Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.04.2013 08:36 - ВИКТОР ЮГО - лекция на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1742 Коментари: 0 Гласове:
1



                                  ВИКТОР ЮГО  /1802 - 1885/

 Житейска и творческа биография: Юго не е обвързан с бита, нравите и духа на определена,  негова родна,  провинция във Франция. Баща му произхожда от Лотарингия, майка му е родена в Бретан, а самият той се ражда в град Безансон, където семейство Юго пребивава няколко месеца. Бащата е офицер в армията на Наполеон, обречен непрекъснато да странства от Корсика през Неапол до Испания, където остава на гарнизон за относително по-дълъг период от време.   Майката Софи е призвана да следва съпруга си в непрекъснатите му  премествания, съпътствана неизменно от тримата си невръстни синове.

   Ранното детство на Виктор е изпълнено с постоянни пътувания, по време  на които емоционалния му свят се зарежда с неповторими преживявания и живописни гледки. Детето се привързва към грижовната си майка, а към баща си Леополд запазва хладен респект, впечатлено най-вече от парадната му униформа и от всеотдайната му войнска посветеност  в служенето на великия Наполеон.

   Когато родителите му се разделят, той, вече като чувствителен към обществените ангажименти на родителите си юноша,  трябва да избира между лоялността на бащата към Империята на Наполеон І и ревностната привързаност на майката към роялистките идеи. Възприел с обелекчение нежното родителско покровителство на високо интелигентната си майка, Юго по-късно признава, че за формирането му като поет са допринесли майка му, семейният им проповедник и градината зад парижкия им дом, в която прекарва последните дни на волното си детство.

    Още като ученик в лицея той превежда стиховете на любимия си римски поет Вергилий от латински на френски, съчинява  трагедии в класически стил, участва със свои юношестки стихове  в конкурсите за млади автори обявявани от различни френски академии.  Още в края на 20-те години на ХІХ век той си създава  репутацията на “детето-чудо” в новата френска поезия. На 10 юли 1816 , когато е само на 14 години, вписва едно важно  откровение в юношеския си дневник: “Искам да бъда Шатобриан или нищо”.

   Вестникът на кумира /Шатобриан/ на тримата братя Юго, Абел, Йожен и Виктор, се нарича “Консерватор” и те решават да издават тяхно списание “Литературен консерватор”, което излиза от септември 1819 до март 1821 година. Списанието излиза благодарение на изключителната продуктивност на най-малкия брат Виктор, който като използва единадесет псевдонима написва през периода на издаването му 120 статии и 22 стихотворения.

   Младите романтици във Франция се обединяват в началото на 30.-те години на миналия век около харизматичната фигура на Шарл Нодие, автор на излязлите тогава на мода “готически романи”, който основава през 1824 година  Първият сенакъл на романтизма в Париж. Ентусиазираните романтици се обединяват около добродушния им покровител Нодие, който ги събира редовно на дружески четения в библиотеката на Арсенала, настанена в двореца на командващия френската артилерия, и около списанието "Френската муза", създадено по идея на поета Емил Дешан през същата 1824 година.

     Под влияние на Нодие младият Юго създава първите си романи с преднамерено усложнена интрига, зловеща атмосфера и необикновено силни характери - “Хан от Исландия” и “ Бюг Жаргал”.  За да изрази своята пламенна любов към избранницата на сърцето си Адел Фуше той създава френетичния роман “Хан от Исландия”, в който се изобразява под името Орденер, а възлюбената си представя под името Етел. В писмо до годеницата си той споделя: “Душата ми беше пълна с любов, с мъка и с младост; не смеех да поверя тайните си на никое живо създание; избрах си ням довереник, хартията..”

   По същото време две свързани помежду си събития в интимния му и семеен кръг бележат трайно младостта му. На пламенната юношеска влюбеност на Виктор откликва очарователната Адел Фуше, дъщерята на близко приятелско семейство на фамилията Юго, за която той се жени през 1822 година. Малко преди това брат му Йожен изпада в неизлечима душевна депресия /може би поради избора на Адел, в която е тайно влюбен/ и семейството е принудено да го настани в приют за душевно болни, където той ще остане до края на живота си.

   През 1822 година излиза първия лирически сборник на Юго със заглавие  Оди”. Признанието на безспорния му поетически талант идва скоро след издаването на сборника. Младият поет получава престижния във Франция Орден на Почетния легион. През периода 1823-1828 година твори като поет предимно в двата лирически жанра - одата и баладата. Вторият му сборник “Оди и балади” се появява през 1828 година. На следващата година излиза сборник с 41 лирически творби на Юго, озаглавен “Източни мотиви”, в който поетът откликва на модното увлечение на романтиците към мъдростта и живописното митотворчество на Изтока.

     В следващите сборници  “Есенни листа”/1831/ и “Лъчите и сенките”/1840/ се утвърждава самобитния лирически почерк на романтика Юго, открояват се предпочитаните теми и мотиви, появява се интимно близкия му двойник Олимпио.

     Благодарение на пламенните му призиви за освобождаване на изкуството от сковаващите, предпоставени норми и правила за съчиняване  Юго спечелва доверието на бунтовно настроените млади творци романтици във Франция. Теоретичният предговор към историческата му драма “Кромвел”/`1827/ се възприема от ентусиазираните му съмишленици от  Втория сенакъл на романтизма като  манифест, с който се обявява края на господството на класицистичните конвенции във френската драматургия.

     За по-малко от десет години Юго създава осем драми. Най-значимото събитие в шумната история на френската романтическа драма е премиерата/26 февруари 1830 година/ на “Е р н а н и”, когато залата на “Театр франсе” се превръща буквално в бойно поле за привържениците на драматурга новатор Юго и поддържниците на класицистичните норми в театъра. Като най-ярки художествени постижения в драматургията на вожда на младите романтици във Франция би трябвало да упоменем “Марион Дьолорм”/1829/,  Кралят се забавлява”/1832/ и  Р у и  Б л а с”/1838/.

    С Юлската революция/1830/ завършва царуването на крал Шарл Х и периода на Реставрацията на Бурбоните, който се определя в историята на Франция общо взето като “компромисна епоха”, през която идеалите на Великата революция са подменени с по-прагматични политически лозунги. В началото на управлението на краля-гражданин Луи Филип Виктор Юго доказва таланта си  като романист  с публикуването през 1831 година на “ П а р и ж к а т а   С в е т а  Б о г о р о    д и ц а”, където повествоваващият пресъздава с изключително ботато въображение драматичните противоречия в духовния живот на Париж на прехода от Средновековието към Ренесанса.

   Със следващите си романи  К л е т н и ц и т е”/1862/ ,  Човекът, който се смее”/1869/ и “Деветдесет и трета година”/1874/ Юго утвърждава славата си на писател, майстор на широкообхватни епически фрески, която в края на ХІХ век надхвърля пределите на Франция.

   По време на репетициите на пиесата му “Лукреция Борджия” през 1833 година Юго се влюбва в една от младите актриси  - Ж у л и е т  Д р у е, която ще споделя радостите и страданията на мъжа, съпруга и бащата Юго до края на живота си. През ХХ век именитият френски писател Пол Клодел ще оцени най-кратко и точно приносът на извънбрачната любовна връзка на Юго в представата ни за вожда на романтиците във Франция: “Нищо не говори с по-голяма сила в полза на Виктор Юго от неизменната нежност, която му отдава това възхитително човешко същество, което носи името Жюлиет Друе.”

    На своята наскоро открита възлюбена пламеннно увлеченият Юго ще посвети много от интимните си лирически изповеди в поетичните му сборници, които се появяват през втората половина на на 30-те години - “Песните на здрача”/1835/, “Вътрешни гласове”/1835/ и “Лъчите и сенките”/1840/.

   По време на пътешествието му из Испания с всеотдайната му приятелка Жулиет Друе бащата Юго е изненадан от съкрушително известие - дъщеря му Леополдин се е удавила, заедно със съпруга си, в Сена на 4 септемри 1843 година. Поетът неведнъж споделя по-късно, че това е най-трагичното събитие , с което Бог е внесъл за дълго една трудно излечима меланхолия в душата му. С тъжни равносметки и мъчителни диалози с Бога, който притежава неотменимата мощ над знайната и незнайна участ на човека е изпълнен лиричекия сборник на Юго “С ъ з е р ц а н и я т а”/1856/, който се състои от шест книги, във всяка от които са включени  20 до 30 стихотворения с различен обем.

  Второто събитие, което разтърсва и променя за продължителен период от време /почти 20 години / живота на достойния гражданин и веобщо признат народен трибун Виктор Юго, е принудителното му изгнание извън Франция по време на Втората империя, когато самозванецът Луи Бонапарт налага  господството си над съотечествениците му с преврат /2 декември 1851 година/. Самопровъзгласилият се за “император на французите” под името на Наполеон ІІІ прогонва  народния поет, който е непримирим противник на титлования престъпник, който потъпква безцеремонно “правата на човека” в свободолюбивата “родина на Великата революция”.

        В началото на 1852 година, в Брюксел, излиза разобличителния памфлет на Юго, озаглавен красноречиво “Малкият Наполеон”. През следващата година се появява сатиричния сборник, в който народният поет се доказва и като майстор на граждански ангажираната лирика - “Възмездия”, в който се разобличават безчинствата на самозабравилия се властник, узурпирал престола на  Франция.

   По време на принудителното си изгнание Виктор започва да реализира като епически поет отдавнашната си мечта  -  да пресъдаде в стихове духовното развитие на човешкия род “от мрака към светлината”, от варварските времена към Модерната епоха. През 1859 година се появява първата част на амбициозния му лирико епически сборник “Л е г е н д а т а  на  в е к о в е т е”. В нея Юго включва поемите, които е създал през периода 1852-1859 година. В тази първа серия се открояват като безсорни лирико философски постижения “Съвестта”, “Заспалият Боз”, “Сатирът” и “Тръбата на Страшния съд”.  Втората част на “Легендата” е завършена през  1877 година. В нея пряко свързани с първоначалната идея на сборника са поемите “Епопеята на червея”, “Орелът от каската” и “Поетът към земния червей”. Третата, най-кратката, част  на грандиозния лироепически цикъл на Юго се появява през 1883 година, т.е. две години преди смъртта на автора.

        Тук не бива да се подминава усърдието на нашия народен поет Иван Вазов, с което той се запознава с последното значимо творческо начинание на поета Юго, веднага след излизането му на френски. Нашият автор по-късно признава, че идеята  да създаде цикъла “Епопея на забравените” възниква у него след  прочита  на “Легендата на вековете”.

    Поражението на французите в края на Френско-пруската война/1870/ довежда до свалянето на Наполеон ІІІ от престола. Непримиримият борец  за свобода, справедливост и демокрация се завръща в Париж  посрещнат от празничното ликуване на свободолюбивите жители на френската столица. Ентусиазираните посрещачи на Юго огласяват улиците  с радостните си възгласи “Да живее Юго!”, “Да живее Републиката!” Последните пентнадесет години от живота на патриарха на френския романтизъм преминават сред тъжни раздяли /умират двамата му сина, умира и възлюбената му Жулиет/ и  сладките мигове сред внуците /на тях Юго посвещава последния си лирически сборник “Изкуството да бъдеш дядо” /.

    На 31 август 1881 година Юго пише с твърда ръка завещанието си: “Бог. Душата. Отговорността. Това тройно понятие е достатъчно за човека. То ми беше достатъчно. Това е истинската религия. Аз живях в нея. Аз умирам в нея. Истина, светлина, справедливост, съвест, това е бог. Deus dies.

   Давам четиридесет хиляди франка на бедните. Жепая да бъда закаран на гробищата с катафалката на бедните.” /стр.517/.

     Когато Юго навършва 80 години през 1882,  парижани устройват вълнуващо тържество - над 600 000 души преминават под прозорците на парижкия дом на поета, за да засвидетелстват спонтанно дълбоката си почит пред твореца  -  “фар на неговия век”. Още  от  1829 година Юго става всепризнат учител  на младите литературни творци във Франция. По-късно Бодлер си спомня за него с благоговейна почит: “Виктор Юго беше този, към когото всеки се обръща, за да научи паролата на деня. Никоя кралска власт не е била по-законна, по-естествена, по-акламирана с признателност, по-утвърждавана чрез безсилието на всеки бунт срещу нея…”

Юго като романист:  Проектът да напише романа “Парижката Света Богородица” се ражда у Юго през ноември 1828 година.  Той замисля тази си творба под въздействие на тогавашното модно увлечение сред френските романтици  по Средновековието. Юго споделя едно свое странно откритие, което го подтикнало да напише романа: в полумрака на един параклис, вътре в катедралата “Нотр Дам”,  той разчита изписаната върху една от стените му гръцка дума  а н а н к е /съдба/. Първите страници написва на 25 юли 1830 година, два дни преди да избухне Юлската революция и да разбуни парижките тълпи. Романът е завършен през януари 1831 година.

   Юго проучва съвестно времето на Луи ХІ чрез исторически съчинения, хроники, харти и кралски разпоредби, разглежда всички постройки, оцелели от онова време, придобива пълна представа за стиловите особености на тогавашната архитектура. Надява се, че всичко в романа му ще бъде правдоподобно, но в предварителните си бележки полага акцента другаде: “В края на краищата това не е най-важното в тази книга. Ако тя има някакво достойнство, то е, че представлява рожба на въображението, на своеволните хрумвания на фантазията.” Наистина схемата, по която се разгръща интимната драма в този роман е породена от един мотив, залегнал дълбоко в личната творческа фантазия на романтика Юго - “т р и м а  з а  е д н а  ж е н а”. В него архидяконът, гърбавият звънар и  капитан Феб дьо Шатопер се озовават съперници в завладяването на благоволението и любовта на красивата циганка Есмералда.

  В този исторически роман Юго проследява размножаващите драматични противоречия в една преходна епоха за Франция  -  втората половина на ХV век, периодът на управление на краля Луи ХІ, през който в лоното на късно средновековното общество  се зараждат нови, ренесансови, тенденции в духовния живот и нравите. Амбицията на романиста Юго е да възпроизведе  неповторимия “местен колорит” на историческата епоха, през която печатните книги  /”архитектурни   паметници от много страници”/ изместват импозантните готически катедрали /”величествените каменни книги”/. Това е време и на социално брожение, когато съсловната йерархия на феодалното общество започва да се руши, авторитетът на придворната знат и духовническата каста се разклаща, хората  от народа се освобождават от  верноподаническата си смиреност и осъзнават свободолюбието и тираноборството като естествени човешки стремления,  като  неотменни за всеки индивид  земни  духовни ангажименти.

    В центъра на интереса на романтика Юго е интимната драма на архидякона Клод Фроло,  духовният наместник на Църквата в “Нотр Дам”, който става жертва на нечистото си страстно влечение по красивата циганка Есмералда,  колоритна персонификация на жизнерадостната  духовна нагласа на човека от Ренесанса.  Озовал се в плен на чувствените си  пориви архидяконът се опитва да  отвлече Есмералда с помощта на гърбавия звънар на катедралата Квазимодо, който се е обрекъл да му служи безропотно, с почти животинска преданост.

     Пленителният красавец Феб дьо Шатопер, капитан в кралската гвардия, спасява красивата циганка, която се влюбва с присъщото си прямодушие в спасителя си. Заради опита му да похити Есмералда отблъскващо грозния  звънар  е завързан на позорния стълб на площада пред “Нотр Дам”. Обзета от милосърдно състрадание добродушната циганка дава вода на изтезавания от ожесточената тълпа скитници  нещастник, който се привързва към нея  с ревностна всеотдайност.

     Междувременно отмъстителният архидякон Клод Фроло организира тайно убийството на “съперника” си Феб дьо Шатопер. Той изкустно насочва  подозренията към волнолюбивата Есмералда, която отказва да отстъпи пред похотливите му въжделения. Невинната девойка е заставена да признае публично на площада пред “Нотр Дам” “престъплението” си и да се разкае. Запленен от човечността и добротата на красивата циганка Квазимодо успява да я отвлече и да я приюти при себе си, в катедралата, където, според тогавашните обичаи, девойката  престава да бъде подвластна на светските закони. Скитниците и просяците на Париж обсаждат “Нотр Дам”, щурмуват портите й, но влюбеният в своята безкористна спасителка  гърбав звънар успява да отблъсне атаките на разярената тълпа.

    Решил да отмъщава докрай на непокорната красавица Клод Фроло успява  да я предаде за втори път на правораздаващите светски власти. Есмералда е осъдена за убийството на капитан Феб и е обесена пред простолюдната тълпа на Гревския площад за назидание. След екзекуцията й разяреният срещу своя доскорошен “покровител” Квазимодо изхвърля от високата кула на “Нотр Дам” тялото му върху плочите на площада пред катедралата. Скоро след жестокото си отмъщение гърбавият звънар изчезва мистериозно. След време в гробището Монфокон откриват два сплетени в любовна прегръдка трупа. Във финала на творбата романистът изказва едно типично романтично  предположение  -  всеотдайно обреклият се на красивата Есмералда  Квазимодо вероятно е избрал доброволно смъртта в обятията на единствената възлюбена в живота му.

    В “Парижката Света Богородица” романистът романтик пресъздава завладяващо неподвластната и непредвидима творческа мощ на Провидението, подчертава неумолимостта  на Съдбата, възприемана от него като странна игра на случайностите, обусловена до голяма степен от радикалната смяна на духовните и емоционални нагласи на прехода от Средновековие към Ренесанс. За писателя Юго са особено интересни резките преходи в историческата еволюция на човешката цивилизация от духовно униние към жизнерадостен оптимизъм, от нравствена разруха към морално обновление, от варварско невежество към културно самоосъзнаване. 

     Литературният историк Христо Тодоров с право твърди, че “за Юго съществено в историческия роман е  правдоподобното пресъздаване на нравите, а не правдивото възстановяване на историческите факти”: “Начинът, по който са замислени главните персонажи предлага известен кръг аналогии - пише той - с концепцията му за Историята: в тази творба на Юго съдбата на няколко индивида се превръща в метафора на Участта на човечеството.”/стр.598/. Наистина, като се ползва предимно от догатките на собствената си богата фантазия и интуиция писателят романтик въвежда в интригата и взаимоотношенията между персонажите драматичните отзвуци от плодотворния диалог между две богати с духовните си открития и прозрения епохи в европейската култура - Средновековието и Ренесансът. Чрез дръзновените си колоритни възстановки в романа на нравите и духовните нагласи от времето на Луи ХІ той изпреварва официалната историография във Франция до такава степен, че по-късно редица сериозни историци медиевисти черпят от творбата му “сведения” за живота през  Късното средновековие в тази страна.

   Неподвластен на времето свидетел на странните обрати в съдбата на героите в романа е прочутата катедрала, построена през ХІІІ век на остров “Ла Сите”, в сърцето на средновековния Париж. Импозантната каменна грамада съчетава във фасадата си безброй архитектурни  находки и загадки. Прочутата църква приема, подслонява и покровителства разноликото множество от скитници, просяци и неудачници, което изпълва  оживения средновековен Париж и изгражда неговата неповторимо живописна духовна атмосфера. Със заглавието на романа си Юго подсказва за роящите се противоречия на преходното историческо време, тъй като авторът възприема “Парижката Света Богородица”  като разнолик архитектурен паметник, в който се съчетават  сградостроителните  и скулптурните изобразителни тенденции на романския и готическия стил. Той ни внушава, че катедралата е най-впечатляващото художествено творение на епохата на преход, чийто  противоречив дух пресъздава - символ на приемствеността, която се установява между културните традиции на Ранното и Късното средновековие и духа на Ранния ренесанс.

    Изследването на взаимопроникванията, които протичат между драматичните духовни преобразования на преходната историческа епоха и сложно преплетените интелектуални и емоционални взаимоотношения  между персонажите, изграждащи “частната интрига”, е главната художествена цел на романтика Юго.  В това романтично изследване особено внимание се отрежда на драматичната опозиция, която е характерна за преходните епохи - между закостенелите морални предразсъдъци  на залязващите обществени съсловия и налагащите се нови интелектуални и емоционални нагласи в обществото, които в началото на всеки исторически преход се въплъщават от свободомислещи,  необичайно волеви и енергични индивиди.

     Сред персонажите в романа се открояват Есмералда и Квазимодо като колоритни персонификации на динамичните промени в съзнанието на обикновените хора в зората на Новото време. С магнетичното си въздействие  красивата Есмералда напомня повече за приказна фея или ангел добротворец, отколкото за земна жена, макар че я погубват именно физическите й прелести, откритата й общителност и страстната й чувствителност. Романтикът Юго като че ли сам изживява мъките на странстващия поет Гренгоар,  герой в романа, който така и не успява да вникне в душата на външно жизнерадостната, но  загадъчна и непредсказуема  за другите красавица. Освен свръхестествената си мощ да хипнотизира и покорява Есмералда притежава едновременно детска импулсивност и очарователното излъчване на придобила мъдрост сред  житейските страдания жена.

    Не по- малко колоритен е гротескният образ на звънаря на “Нотр Дам” Квазимодо, в който са съчетани  в изненадваща амалгама физическа уродливост с любвеобилно душевно благородство. Той отблъсква при пръв поглед с четириъгълния си нос, подковообразната уста, малкото ляво око, задръстено от гъста червеникава вежда, а дясното - скрито от огромна брадавица, нащърбените като крепостна стена зъби и чепатата брада. Гримасите на гърбавия звънар напомнят за всяващите ужас изображения на уродливи животни по фасадата на катедралата. Големите му нащърбени зъби пробуждат асоциативни връзки с назъбения профил на кулите на “Нотр Дам”. Щръкналата между плешките му гърбица прилича на островърхата главна камбанария на готическия храм. Но ощетеният от природата във външния му облик Квазимодо е като че ли “компенсиран” със щедра човешка отзивчивост: той е състрадателен, винаги готов да помага на ближния, когато е в беда, справедлив, правдолюбив и любвеобилен като дете. “В края на романа Квазимодо се явява като съдник, който, като наказва Злото, осигурява триумфа на Доброто” - пише Христо Тодоров и предлага следната схема, по която протича, според него, еволюцията на този персонаж: В началото той е “под-човешко същество”/ липса на нравствена съвест/, след това претърпява “процес на хуманизация” и в края на романното повествование той е вече “човешко същество”/поява на нравствена съвест/ стр. 61/.

    Не е трудно да си обясним спонтанната любовна привързаност, която възниква между “мъжът-чудовище” с чувствителност на дете Квазимодо и състрадателната красавица, “жената-дете” Есмералда. В романа “Парижката Света Богородица” романтикът Юго проследява развоя на една трайно занимаваща творческата му фантазия драматична ситуация - една красива жена трябва да избере между трима мъже този, на когото да докаже любовната си всеотдайност. Есмералда импулсивно избира един обигран светски красавец, капитан Феб дьо Шатопер, който, опиянен от успехите си като мъж сред знатните момичета, изживява авантюрата си с красивата млада циганка като ласкателна за мъжкото му самолюбие “победа”.

    Далеч по-съдбоносна за доверчивата девойка е чувствената страст, която тя пробужда, без да знае, у лицемерно благочестивия архидякон. Разколебаният в целебната духовна мощ на религията духовник Клод Фроло попада под тиранията на изгарящата го плътска страст, която отключва злодейската му изобретателност.  Духовният наставник на  Квазимодо и настойчивият таен ухажьор на Есмералда е представен от романтика Юго като своеобразен готически вариант на Мефистофел, у когото похотта надделява над аскезата, злото задушава напълно добротворчеството, инстинктите  изместват разсъдъка и  диктуват злосторните му кроежи.

    В изкустно заплетената от романиста романтик фабула Клод Фроло е средищен персонаж. Той е в центъра на драматично протичащите любовни взаимоотношения между Есмералда и  Феб дьо Шатопер, между красивата циганка и грозноватия  звънар на “Нотр Дам”. Образът му може да се възприема като обобщена символна персонификация на размножаващите се в края на Средновековието противоречия между католическата Църква, чиято тоталитаристична властническа амбиция е въплътена в импозантната парижка катедрала, и разкрепостените демократични духовни нагласи, с които се  предизвестява ренесансовото политическо и културно обновление. Лицемерната житейска философия на кабинетния теолог ще бъде отречена от Новото време, в което се изгражда нов тип ученост .- всеобхватна, многостранна, заредена с определено реалистичен интерес към земната участ на човека и естествените му заложби.

      В  край на романа “Парижката Света Богородица” заложените в него многобройни символни опозиции  са изведени с оглед  на радикалността на историческия преход, в който се разгръща частната, заредена предимно с различни  индивидуални схващания за любовта, интрига.  Прочутият готически храм става ням свидетел на бързата секуларизация на духовната атмосфера, която го изпълва и обгражда. Според допускането на романиста  през Късното средновековие “Нотр Дам”  изгубва покоряващото си въздействие като  “каменно Евангелие” върху смиреното парижко паство.

    Духовният пазител на храма Клод Фроло сее около себе си само разруха и смърт. Квазимодо изхвърля разярен доскорошния си духовен наставник  от кулите на църквата и остава, макар и за кратко, единствения владетел на храма. Компрометираният  религиозен фанатизъм вече не може да удържа  напористите  интелектуални и емоционални въжделения, които изпълват  разкрепостения народностен дух - свободомислието, правдолюбието, справедливостта и равноправието.   Явно финалните изводи на романиста Юго са изкристализирали  в атмосферата на бунтовния кипеж в Париж през юли 1830 година, когато  същите въжделения  се скандират като ентусиазиращи въстаниците пароли по барикадите.

    Най-ласкавата оценка на тази творба на Юго е изказана от неговия именит съвременник Ламартин: “Това е колосално произведение, същинска допотопна каменна грамада. Това е Шекспир в областта на романа, това е епопеята на средновековието.” Единствената забележка на дълбоко религиозния рецензент е, че в творбата “не се чувства достатъчно присъствието на Провидението и в храма има всичко с изключение на малко религиозна ревност…”

 

 



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075607
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031