ТОМАС  МАН /1975 - 1955/ 

      Томас Ман е роден в немския град Любек на 6 юни 1875 година. Баща му, богат търговец, сенатор в Сената на стария град, който принадлежи към Ханзата, е строг човек, който държи на традиционните добродетели, почитани от потомствените заможни протестанти в Северна Гернания. Майка му, потомка от смесен брака, германец и бразилка/?/, е друг тип човек - крехка и деликатна, с богато въображение, с явно влечение към изкуствата, най-вече към музиката. Подобен контраст у родителите на Томас предопределя неизбежно и трайно интелектуалните и психологическите нагласи у детето.

  Синът учи в лицея на Любек , където той не се проявява като особено усърден и блестящ ученик.  През 1893 година, след смъртта на бощо му, Томас напуска колежа и се настанява с майка си и брат си/?/ в Мюнхен. Тъй като е прекъснал средното си образование без да е положил матуритетните изпити, той отначало работи като стажант в една застрахователна /срещу пожари/ компания. Много скоро той започва да пише: отначало кратки разкази за списанията, най-вече за Simplicissimus/Седмично списание за политика и сатира, основано през 1896 година/. След два по-продължителни престоя в Рим, където е брат му Хайнрих /1871 - 1950/, който по-късно става известен като романист /автор на “Професор Унрат”/1905/, и кратко пребиваване в казармата, публикева през 1901 година романа “Буденброкови”/ Buddenbrook/, в който проследава залеза наедна фамилия. На 25 години Томас Ман има вече изградено самочувствие на писател. Пет години по-късно се жени за Катя Прингсхайм  и се установява в Мюнхен, където се отдава на трескава литературно творческа дейност. Получава Нобеловата награда за литература през 1929 година.

   През януари 1933 година, когато Хитлер се установява на власт в Германия, той се намира в Швейцария и не се завръща в родната си страна. Живее известно време във Франция, връща се отново в Швейцари преди да емигрира в Съединените щати през 1938 година. Там става професор в Университета на Принстън и получава щедрата финансова подкрепа на богати и интелигентни местни меценати.  През 1936 година немските нацисти го лишават от гражданство в “тяхната страна”, тъй като Ман бил приел чехословашко поданство. През 1944  година той става гражданин на САЩ. В изгнание той не престава да пише, публикува статии и изнася речи срещу немския нацизъм. След края на Втората световна война, през 1947 година,  пътува из Европа. През 1949 година посещава Германия, където е награден с престижната национална награда “Гъоте”. Уважаваният писател произнася речи и лекции във Франкфурт и Ваймар. През 1954 година се завръща окончателно в Европа, заселва се в градчето Килхберг, близо до Цюрих, където умира на 12 август 1955 година.

Творчество:  Създава романите “Буденброкови” /1902/, “Кралско височество” /1909, публ.1910/, “Вълшебната планина” /1924/, “Йосиф и неговите братя” /1933-1943//тетралогия/, “Лоте във Ваймар” /1939/, “Доктор Фаустус” /1947/, “Приключенията на авантюриста Феликс Крул” /1950/ и “Избранникът” /1951/.

  Ман е написал новелите “Тристан” /1903/, “Тонио Крьогер”/1903/, “Смърт във Венеция”/1913/ - през 1971 година италианският режисьор Лукино Висконти създава филм по тази творба на Томас Ман, “Марио и вълшебникът” /1930/.

  По-известните/ за задължителен прочит/ есета на Томас Ман от първия том на българското издание Т. Ман, Литературна есеистика, публикувани в І том/1975 г./ , са”Опит върху театъра”/1908/,”Любек като духовна форма на живот”/1926/, “Хуманитарно образование и хуманизъм” /1936/, “Изкуството на романа” /лекция изнесена в Принстън /1939/, “Германия и германците”/1945/ и “Художникът и обществото” /1952/. От втори том/1976 г./ на българското издание препоръчвам за прочит  студиите на Ман “Гьоте и Толстой. Фрагменти към проблемата за хуманността”/1925/, “Пътят на Гьоте като писател”/1932/, “Пътуване по море с Дон Кихот”/1934/, “Философията на Ницше в светлината на нашия опит” /1947/. 

 Изкуството на романа / 1939 - Принстън/ І том/

  /фрагменти/ На гения на епоса принадлежи моята любов и моята привързаност, така че не ми се сърдете, ако лекцията ми за изкуството на романа, неволно се превърне във възхвала на на самия епичен дух на изкуството. Този дух е могъщ и величествен, експанзивен, пълен с живот, безкраен като монотонно бучащо море, едновременно грандиозен и точен, напевен и мъдро разсъдлив; той не търси единичния детайл, отделния епизод, а цялото, света се неговите безчислени епизоди и подробности, и той в самозабрава се спира върху тях, сякаш всяка една е особено важна за него. Защото той не бърза, той има безкрайно дълго време на разположение, той е духът на търпението, на верността, на издръжливостта, на бавността, която е сгрята от любов и поради това доставя радост, той е духът на обаятелната скука…Изкуството на епоса е “аполоновско изкуство”, както гласи естетическия термин; защото Аполон, Далекопоразяващият, е бог на далечината, бог на дистанцията, на обективността, бог на иронията. Обективността е ирония и духът на епичното изкуство е дух на иронията.

Принципът, по силата на който романът се е развивал…е принципът на задълбочаване във вътрешния живот.Немският фиелософ Артур Шопенхауер, който е имал по-близко отношение към изкуството, отколкото обикновено е прието за мислителите, е изразил това по най-общовалиден начин: “Един роман е толкова по-възвишен и по-благороден, колкото повече прониква във вътрешния живот и колкото по-малко изобразява външният; и това съотношение е важен характерен белег за всички етапи на романа, от “Тристрам Шенди” до най-грубия приключенски роман за рицари и разбойници…Изкуството се състои в способността с най-пестелив подбор на факти от външния живот да се постигне максимално раздвижване на вътрешния; защото именно вътрешният живот представлява интерес за нас. Задачата на романиста не е да разказва за крупни събития, а да направи интересни малките."