Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.06.2013 09:04 - "ДЕКАМЕРОН" на Бокачо - лекция на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 7677 Коментари: 0 Гласове:
1



  

                                  “ДЕКАМЕРОН” НА БОКАЧО

                             Джовани Бокачо е роден  във Флоренция или Черталдо през 1313 година. Животът на този известен италиански писател-хуманист е твърде слабо проучен. Той е вероятно незаконородено дете на Бокачино, състоятелен италиански търговец от Черталдо. На 15 години баща му го изпраща в Неапол, за да се учи едновременно за юрист и търговец за сметка на богатата търговска фамилия Барди / dei Bardi /. Той е завладян веднага от магията на красивия крайбрежен град и се отдава на всички удоволствия, които тогавашният Неапол му предлага. Той успява да влезе в местния кралски двор, става любовник на красивата светска дама Мария д’Акуино, дъщеря на краля Робер.

        Преживява мъчително раздялата с възлюбената Мария д’Акуино и е принуден да се завърне във Флоренция/1341/, където се установява окончателно след смъртта на баща му /1349/. Навлиза в политическия живот на Флоренция, натоварен е с редица важни политически и дипломатически мисии.

       Установява кореспонденция с Петрарка, който го насърчава да изучава културата на Античността.

       Умира на 21 декември 1375 година.

    Още като юноша Джовани Бокачо написва биографията на своя гениален предшественик, която озаглавява “Житие на Данте”. Известният изследвач на италианското Възраждане Буркхарт уточнява, че “в началото на ХІV век възникнали много биографични сборници и животописи на прочути мъже и жени”: “Първото значително самостоятелно постижение е навярно “Житие на Данте” от Бокачо – продължава той. Леко и със замах написана, богата с волности, тази творба все пак предава живото чувство за изключителното в същината на Данте….”

           По-късно под въздействие на неговата възлюбена Бокачо изоставя учението си и всецяло се отдава на литературно творческа дейност. Първият му разказ е озаглавен “Филоколо”/  “II Filocolo” /. По-късно става известен като автор на сантименталния роман “Елегия за мадона Фиамета” /”Fiammetta”/1343/, който днес се оценява от историците на италианската литература като първият психологически роман на Ранния ренесанс.

     По-голямата част от творчеството на Бокачо е написана на италиански език. То включва лирически и епически творби (“Филострато” и “Тезеида”), алегорична поезия ( “Видението на влюбения” (Amorosa Visione) и романа “Амето”. 

    В поемата си “Видението на влюбения” поетът Бокачо се поддава на модното късно средновековно увлечение по алегориите. Той се изкушава да изложи стихове познанията си в областта на античната митология и история.

      В романа си “Амето” Бокачо описва облагородяващата и извисяващата сила на любовта по начин, какъвто трудно бихме очаквали от толкова приземено разсъждаващ млад автор. Там той  обрисува една руса и една кестенява жена приблизително така, както един живописец би ги изписал сто години по-късно. Защото и тук желанието му да докаже високата си образованост изпреварва изкуството и общо взето не се съобразява с него. “В кестенявата  жена откриваме вече някои черти, които бихме нарекли класически – отбелязва Буркхарт. Авторът описва детайлно “la spaziosa testa e distesa” /голяма, широколика глава/ на жената. В този словесен портрет се съдържа предчувствието за култа към едрите форми, който ще измести идеала за излъчващата грация женска красота:  веждите са съединени в една изящно извита линия, носът е по-месест, гръдта е по-широка и едра, ръцете са умерено дълги . В тези черти е въплътена една нова представа за женската красота, която се доближава несъзнателно до идеала за женска хубост на късната класическа древност.”

     В романа си “Елегия за мадона Фиамета” Бокачо пресъздава подробно една мъчителна човешка драма. Описанията му издават вече зрялост на наблюденията, макар че изложението им е доста претрупано и следва неравномерен ритъм. В тази творба на места явно надделява самоцелната радост на автора от благозвучието на фразите, изпълнени с впечатляващи поетични обрати. Якоб Буркхарт е склонен да приеме този роман като “женският паралел на Дантевия сборник “Нов живот” /“Vita nuova”/ или поне е възникнал от подтик идващ от него”.

     По-известните произведения, които Бокачо написва на латински език са: “За нещастията на знаменитите мъже” (De casibus virorum illustrium); “За известните жени” (De claris mulieribus); “Генеалогия на езическите богове” (Genealogia deorum gentilium); “Планини, гори, реки” (De montibus, silvis, fluminibus) и “Еклоги” (Bucolicum carmen).

    Безспорно е, че Джовани Бокачо си осигурява посмъртна слава със сборника новели “Декамерон” /1353/, съчинен на италиански език по поръчка на кралицата на Неапол Джована. Този сборник се състои от десет серии по десет новели или забавни разкази, които си “разменят” седем млади дами и тримата им остроумни кавалери, принудени да се оттеглят в една крайградска вила, близо до Флоренция, където вилнее поредната чумна епидемия /1348/. Италианският автор е вдъхновен от местния устен фолклор  и от френските  ф а б л и о /къси занимателни разкази/.

        При създаването на “Декамерон” Бокачо вероятно се е вдъхновявал от един по-ранен сборник, написан на латински език, за който Буркхарт пише: “Предмет на съдържанието на “Сто стари новели”, възникнали вероятно още към края на ХІІІ век, все още не е остроумието, тази рожба на контраста, не още и бурлеската; тяхната цел е да предадат чрез прост, красив израз някои мъдри слова и съдържателни истории и легенди. Ако все пак нещо доказва дълбоката възраст на сборника, то е именно липсата на присмех...”

   По всяка вероятност сборникът с новели “Декамерон” е създаден през периода 1350 - 1355 година. В началото на ръкописа авторът пояснява: “ Тук започва книгата озаглавена “Декамерон”, в която са събрани сто новели, разказани за десет дни от седем жени и трима млади мъже.” Сборникът е подразделен на десет  части /д н и/, в които отделните разкази, макар че звучат като напълно самостоятелни творения, са обхванати от изобретателно измислената, обгръщаща всички новели “р а м к а”.

     “Декамерон” започва с пролог от автора, в който той защитава разказа като най-удобната форма за пресъздаване на сантименталните въжделения и любовните авантюри на съвременниците му. Бокачо изповядва, че е решил да напише и събере новелите си в една книга, за да смекчи страданията на нещастно влюбените и най-вече да спаси жените от любовни терзания.

       Във въведението към Първия ден Бокачо разказва за страшната чума, която опустошава Флоренция през 1348 година. Той изнася случаи на ужасяващи предсмъртни мъки, които са подробно описани и оживени от известна патетика. Авторът обръща особено внимание на нравствените последствия от неизлечимата болест, която поражда смущения в умовете на хората, предизвиква смехотворни нелогични реакции и обуславя странни, различни от нормално възприетите,  типове поведение у хората.

     Чрез това пробуждащо тревога въведение Бокачо оправдава избора на приятната компания млади хора /седем дами и трима кавалери/ да напуснат града си и да се оттеглят от ужасите на епидемията в крайградската вила. Оттеглили се на спокойствие в нея младите хора си изработват своите ежедневни ритуали: решават да си избират за всеки ден от престоя им по една “кралица” или “крал”, който да задава с разказаната от нея или него история “темата за деня”, с която би трябвало да се съобразяват останалите разказвачи.        

      Всеки от десетте разказвачи е обрисуван от Бокачо като се откроява най-впечатляващата черта на характера му, т.е. у ранно ренесансовия автор не се забелязва стремеж  да изгражда цялостна характеристика на персонажите-посредници в сборника. Те се възприемат по-скоро като конвенционални фигури, като символни означения или персонификации на различните състояния на човешката душа.

   Джовани Бокачо се изявява като изкусен режисьор, който се ангажира да внуши символичната обвързаност на водещите черти в “характера” на тези персонажи-марионетки с избраните теми и специфичната атмосфера в разказите им. Филострато би трябвало да се възприема като съвършена персонификация на разочарования влюбен младеж. Дионей създава представата за младеж-бонвиван, изобретателен в шегите, търсещ непрестанно удоволствията.  Памфил се приема като одухотворения, изпълнен с вътрешно благородство, млад човек, който притежава щедра и излъчваща ведрост душа. Пампинея /Процъфтяващата/ ни възхищава с преждевременната си мъдрост, увереността и уравновесеността на характера си. Филумена би трябвало да се възприема като нейна по-малка сестра. Лаурета поема често в сборника ролята на оскърбената, недооценена възлюбена. Самовлюбената Емилия напомня за легендарния Нарцис със своята самонадеяност и постоянното изтъкване на собствените й прелести.  Елиза се държи като страдаща робиня, която все още не е постигнала задоволство в любовта. Фиамета е впечатляваща персонификация на идеалната влюбена, която постоянно се страхува, че ще изгуби този, на когото се е обрекла. Нейфила е впечатляващо въплъщение на пламенната жена, която е всецяло отдадена на похотливите си помисли и сладострастните си въжделения.

       През първия ден под “управлението” на Пампинея разказвачите са подбудени да разсъждават  върху това, което “най-много се харесва на всеки един”. В сатиричен план са представени духовници, служещи в различните степени на Църковната йерархия. Разказвачите демонстрират през този ден влечението си към забавните случки и умението си да предизвикват разведряващ смях чрез пикантните подмятания и оригинални остроумия.

         Сред смехотворните авантюри, за които се разказва през този ден, се откроява дебелашката измама на сер Чапелето/ новела І/, известен лъжец, закоравял престъпник, който, изненадан от смъртта на чужда земя, не се стряска от настъпилия край и пред всички доказва, че не се страхува от него. Той успокоява гостите си, които се страхуват, че от явното му безбожие ще произлезе нещо лошо. С неискрена изповед изпеченият лъжец подвежда един благочестив, но наивен монах и умира. Макар че приживе е бил заклет грешник след смъртта му хората го почитат като светец и започват да го назовават Свети Чапелето.

       През същия ден се разказва новелата, в която главен герой е богатият и добродетелен парижки търговец Абрахам /ІІ/, евреин по произход. Близкият му приятел Джаното ди Чивини настойчиво го увещава да приеме католическата вяра. След като посещава Рим и се запознава с разпуснатия живот на висшите прелати там, той се връща в Париж, покръства се и не вижда в това си деяние нищо грешно.

      Тук е преразказана известната приказка за Аладин и трите пръстена, които се явяват символ на трите вероизповедания. Както е трудно да се различат един от друг трите пръстена, така е трудно за хората на се ориентират коя от трите религии /юдейската, сарацинската и християнската / е истинската. Саладин подлага на изпитание богатия евреин Мелхиседек. Съобразителният евреин се измъква от трудната ситуация с притчата за бащата, който не знаел как да подели своето наследство си между тримата му еднакво обични сина. Той накарал един изкусен майстор да изкове още два идентични пръстена и поръчал наследството да се падне на онзи син, който носи истинския пръстен. Така въпросното наследство си остава неразделено между синовете. Мелхиседек завършва преразказа си на притчата с думите: ”Същото ще ви кажа, господарю мой, и за трите закона, дадени от Бог Отец на трите народа, във връзка с които ми зададохте вашия въпрос. Всеки народ е убеден, че той е истинският наследник, че той притежава и истинския закон, но въпросът кой наистина го притежава остава открит, също както при пръстените.”

      През втория ден “под властта” на Филомена на останалите разказвачи се предлага да поразмишляват върху участта на този, който “преследван от враждебната съдба, изгубил всякаква надежда, успява да изведе всичко до щастлив край”. Мястото на действие в тези занимателни разкази се премества от Италия на Изток, а после се “връща” в Европа. Някои от новелите се помнят дълго, тъй като в тях авторът навлиза по-дълбоко в житейската философия на тогавашните хора.

         Тук е разказана новелата за шута от Кралския двор Мартелино /І/, който, за да се надсмее над суеверието на жителите на Тревизо, се преструва, че е парализиран и след това дава вид, че е излекуван от мощите на Свети Ариго. Но тази неуместна подигравка с благочестието на вярващите му донася  поредица от беди: измамата му бива разкрита, бият го и го затварят, има опасност да увисне на въжето, ала в края на краищата се спасява.

       Храбрият мъж от Амалфи Ландолфо Руфоло /ІV/ затъва в бедност, става пират и забогатява. След това изгубва цялото си имане, но при завръщането си в родината претърпява корабокрушение и се спасява на сандък, пълен със скъпоценности. Аавантюристът с неизчерпаема увереност в обичайната му предприемчивост се прибира у дома си забогатял.

      Най-интересната новела, разказана през втория ден, е петата, в която се проследяват невероятните премеждия на Андреучо от Перуджа, младият простодушен търговец, който, озовал се в Неапол за да купува коне, за една нощ преживява три разтърсили го дълбоко събития,  но успява да се отърве жив и здрав и се връща у дома си след като се е сдобил с един много ценен рубин.

     С много фантазия Бокачо заплита интригата в новелата за мадона Беритола /VІ/. След като загубва двамата си синове тя бива намерена на един остров с две сърнета. Мадона Беритола отива в Луниджана, където единият й син постъпва на служба у владетеля на областта, но се залюбва с дъщеря му и бива хвърлен в затвора. Сицилия въстава против крал Карло / Става дума за крал Шарл І от Анжу, бел. на Г.Г./. Майката разпознава сина си, който се оженва за дъщерята на своя господар. Междувременно намират брат му и двамата си възвръщат предишното високо положение.

     

        Султанът на Вавилония изпраща една от дъщерите си за жена на владетеля на Гарбо/VІІ/. По различни причини в продължение на четири години тя се озовава на различни места. Девойката е принудена да служи на девет мъже, но в края успява да се завърне девствена при баща си. Той я изпраща, съгласно първоначалните му намерения, да стане законна съпруга на владетеля на Гарбо.

       При “управлението” на Нейфила през третия ден благородническата компанията проявява интерес към участта от онзи, който “пожелал страстно нещо го постига с изобретателност, а, ако го изгуби, се преборва със съдбата, за да си го възвърне”. Зададената тема предразполага словоохотливите разказвачи да избират скандалните, не особено благоприлични, авантюри, в които преобладават пикантните “подвизи”, похотливите подбуди и волнодумните обобщения. Бокачо успява чрез изкусната си повествователна стратегия да смекчи обиждащите нравите крайности в поведението и изказа на въведените от “разказвачите” смехотворни персонажи.

         Сред най-известните и най-скандални новели тук е тази за изобреталната хитрост на младия Мазето де Лампорекио /І/. Той се появява пред здраво залостените порти на един женски метох, престорва се на глухоням и прави отчаяни знаци с ръце, че е много гладен и търси подслон. Монахините го приемат да им помага в изискващите сила битови дейности, но след като се успокояват, че якият младеж не би могъл “да ги издаде”, се надпреварват да го канят в килиите си през нощта.

       Не по-малко изобретателен в отстояването на прелюбодейната си връзка е един хитроумен коняр на крал Агигулф /ІІ/. След като спечелва благоволението на своята господарка, Кралицата, хитрият слуга е приеман често през нощта от възлюбената си в спалнята й. Но кралят узнава случайно за “среднощните подвизи” на слугата си, проследява го, остригва кичур от  косата на прелюбодееца, докато той се преструва, че спи. Кралят е уверен, че на сутринта ще разпознае нощния осквернител на брачното му ложе. Пъргавият коняр успява да остриже другите слуги, които спят дълбоко през нощта, и така на сутринта се спасява от отмъщението на законния съпруг на неговата възлюбена.

       В новела VІІІ, разказана през същия ден, се осмива глупостта и наивността на бедния Ферондо. Той изпива някакъв прах, близките му помислят, че е умрял и го погребват. Но един похотлив абат, който тайно се забавлява с жена му, го измъква от гроба и го вкарва в затвора като го убеждава, че е попаднал в чистилището. Получил уверение от отеца, че вече е “възкръснал”, т.е освободен, Ферондо започва да се грижи като баща за момчето, което жена му е придобила от похотливия църковен служител.

      Когато на четвъртия ден “ кралският скиптър” се озовава у Филострато, той предлага на дружките и другарите си да поразсъждават върху участта на тези, които “стигат до нещастна развръзка в любовта”. Тук в интригата на повечето новели е преднамерено усложнена от заплетени, изпълнени със зловеща романтика перипетии с ужасяващи последствия в повечето случаи.

Особено зловеща е отмъстителната приумица на принца от Салерно /новела І/. Неговата дъщеря Гизмунда, смутена от обсебваща му бащина обич, си избира сама любовник, “момъкът от скромен произход, ала с благородни качества” Гуискардо, и дълги години тайно се среща се него. Танкреди, узнал за срещите им, убива любовника на дъщеря си, след което й изпраща сърцето му в златен потир. Тя налива в чашата отровна вода, изпива я и преди да издъхне за сетен път доказва вярността си към възлюбения: “О, скъпо и любимо сърце, аз изпълних всичките си задължения към теб;  сега не ми остава друго, освен да доведа при теб моята душа, за да бъде заедно с твоята.”

Вълнуващи са премеждията на тримата младежи, които се влюбват в три сестри и забягват с тях на остров Крит/новела ІІІ/. Там най-голямата сестра убива от ревност своя любовник, а втората - за да я спаси от смърт - се отдава на владетеля на Крит. По-късно тя бива убита от своя любовник, който забягва с първата. Убийството се приписва от съда на третата сестра и нейния любовник, които, след като ги залавят, поемат вината върху себе си. Но те, за да се спасят от надвисналата несправедлива смърт, подкупват стражата и, след като изгубват цялото си имане, се заселват на остров Родос, където умират в крайна мизерия.

През странни перипетии преминава споделената любов на Андреола и Габриото /новела VІ/. Веднъж докато си разказват един на друг сънищата през отминалата нощ, младежът издъхва неочаквано в обятията на любимата си. Андреола и прислужницата й понасят трупа на мъртвия към дома му, но градската стража ги залавя и изплашената девойка трябва да обяснява какво се е случило. Натрапва й се управителя на града, иска да я изнасили, но тя му се изплъзва. Бащата на Андреола успява да спаси дъщеря си, след това доказва невинността й, но девойката отказва да заживее отново сред хората и се затваря в манастир.

През петия ден “властващата” Фиамета налага на разказващите да проследят участта на този любовник, който “след поредица тежки и безмилостни злощастия успява да постигне щастието”. С този “ден”, разположен в средата на сборника, авторът като че ли иска да разведри натоварения вече с прекалено много  драматични случки и зловещи обрати читател. Затова почти всички истории на забавляващите се разказвачи-посредници тук завършват с щастлив край.

Гостанца, дъщеря на едно от най-почитаните семейства на малкия остров Липари, обича красивия, отличаващ се с “добри нрави”, младеж Мартучо Гомито /новела ІІ/. Когато научава че е умрял, девойката изпада в отчаяние, сяда в една лодка, която вятърът и вълните отнасят към туниския град Суза. Там, в Тунис, Гостанца открива Мартучо, който е станал приближен на местния владетел, оценил бързо начетеността на младежа. Двамата се оженват и се връщат на родния си остров Липари като замогнали се хора.

Теодоро/ с придобитото име Пиетро/ се влюбва в дъщерята на господаря му, красивата Виоланта /новела VІІ/. Но тя зачева дете от него и той бива осъден да умре на бесилката. Но докато с безмилостни удари с бич го отвеждат към мястото на екзекуцията баща му, озовал се случайно в Сицилия заможен арменски благородник, го разпознава. Така богатият арменец Финео, чийто син бил отвлечен преди петнадесет години от корсари, отново среща детето си и го спасява. Така Теодоро /назоваван от господаря си Пиетро/ се оказва заможен младеж, освободен е и се оженва за възлюбената си Виоланта.

Настаджо дели Онести, младеж от Равена, наследил несметни богатства, се влюбва в красива девойка от местния по-знатен род Траверсари/новела VІІІ/. Момичето обаче не откликва на любовта му и страстно влюбеният младеж пропилява наследеното имане.По молба на близките си Настаджо отива да се разтуши из природата сред крайградската местност Киаси, където в сладкия си унес става свидетел на видение с жестоко кръвопролитие. Той вижда как един конник гони една девойка, настига я, убива я и захвърля трупа й на две кучета. На следващия петък Настаджо поканва в Киаси, за да станат свидетели на ежеседмичното смразяващо видение,  Паоло Траверсари с жена му и дъщеря му. След като девойката от рода Траверсари вижда мъките на младата, преследвана от конника във видението, жена, се изплашва, че може да бъде сполетяна от същата участ, и скланя да се омъжи за Настаджо.

Под “управлението” на Елиса през шестия ден приятелската компания се възхищава от пъргавата изобретателност на този, който “изложен на опасност, успява с остроумен отговор или изтънчена хитрост да избегне загуба, опасност или позор”. Тук Бокачо мобилизира изкуството си на разкзвач, за да внуши добротворната и разкрипостяваща мощ на находчивия отговор и хитроумното хрумване.

Съпругът на мадона Филипа я залавя в прелюбодеяние / новела VІІ/. Изправена пред управителя на града тя успява да се освободи с остроумен, малко дръзко шеговит, отговор, който днес би се понравил на ревностните феминистки: “Месер, вярно е, че моят съпруг Риналдо миналата нош ме завари в обятията на Ладзарино, където съм прекарвала още много пъти преди това, поради голямата любов, която изпитвам към него; аз никога няма да отрека това. Но вие знаете много добре - уверена съм в това - че законите трябва да бъдат всеобщи и да бъдат съставени със съгласието на тия, за които се отнасят. В случая обаче не е така, понеже тоя закон засяга предимно клетите жени, които - много повече от мъжете - биха могли да задоволят мнозина. Освен това, когато са съставяли тоя закон, не само не са питали жените, ами не е присъствала поне една жена. Затуй имаме пълно основание да сметнем вашия закон за престъпен…”

Прославилият се с изящната си поезия Гуидо Кавалканти, представител на интимнолирическия Сладостен нов стил, успява да ужили с остроумния си отговор неколцина шляещи се флорентински благородници, на които хрумва да го притиснат с трудно питане /новела ІХ/. Настроената за унизяващи шеги дружина пресреща разхождащия се сред гробници поет и го пита: “Гуидо, ти не искаш да дойдеш в нашата дружина, но я ни кажи, какво ще спечелиш, като откриеш, че бог не съществува.” Гуидо им отговаря с будещите първоначално недоумение думи: “Синьори, вие сте си у дома и можете да ми говорите каквото поискате.” По будният от компанията, месер Бето, разтълкува думите на поета така: “Та той жегняа, и то много остро всички ни, макар да го направи с малко думи и по най-учтив начин. Поразмислете и ще видите, че е така: тия гробници са жилища за мъртвите, нали тук поставят да почиват мъртъвците. Той каза, че гробниците са наш дом, за да ни докаже, че ние и внсички останали сме невежи и необразовани и в сравнение с него и другите учени люде сме по-зле и от мъртъвците, поради което, намирайки се тук, все едно, че сме си в къщи.”

През седмия ден не твърде смирено “подвластните” на Дионео приятели се развличат с подигравките, които някои жени устройват “от любов или за да запазят любовта си на недосетливите им мъже”. След разказаните през третия ден новели, към които естествено се прибавят и волнодумните истории, с които компанията се забавлява през този ден, сборникът “Декамерон” с основание си навлича смущаваща за времето скандална слава, от която авторът с основание се освобождава малко преди смъртта си като се отрича от него. Тук Бокачо подчинява избора си на явно модното влечение на съвременниците му към развлекателните раздумки за пикантните, сладострастни приключения на някои волнолюбиви съпруги.

Мъжът на Перонела се прибира неочаквано в къщи и тя е принудена да скрие любовника си в една голяма бъчва /новела ІІ/. Той радостен съобщава, че туко-що е продал бъчвата, но прелюбодейката, без да губи самообладание, заявява, че вече я е продала на друг купувач, който вече я разглежда отвътре, за да провери дали не изпускат дъгите. Спасеният от изобретателността на Перонела излиза от бъчвата и нарежда на измамения съпруг да я остърже добре и след това я откарва у дома си.

Една нощ болестно ревнивият Тофано залоства къщната врата и оставя жена си на улицата въпреки молбите й да влезе в дома им /новела ІV/. Тъй като той е непреклонен тя го измамва като го подвежда с пуснат в близкия кладенец камък, че се е хвърлила в него. Изплашеният съпруг се втурва навън, жена му се вмъква чевръсто в къщата, залоства вратата отвътре, започва да го ругае и го прави за смях пред съседите. 

Съпругата на знатния велможа Никострат от ахейския град Аргос Лидия се е посветила всеотдайно на един от слугите в дома на име Пир /новела ІХ/. Младият любовник иска от господарката си да му докаже любовта си с три странни деяния: първо, да убие пред Никострат най-хубавия му ястреб, второ, да му прати снопче косми от брадата на съпруга й, трето, да извади от устата на Никострат най-здравия зъб и да му го изпрати. Увлечената до полуда от изгарящата я любов Лидия изпълнява и трите желания на Пир, забавлява се открито с него пред очите на Никострат, а после убеждава мъжа си, че онова, което е видял, не се е случило.

Под “управлението” на Лаурета през осмия ден компанията се развлича с  “шегите, които си правят жените с мъжете и мъжете с жените” както и с “измамите, които си устройват всеки ден един друг мъжете”, т.е. това е денят, в който изобретателни шегаджии доказват умението си в делничното “изкуство на фарса”.

Може би най-интересната история, разказана през този ден, е за тримата живописци - простоватия чудак Каландрино и двамата “разсъдливи и остроумни смешници” Бруно и Буфалмако /новела ІІІ/. Младият флорентинец Мазо дел Саджо, “голям хитрец, обичащ да обраща  на смях всичко”, внушава на Каландрино, че съществува скъпоцецен камък, наричан хелиотроп /слънчоглед/, който “има такава сила, че който го носи със себе си, сокато го носи, става невидим за всички, навсякъде, където и да отиде”. Непоправимият чудак убеждава приятелите си да тръгнат да го търсят и те се упътват към близкото селце Муньоне. Изведнъж Каландрино изчезва от погледите на другарите си, натъпква пазвата си с камъни, крие се от Бруно и Буфалмако, защото си е въобразил, че открил камъка с чудодейна сила. Той се връща в къщи с голям товар камъни, жена му започва да го ругае, обхванат от яд той я набива, а след това разказва на другарите си всичко онова, което те вече знаят, но добре са се позабавлявали с глуповатата наивност чудака.

Отривист жизнерадостен смях предизвиква новелата /ІV/ за заблудата на похотливия енорийски свещеник от Фиезоле. Сладострастното отче се увлича по една вдовица, но тъй като тя не го харесва му изиграва шега с трагични последствия за него. Въобразил се че ляга с възжеланата дама Пикарда  светият отец се озовава в постелята на “малко кривогледата” й слугиня със смехотворното име Чутаца. Братята на вдовицата, станала свидетели на похождението на свещеника, го издават на местния епископ.

Поела “управлението” Емилия през деветия ден предлага на всички да покажат със своя разказ това, което “най-много им харесва”, и това, което “най-много ги влече”. Двата най- известни разказа от този ден, поразяващи със залоажените в тях непристойните авантюри, са за среднощната бъркотия из страноприемницата в долината на Муньоне  /новела VІ/ и за магията на дон Джани /новела Х/.

Двама младежи се озовават в страноприемница и решават да пренощуват в нея. Единият отива да си легне с дъщерята на стопанина, чиято жена пък по погрешка се озовава в постелята на другия странник. По-късно младежът, който е преспал с дъщерята, ляга при баща й като си мисли, че е в леглото на спътника си, му разказва какво е станало. Двамата се спречкват, но жената на ханджията съобразява бързо как трябва да постъпи. Тя ляга при дъщеря си и с няколко хитроумни приказки оправя скандалната за съпруга й бъркотия.

По молба на кума си Пиетро дон Джани прави изкустна магия, за да превърне жена му в кобила. Но в момента, когато се готви да й сложи опашка, кумът Пиетро се обажда, че опашка не е нужна, тъй като разваляла цялата работа.

Кулминационната точка, до която достига простоватата наивност на чудака Каландрино, своеобразен “сериен герои” в последните разкази на Бокачо, е достигната в новела ІІІ на този ден. По настояване на тримата заклети шегаджии от Флоренция Бруно, Буфалмако и Нело авторитетния в града магистър Симоне убеждава глуповатия им приятел, че е забременял. Ученият мъж убеждава наивния си пациент, че за да се избави от бедата трябва първо да се отплати на приятелите си не само с пари, но и с угоени петли. Така Каландрино успява да се излекува и “бебето му” не се ражда.

През десетия ден под “ръководството” на Панфило младежите разказват за това как “някои дела въздействат облагородяващо и пораждат раждащата навред любов и доброта щедрост”.  Новелите, представени през последния “ден” на сборника са като че ли опит на Бокачо да се реабилитира пред съвременниците си чрез възхвалата на рицарската куртоазност и възвисяващите християнски нравствени добродетели.

С трогателна човечност е изпълнена историята за красивата и благородна мадона Дианора и добродушния й съпруг Джилберто, които с достойнстава си заслужили горещата любов на барона месер Ансалдо /новела V/. За да спечели за себе си любимата Дианора баронът обещава да задоволи най-трудно изпълнимото й желание: да й направи през януари градина, красива и разцъфнала като че ли е май. Той наел един мъж, който с помощта на некромантията / извикването на духовете на умрели вече хора/ можел да извърши всякакви чудеса. Месер Ансалдо изпълнява искането на своята възлюбена дама, макар че задлъжнява много на некроманта. Тогава Джилберто, мъжът на мадона Дианора, й разрешава да се отдаде на барона, но благородникът, след като научава за великодушието на съпруга й, я освобождава от задължението й да му се отдаде. На свой ред некромантът опрощава дълга на Ансалдо.

Читателят трудно би могъл да забрави разказаната през последния “ден” на “Декамерон” история на Софрония /новела VІІІ/. Чудно красивата атинянка се надява, че ще стане съпруга на своя съгражданин Гисип, а се омъжва за римлянина Тит Квинций Фулвий и заминава за родния му град. След време в Рим пристига и Гисип, който е изпаднал в крайна бедност, и понеже си мисли, че Тит го презира, пожелава да умре. За да предизвика смъртта си той изповяда, че е убил някакъв човек, но истинският престъпник Публий Амбуст, след като узнава за саможертвата на атинянина, се предава на властите. Известен за станалото императорът Окравиян се разпорежда да освободят всички като невинни. Благородният патриций Тит оженва Гисип за сестра си и поделя с него цялото си състояние.

      Грубоватият реализъм на Бокачо, проявяващ се в описанията на съвременните му нрави, предизвиква обвиненията срещу него и допускането, че е бил дълбоко неморален човек.  В сборника “Декамерон” наистина се пресъздава всеобхватно характерния дух на епохата, в която живее авторът на не особено благопристойните новели. В него е представена куртоазната любов, но в описанията й са привнесени редица нелицеприятни забавни намеци. Похватът “разказ в разказа”, отклоненията на разказващите и на автора напомнят за атмосферата на “Хиляда и една нощ”, предизвестяват сборника на Чосър “Кентърберийски разкази” и появата на бароковата литература в Западна Европа.

 

                                                                              Гено  Генов

 

Библиография:

Буркхарт, Я. Култура и изкуство на Ренесанса в Италия, С. НИ, 1986

Лосев,А. Эстетика Возрождения, М.”Мысль,1978

Шкловски, В. Художествената проза /Размисли и разбори/, С. НИ. 1988 г.




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075753
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031