121/.

“...Уви, сънят на Данте се оказва пророчески. Не се минава много време и Беатриче умира на 9 юни 1290 година, на 24-25 годишна възраст.” /38, с. 125/.

“...Френският учен Raynouard ни запозна с любовния кодекс на трубадурите, писан на латински ( един вид средновековният Ars amandi). В него се съдържат 31 члена. Вторият от тях гласи: “Който не се крие, не може да люби”. А член 13 съдържа максимата: “Откритата любов не трае”.../38, с. 128/.

“...Какво е правил Данте в първо време, след смъртта на Беатриче, не се знае. Някои предполагат, че поетът имал намерение да стане от отчаяние монах и постъпил даже в един орден, но скоро го напуснал. Това допускане едва ли се съгласува със страстната, борческа натура на Данте, неспособен за един съзерцателен живот...” /38, с. 129/.

“...На 5 юни 1296 година Данте, на 31-годишна възраст, е избран за член на Съвета на стоте. От тази година той все повече и повече се издига в уважението на своите съграждани. В 1299 година Републиката изпраща 34-годишния Данте като свой специален комисар в една близка община ( Gemignano). Най-сетне в 1300 година, от 15 юли до 15 август, Данте става член на Колегията на шестте приори /началниците на корпорациите/ или на Сеньорията /Правителствената палата/...” /38, с. 131/.

“...Последните си години Данте прекарва в Равена, при своя благороден приятел и покровител Гуидо Новело да Полента, владетел на града и внук на възпятата в “Божествената комедия” Франческа да Римини. Там той живее няколко години. Посещава няколко пъти Верона, където завързва приятелство с владетеля на града Кан Гранде дела Скала, най-личният сред гибелинските князе на Северна Италия, най-голямата подкрепа на партията, на когото и Данте възлага големи надежди...Данте умира на 14 септември 1321 година, едва на 56-годишна възраст...”/38, с. 134/.

“...Трактатът “Пир”, писан с пресечки между 1297 и 1314 година, остава недовършен. Според началния план на Данте всички канцони, които е имало да се обяснят, щели да бъдат на брой 14, а ние притежаваме само увода и коментариите към три канцони.../?/38, с. 135/.

“..И наистина, докато провансалският и френският език още в ХІ и ХІІ век не са само говорими езици, но и литературни езици, ние намираме в Италия по същото време, дори до ХІІІ век, само един куп разнообразни необработени диалекти, които още се смятат, дори от най-образованите италианци, за повече или по-малко чист латински...”/38, с. 137/.

“...Вулгарният език ( vulgare) се нарича тук вече по-благороден и от латинския (nobile), когато още в “Нов живот” той смята латинския за по-благороден...Такива езикови фамилии в Европа има, според Данте, три. Една образуват романските езици, които той пръв разделя сполучливо според частицата за утвърждаване на три: език на oc, oil и si...Две неща говорят, обаче, в полза на италианския език: близкото му сродство с латинския и сладостта на наречието. Данте различава 14 италиански наречие, привежда от всяко наколко думи за образец, отхвърля обаче всички като груби и погрешни. Даже тосканското наречие той не харесва и в това отношение проявява една рядка за онази епоха широта на погледа...”/38, с. 138/.

“...Данте различава три стила: трагичен /възвишен/, комичен /по-прост/ и елегичен. Тези означения не са взети в техния класически, а в средновековния им смисъл. Благородният народен език (vulgare illustre) може да се употребява само за трагичния стил, с който се описват и излагат възвишени предмети. Тук спада и канцоната. Баладата и сонетът, напротив, търпят и по-прост, посредствен език (vulgare mediocre)...”/38, с. 139/.

 

“...На душата предстои една по-висока цел – небесното блаженство. Но тек вече разумът, науката, Вергилий са безсилни. Друга една сила се явява като ръководителка – това е Беатриче, в която Данте олицетворява теологията и откровението...”/38, с. 150/.

“...Не е ли характерно за монархическите убеждения на Данте това, че Луцифер, който се представя, както видяхме, като едно чудовище с три глави и три уста, с едните си уста смачква Юда, а с другите двама републиканци – тирано-убийците Брут и Касий, които в лицето на Цезаря искаха да съкрушат идеята за свещената империя?”/38, с. 151/.

 

               Темата на поемата е инициационно пътешествие на поета през трите дяла в царството на мъртвите, чрез което той придобива мощта да съзерцава отблизо,  от Емпиреята /Десетото небе/ Бога. Съдбовното странстване на Данте през трите царства на отвъдния свят следва една вертикална низходяща траектория: Данте слиза от северното полукълбо към центъра на света, оттам навлиза в южното полукълбо чак до върха на Чистилището, за да се втурне към бездънните дълбини на небесата и накрая да стигне до Емпиреята. Но в действителност това пропадане надолу се превръща за Данте в непрестанно извисяване: непрекъснато обогатяващ се чрез изпитанията с жизненост неговият интелект  допринася за духовното му усъвършенстване до степен, в която той се себепознава в пълния си разцвет сред пълната светлина и прозрачност. Той прилича на дърво, което пуска все по-дълбоко корени надолу в земята като едновременно устремява постоянно цъфтящите си клони все по-високо в небето към лъчезарната свобода на слънцето.

              Странстването на Данте, което се проследява в “Божествената комедия”, е всъщност приказна и фантастична транспозиция на онази поетична дейност, която всеки човек крие в себе си: заредената с живот дейност на мисълта и любовта, които в акта на познанието и обичането се усъвършенстват, за да издигнат интелекта до съзерцанието на Бога. В действителност преследваната от Данте цел е опознаването на Бога -  най-високото и непреходно блаженство. Бог е едновременно, неотделимо личен и трансцедентален: той е този, който съществува за себе си, тъй като той всъщност е собствената си доброта, истина и красота.

В “Ада” Бог е представен като носител на справедливостта,а  в “Чистилището” той раздава милосърдието си. В свръхестествения порядък, владение на Божията милост и великодушие, Бог се явява в собствената си същност, като достоен за безкрайна обич обект. Придобитата в житейския опит от Данте представа  за Бога е основание на неговата деятелност. Авторът на “Божествената комедия” постига себевладение благодарение на високо развития си интелект и силната си воля. Чрез това си постижение поетът успява по-леко да се приобщи към истинския живот на духа.

          Като налага непрекъсната аскеза на интелекта и душата си поетът осъзнава постепенно дълбоката същност на моралната философия, овладява науката разчитаща подбудите на човешките действия, осмисля свободата благодарение на Вергилий и Божията и човешката мъдрост благодарение на Светото писание, чиито тайни му разкрива Матилда. Накрая, като естествено следствие от духовното му извисяване, озовал се в лоното на Божествената светлина Данте прозира християнската мъдрост на светците с помощта на Беатриче и мъдростта на мистиката благодарение на Свети Бернар.

        Но все пак Бог не може да бъде опознат в истинската му същност, а по аналогия, чрез една сътворена форма, която не е Той. Възможно е само реалното и конкретното опознаване, опознаването чрез поезията на тази загадка, която от най-дълбоката бездна вдъхва живот на цялото творение и изпълва с трепет всички неща и с дух скрития им живот.

“Божествената комедия” представлява хармоничен синтез от възгледи за живота и поезията, в който човекът Данте дава израз на обитаващите душата му въжделения на вярващ, морализатор и творец. Той приема, че сътворената природа е неподвластна метафизична територия, която е населена от аналогии и сходства. Като автор Данте се разполага в центъра на фантастичния свят, който отразява хармониите и пропорциите на  осезаемия и неподвластния на сетивата ни реален свят разглеждан от поета като творение на изкуството. Връзките по аналогия, които свързват поетичния свят на Данте със създадения от Бог свят, са изцяло духовни, макар че се установяват на различни интелектуални нива.

Според Я.Буркхарт “композицията и основния замисъл на  “Божествената комедия” спадат към Средновековието и говорят на съзнанието ни само исторически; ала поемата бележи началото на всяка модерна поезия най-вече поради богатството и изключителната пластична мощ в описанието на духовното във всички негови прояви и във всяко преображение.” /с.254/....

                                                                                        Превод на доц. Гено Генов