РЬОНЕ ДЬО ШАТОБРИАН / 1768 - 1848/  

Творчество: В литературната история на Франция е известен като “Бащата на романтизма” най-вече с фундаменталното му философско културологично изследване “Геният на християнството” /1802/. Георг Брандес го определя като “grand seigneur” /благородник/,  високомерно горд и влюбен в себе си, преизпълнен с твърдоглавие и презрение към хората, поставил на своя шлем от инат цветовете на църквата, които носи не само при всяка схватка, но и при всяка любавна среща”.  Същият престижен литературен историк го разполага най-находчиво в контекста на европейския литературен романтизъм:

      ”Шатобриан е Чайлд Харолд преди истинския Чайлд Харолд, Шатобриан е Байрон в монархическо христианска светлина. Подобно на Рьоне, който е предтеча на Байроновите герои, той също е предшественик - със своите странствания - на онзи наполовина измислен, наполовина действителен Харолд, когото стремежът към приключения и копнежът по нови впечатления  карат да обикаля страна след страна”.

    В увода към “Геният на християнството” оповестява ясно културната си мисия:”Би трябвало да се опитаме да докажем, че от всички съществували някога религии, християнската е най-поетична, най-човечна, най-благоприятна за свободата, изкуствата и литературата; че съвременното човешко общество й дължи всичко: от земеделието до абстрактните науки, от приютите за злочестници до храмовете, изградени от Микеланджело и разкрасени от Рафаело. Би трябвяло да покажем, че няма нищо по-божествено от нейния морал, нищо по-заслужаващо любов и възхищение от нейните догми, доктрина и култ. Би трябвало да изтъкнем, че тя допринася за разгръщането на гения, оформя вкуса, развива добродетелните чувства, вдъхва сила на мисълта, предлага благородни образци на писателя и съвършени модели на скулптора…”

   Шатобриан възстановява авторитета на християнската религия, на догматиката и институциите й, които са преднамерено подценявани и разобличавани във века на Просвещението /ХVІІІ/  и Великата френска революция /1789 – 1793/. Той отчита еволюцията на религиозните представи в самия край на ХVІІІ век и тъй като хората са забравили Бога, той ги приобщава към неизчерпаемата му творческа мощ, обективирана в прелестите на природата: “Има Бог: тревите в долината и кедрите в планината го благославят, насекомото го възхвалява с жуженето си, слонът го приветства при изгрев слънце, птицата го възпява в листака, мълнията издава мощта му, а Океанът разкрива неговата безбрежност…” / І част, V, глава 2/.

     В обемния си труд Шатобриан избира да приобщи читателите към прозренията си не като провокира рационалния им усет, а разчита предимно на изтънчената им чувствителност, коята се подхранва от душата и въображението. Той е убеден, че християнската вяра може да бъде възродена само чрез дълбоките чувства и естетическите емоции, които се раждат в трогателните религиозни обреди и церемонии и в спокойното съзерцание на природните красоти и творенията на изкуството: “Християнството е винаги в съгласие със сърцата, не повелява абстрактни и изолирани добродетели, а добродетели, извлечени от нашите потребности и също общополезни. То е поставило милосърдието като кладенец на изобилието в пустините на живота…” / І част,ІІ, глава 3/.

   Шатобриан избягва сухите теологически мъдрувания. Той посвещава  отделните книги на широко обхватни представяния на прелестите на девствената природа, на  поетични размисли върху очарованието на античните руини и средновековните катедрали, на задълбочени критически прегледи на вдъхновените от библейските притчи епически и лирически творби: ”Апостолите едва започнали да проповядват Евангелието и вече възникнала описателната поезия и отново се възцарила истината пред  Онзи, който я замества на земята, както казва Свети Августин. Природата престанала да говори с фалшивия език на идолите; хората се запознали с целите й, узнали, че тя е била създадена първоначално за Бог, а после за човека. Всъщност тя винаги ни разкрива тези два свои аспекта: слави Бога чрез произведенията му и  задоволява нуждите на човека.” / І част,ІV, глава 3/.

   Авторът на “Геният на християнството” е убеден, че само християнската религия   може да бъде надежден гарант на реда и йерархията в обществото: ”Колкото до християнския морал, всеки признава красотата му. Колкото повече е опознат и практикуван, толкова по-наясно ще бъдат хората относно щастието и истинските си интереси. Политическата наука е извънредно ограничена: последната степен на съвършенство, която може да постигне, е представителната система, родена, както доказахме, от християнството.  Ала една религия, чиито предписания са кодекс за нравственост и добродетелност, е институция, която може да замести всичко и  да се превърне в ръцете на светци и мъдреци  в универсално средство за благоденствие…” / ІV част, VІ, глава 13/. В тези си разсъждения Шатобриан доказва загрижеността си за нравствените устои на обществото, безпогрешната си интуиция за безпомощността на политиците да охраняват ефективно социалния морал и убедеността си, че християнството навлиза у хората най-успешно през портите на разчувстваната им душа.