Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.03.2013 10:10 - БАЙРОН И ШЕЛИ - Р а з м и с л и /Подбор на доц. Г.Генов/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1529 Коментари: 0 Гласове:
0




                                                 ДЖОРДЖ НОЕЛ  БАЙРОН

 

Бездарността е жалка; в най-лошия случай се смееш над нея и след това я забравяш, но злоупотребите с таланта за ниски цели заслужават най-тежко порицание. /1808/

 

В никакъв случай не възнамерявам да се идентифицирам с Чайлд Харолд, напротив, отричам всякаква прилика с него. Ако на места ви се стори, че съм описвал себе си, повярвайте ми, то е само на места и аз дори не искам да признавам този факт. По-добре е да описвам това, което съм видял, отколкото да измислям. Не бих искал да съм такъв, каквито са моите герои.../1811/

 

Досега съм написал само един сонет, и то много отдавна, и не на сериозно, а само за упражнение – и никога няма да напиша други. Те са най-плоските, най-сковаващите, най-идиотските платонически композиции. Така силно ненавиждам Петрарка, че дори не бих искал да притежавам неговата Лаура, нещо, на което оня метафизичен, хленчещ, изкуфял дъртак не е бил способен.../1813/

 

И какво всъщност представлява книгата – която да е книга, - нима не е пустиня, в която за дългия ти целодневен преход можеш да срещнеш някой друг оазис или може би горичка? /1813/

 

Не мога да греша /освен с вкуса си/ по отношение на книга, която веднъж съм прочел, оставил съм я и отново започвам да я чета; не може да бъде абсолютно лоша никоя книга, която намира един, макар и само един читател, който искрено да признае това... /1813/.

 

Искрено ще кажа, че сега не съм особено чувствителен към критиката. Вярвам, че причината е тази, че не отдавам нужната значимост на авторството, което мнозина правят и както и аз правех на младини.../1813/

 

 

Спомням си как ми подейства първата рецензия на “Единбърг Ривю”. Бях чул за нея шест седмици по-рано, прочетох я в деня на излизането й, вечерях, изпих три бутилки бордо /със С.Б.Дейвис, струва ми се/, не изгубих нито съня си, нито апетита си, но все пак не намерих мир, докато на същите тия страници не излях гнева си и стиха си срещу всичко и всички.../1813/

 

Ако реша да се отдам на някаква дейност в тази страна, то тя сигурно би била парламентарна. Но нямам никаква амбиция; ако имах, то щях да бъда aut Cesar, aut nihil /или Цезар, или никой/. /1813/

 

Да отдаваш специално предпочитание към писателя, да го поставяш над човека на делото, както и огромният шум около съчинителството и съчинителите, вдиган от самите тях, а и от други, е признак на мекушавост, на упадък, на слабост. Кой би писал, ако има възможност да се занимава с нещо по-добро? “Действие, действие, действие” – казал Демостен. “Действия, действия, действия” – казвам аз, но не в писане, а още по-малко – стихове. Погледнете недоволния и монотонен живот на пишещите братя – с изключение на Сервантес, Тасо, Данте, Ариосто, Клайст /които са били смели и активни граждани/, Есхил, Софокъл и още някои от древността, - погледнете какво безполезно и бездействено люпило са всички останали! /1813/

 

Изгорих своя роман, както направих и с първите сцени и наброски за комедията ми, ако ме питате – удоволствието от изгарянето е точно толкова голямо, колкото и това от публикуването. Тези две последни творби не ставаха за печат. Бих навлязъл в действителността повече от всякога; някои направо можеха да се познаят, а други – да се отгатнат. /1813/

 

Изпратих на лорд Холанд коректурите на новото изданиее на “Гяур” и “Абидоска невеста”. Последната той няма да хареса, а може би скоро и на мен ще престане да ми харесва. Написах я за четири нощи, за да разсея мислите си по...Ако не беше така, никога нямаше да я напиша, а не вършех ли нищо през това време, сигурно щях да полудея, гризейки собственото си сърце – доста горчива храна. /1813/

 

Да избягам от самия себе си /проклет да бъде този егоизъм/ - това е бил единственият ми, цялостен и искрен мотив, който ме е карал да пиша; а публикуването на произведенията ми е продължение на същата цел – да ангажирам съзнанието си, което иначе рикошира в себе си. /1813/

 

 

...Казват, че и дяволът може да бъде мил, когато е доволен; и трябва да си по-зъл от онзи стар змей, за да можеш да хапеш и жилиш в нашето общество. На някои това може да се стори невероятно, но зная, че Вие ще ми повярвате, ако кажа, че ви желая успех, както един човек може да желае успех другиму – желая Ви го така, сякаш аз самият никога не съм писал нито стихче. Полето на славата е наистина достатъчно просторно за всички. А дори и да не беше така, не бих по свое желание отнел ни педя от територията на ближния. /1813/

 

...Сега живея в пълен мир с пишещите братя; или поне ако аз не обичам някого, то не е по поетически, а по лични съображения. Безгранично е полето на човешката мисъл; какво значение има тогава кой е по-напред или по-назад в надбягване, което няма цел? Храмът на славата е като тоя на персийците – цялата вселена; наш олтар са планинските върхове. Еднакво ще съм доволен и от връх Кавказ, и от кой да е друг, а тези, които искат, могат да заемат Монблан или Чимборацо – няма да завиждам на тяхното издигане. /1813/

 

Любовницата не е никога и никога не може да бъде приятел: докато се разбирате, вие сте любовници, а когато това свърши, вие можете да бъдете всичко друго, но не и приятели. /1813/

 

За какъв ли дявал съм се захванал с писане?  Вече е твърде късно да се питам, да съжалявам е безполезно. Но можеше ли да се започне отначало, пак бил писал, със сигурност. Такава е човешката природа или моята поне: въпреки че бих си подобрил мнението за себе си, ако съумея да сложа край на писането още сега. Ако някой ден имам съпруга и тази съпруга роди син /от когото и да е/ ще възпитавам моя наследник в явен антипоетически дух – ще го направя адвокат или пират, или какво да е. Но пропише ли и той, ще съм сигурен, че не е мой син и ще го лиша от наследство. /1813/

 

Аз не мога и, кълна се, за нищо на света няма да се отрека от свободните си мисли и съмнения. Ако съм глупак, то поне съм изпълнен със съмнения; но не завиждам на нито един човек, който е убеден в самозваната си мъдрост. /1813/

 

Не съм ennuiй /отегчен/ във всички възможни времена на този причиняващ прозявка глагол, който непрекъснато спрягам; но не мисля, че обществото помага да се излекува този недъг. /1813/

 

...у мен живее нещо, което въстава срещу насилието. /1814/

 

...Как да пиша за някой, когото никога не съм виждал, не познавал?...Не съм способен да пиша, без да имам някакъв жизнен опит, а още повече и на подобна тема. /1814/

 

Доставя ми огромно удоволствие да мисля, че временната слава, която притежавам, е завоювана напук на общоприетите мнения и предразсъдъци. Не съм се подмазвал, не съм ласкал никого, не съм прикрил нито една мисъл, която ми се е искало да изкажа. Никой не може да ме обвини, че съм се огънал пред изискванията на времето или че съм подбирал любими теми /както Джонсън или кой беше казал за Клийвланд/; всичко, което съм постигнал, ми се отдаде с цената на личната ми популярност. /1814/

 

Аз я похвалих /поемата “Кристабел” на Колридж/, първо, защото ми хареса и, второ, защото Колридж се намира в голяма беда: направих това дребно нещо за него, защото всъщност реших, че публичното изказване на една похвала може да оправи отношенията му, макар и с книжарите. /1816/

 

Обичам Природата и се прекланям пред Красотата. /1816/

 

Струва ми се, че ако авторката /Мадам дъо Стал/ е написала истината, само истината и цялата истина, то романът би станал не само по-романтичен, но и по занимателен. /1816/

 

Радвам се, че Ви харесва /песен от “Чайлд Харолд”/ и на мен тя ми е любима – прекрасен образец на поетическо отчаяние. Докато я пишех, бях наполовина полудял от метафизика, езера, любов неугасима, мисли неизразими и от кошмара от собствените си прегрешения. Много пъти ми е идвало да се гръмна, но ме възпираше единствено мисълта, че ще доставя удоволствие на моята тъща; ех, ако съм сигурен, че ще мога да стана от гроба и да се явявам пред очите й като призрак..., но да не се занимавам повече с дреболиите от семейния живот. /1817/

 

Разни глупци си въобразяват, че поезията ми винаги намеква за моите собствени похождения: преживял съм и по-опасни, и по-необикновени приключения ип едва ли не – всекидневно, но, разбира се, никога не ще разкажа за тях.../1919/

 

Що се отнася до “Дон Жуан”, признай, признай – куче такова, и бъди честен, че той представлява върхът на този вид творчество, може и да е неприлично, но нима не е на добър английски? Може и да е развратно, но нима не е такъв и самият живот, нима не е истина? Би ли могъл да го напише някой, ако сам не е живял в тоя свят? И не се е шлял безцелно с дилижанси? – с наемни коли? – с гондоли, с придворни карети? И не е бил виз-а-ви на масата и под масата? /1819/

 

Човек нищо не може да си спомни ясно без усилия на паметта: тогава светлините отново блясват, но кой може да бъде сигурен, че не са запалени от факела на Въображението? /1821/

 

Драмата не е само диалог, но действие; тя по необходимост предполага нещо, което става пред очите на зрителите...Ако авторът няма това постоянно пред вид и не си представя по време на съчиняването разнокожата и жадно внимаваща тълпа, то той може да бъде и поет, но не е никакъв драматург... /1821/

 

Защо във върховния момент на всяко човешко желание и наслада – били те светски, обществени, любовни, честолюбиви или дори алчни – се прокрадва известно чувство на съмнение и печал – на страх пред бъдещето, - на съмнение към настоящето, поглед назад към миналото, който ни кара да предугаждаме бъдещето? /Най-добрият Пророк на Бъдещето е Миналото./ Защо е всичко това?../1821/

 

Не съм мислил, че критиката е способна да убие. /1821/

 

Няма да ми изпращате никакви отзиви, ни хубави, ни лоши, ни безразлични – вашите собствени и на вашите приятели, за което и да е мое съчинение, минало, настояще или бъдещо.../1821/

 

Не ми изпращайте никакви периодически издания – когато статиите се отнасят до мен, те само раздуват моя егоцентризъм; ако отзивите са положителни – не отричам, че похвалите възгордяват, а ако са неблагоприятни, то критиката дразни; последните могат да ме подтикнат да напиша някоя сатира, която няма да донесе добро нито на вас, нито на приятелите ви. /1821/

 

След дълбок размисъл се убедих, че и похвалите, и критиката ми вредят. Докато бях в Швейцария и Гърция, те не достигаха до мен и как писах там тогава! /1821/

 

Винаги съм мислил, че известна доза Простота е неизбежна съставна част от Величието. /1821/

 

...действително ползвах широко реалните факти /в “Дон Жуан”/, за поезията те са същото, каквото са ландшафтите за художника; но моите фигури не са портрети. /1821/

 

Моят първи поетически опит датира от 1800 година. Той бе породен от изблик на чувства към първата ми братовчедка, Маргарет Паркър, /съответно внучка и дъщеря на адмиралите Паркър/, едно от най-прекрасните от всички мимолетни творения на този свят. /1821/

 

Започнах да живея необичайно рано. В моите по-ранни стихотворения са изказани мисли, които биха могли да принадлежат на някой, поне с десетина години по-голям от възрастта, на която съм бил тогава; нямам предвид дълбочината на мислите, а вложения в тях жизнен опит. Първите две песни на “Чайлд Харолд” завърших, когато бях на двадесет и две години, а като че ли са написани от човек на възраст, до която аз едва ли ще достигна. /1821/

 

Получавал съм доволно много и похвали, и порицания; и едното, и другото за мен не са новост, но продължавам да пиша, така както и яздя кон, чета, къпя се или пътешествам – по навик. /1822/

 

...злоба и пристрастие. Двете последни качества считам за достойнство на писателя, защото го заставят да пише сериозно.../1822/

 

По природа съм вежлив и внимателен човек и мразя да причинявам болка на другите, когато това може да се избегне. /1820/

 

Паметта ми беше отлична: пишех бързо и почти без усилия. /1821/

 

Винаги съм се смятал за надарен с добра, дори с отлична памет. /1821/

 

Нещастието на тия хора /английските творци/ се състои в това, че не им се е удавало да живеят както сред висшето общество, така и в уединение, а без това не можеш да опознаеш света нито в движение, нито в покой. А допуснеха ли ги до висшите кръгове, макар и за един сезон, те биха били само зрители, а не част от действащия механизъм. /1821/

 

Общо взето не се погаждам много с писателите; не че ги мразя, но никога не знам какво да разговарям с тях, след като похваля последното им произведение. /1821/

 

В моменти, когато очаквам някакъв взрив, не е лесно да седнеш зад бюрото и да се съсредоточиш за творчество на възвишено поезия. Аз бях способен на това; миналото лято писах драмата си в разгара на бракоразводното дело на мадам контеса Гуичиоли и всички съпътстващи го обстоятелства. По същото време ме информираха, че съм загубил важно дело в Англия. Но това бяха лични и частни въпроси; настоящето е съвсем различно. /1821/

 

В днешното стълкновение между философията и тиранията трябва открито да се извади мечът и да се захвърли ножницата – с такъв противник по друг начин не може да се действува. Зная, че борбата е неравна, но тя трябва да се води, защото в крайна сметка ще спомогне за благото на човечеството, за да не грози заплаха самотния боец, който рискува живота си. /1822/

 

Когато създавам образа, възможно е да се увлека и както всички хора с богата фантазия, аз, разбира се, се отъждествявам с героя си, докато го рисувам, но нито миг повече, след като съм отделил перото от хартията.../1822/

 

                                                        ПЪРСИ БИШ ШЕЛИ

 

Свикнал съм откровено да изказвам своите убеждения: с това съм си навличал не малко беди, но въпреки всичко не престанах да говоря това, което мисля. Езикът ни е даден, за да изразяваме мислите си – тези, които се стреемят да го оковават, са ФАНАТИЦИ И ТИРАНИ; именно те ме въвлякоха в нещастия. /1811/

 

Страхът от рецензентите не оставя писателите на мира. Този вид критика се появи в периода на застой, когато не съществуваше поезия. Поезията и това изкуство, което има претенции да регулира и ограничава нейната стихия, не могат да се хранят заедно. /1818/

 

Аз просто облякох мислите си в тези думи, които ми се струваха най-ясни и най-подходящи. Този, който познава добре природата и най-съвършените творения на човешкия гений, трудно може да сбърка, ако при подбора надумите следва инстинкта, изработен у него благодарение на тези му познания. /1818/

 

Никое образование не дава право на званието Поет на човек, тъп, ненаблюдателен или на такъв, у когото каналите за връзка между мисълта и словесния й израз са задръстени или напълно запушени. /1818/

 

Ако Публиката оцени моите творби като негодни, аз ще се преклоня пред този трибунал, от който Милтън получи венеца на своето безсмъртие. Ако ми е присъдено да живея, ще се мъча да черпя сили от своето поражение, които да ме подтикват към нови полети на мисълта, и този път да не се откажат недостойни. /1818/

 

Не възнамерявам да се състезавам с най-великите съвременни Поети. Не желая да следвам стъпките на когото и да е от предшествениците ми; мъча се да избягвам всякакво подражателство на стил, на едик или стихотворна композиция, типични за оригиналния им съзател: ето защо моето творение може да излезе слабо, но поне ще бъде лично мое. /1818/

 

Силната страст, за да се изрази, използва и далечни, и близки образи и на всичко оставя печата на своето величие. /1819/

 

Историята на семейство Ченчи е наистина страхотна и чудовищна: сухото й възпроизвеждане на сцена би било непоносимо. Който се залови да разкрива подобен сюжет, трябва да извиси поетическия трагизъм и смекчи действителния ужас на събитията; така че поетичността, която се съдържа в бурните страдания и престъпления, ще намали болезненото чувство, породено от размишлението върху моралната деградация. /1819/

 

Най-високата морална цел, към която се стремят най-добрите драматурзи, е да подтикнат човешкото сърце към самопознание чрез състрадание и гняв; колкото по-дълбоко е това самопознание, толкова човек е по-мъдър, справедлив, откровен, толерантен и добър. /1819/

 

Дидактическата поезия ме отвращава; всичко, което е изразено отлично в проза, в поезията е скучно и ненужно. /1820/

 

Поезията е подражателно изкуство. Тя твори, но твори чрез съчетания и възпроизвеждане. Поетическите абстракции са красиви и нови не защото съставящите ги компоненти никога преди не са съществували нито в съзнанието на човека, нито в природата, а защото цялостната комбинация, получена от тях, представлява красива аналогия с изворите на нашите чувства и мисли и съпровождащите ги състояния... /1820/

 

В поезията се старая да избягвам всякаква маиерност и каквато и да било определена система. Добре би било, ако така постъпваха и по-талантливите от мене. /1820/

 

Ако писателят е едновременно недостоен и скучен, то това е престъпление срещу боговете, хората и печатното слово. /1820/

 

Поетът представлява съчетание от онези вътрешни сили, които модифицират природата на другите, и от външни влияния, коитопораждат и подхранват тези сили. /1820/

 

Великите писатели на нашето време, както имаме основание да мислим, представляват спътници и предтечи на някои още небивали /несънувани/ промени в нашия обществен строй, както и на убежденията, които са зациментирани в основата на този строй. Зареденият облак на общественото съзнание изсипва своята огромна гръмотевична мълния и равновесието между обществения ред и убежденията се възстановява или се готви да се възстанови. /1820/

 

Аз притежавам това, което един шотландски философ нарече “страст към реформиране на света”; същата тази страст го подтиква да напише и издаде книгата си.???/1820/

 

Волята ми за литературни занимания отслабна. Имам големи идеи, но малко надежда, че ще ги осъществя. Чета много, но тъй като съм достатъчно невеж, от книгите явно нищо няма да науча. Истина е, че отношението, с което ме посрещат читателите, е способно да охлади всякакъв плам. /1820/

 

Поезията не е като разсъдъка сила, която може да се задейства с решение на волята. Човек не може да каже: “Днес ще съчинявам поезия”. Това не би могъл да каже дори най-великият поет; защото умът на твореца е като тлеещ въглен, който само нечие невидимо дихание, като това на променлив ветрец, може да разгори с преходен пламък; поетическата сила се ражда отвътре и тя се мени като краските на цвете, което расте и после вехне; и нашето съзнание не може да предугади нито появата, нито края й. /1821/

 

В празните моменти между поривите на вдъхновение – които могат да са чести, макар и не продължителни – поетът се превръща в обикновен човек и внезапно изпада под всички влияния, с които останалите хора живеят постоянно. И тъй като е по-деликатно устроен от другите хора и по-чувствителен към болката и радостта – както към своята, така и към чуждите, - той бяга от първото и се стреми към второто с несравнимо по-голяма страст от другите хора. Но се превръща в прицел на хорските клевети, когато пропуска да забележи, че във вечното си движение страданието и радостта са се маскирали и незабелязано разменили местата си. /1821/

 

...Когато поетът започва да твори, вдъхновението е вече започнало да спада: и най-славните поетически творби на този свят са вероятно бледа сянка на оригиналния замисъл на поета. /1821/

 

...в нас сякаш прониква нещо божествено: неговите следи са като тези, които вятърът оставя над морето, а сутрешното спокойствие ги заглажда и единствени трайни отпечатъци са като нежните дипли по крайбрежния пясък. Подобни състояния могат да изпитат само хора, надарени с тънка чувствителност и богато въображение; душевната настройка, която създават, е чужда на всякакви низки желания. С тези чувства са свързани обикновено добродетелта, любовта, патриотизмът и другарството; и докато те съществуват, собствената личност изглежда такава, каквато всъщност е – атом в сравнение с цялата вселена. /1821/

 

В ранните години на човешката история хората танцуват, пеят, изобразяват околните предмети, съблюдават в тези действия, както и в други, определен ред и ритъм. И въпреки че всички следват един и същ ред в движенията на танца, в мелодията на песента, в езиковите комбинации, в множеството художествени изображения, този ред е различен. Защото всеки вид на това мимическо отражение на света притежава свой собствен ред и ритъм, които даряват слушателя и зрителя с по-силна и чиста наслада от всеки другиго; умението да се приближиш до този ред съвременните писатели нарекоха вкус. /1821/

 

Въображението се обогатява, проявявайки съчувствие към силни болки и страсти; тяхното възприятие разширява самата способност да се възприема; добрите чувства се укрепват със състраданието, възмущението, ужаса и тъгата; след преситата от тези силни чувства настъпва възвишено спокойствие, което зрителят отнася със себе си в напрежението на ежедневния живот; дори престъплението не изглежда така ужасно и губи от своята заразителна сила, когато е представено като съдбоносна последица от незнайните пътища на природата; грешките не изглеждат своеволни; човек повече не може да ги смята като последица от собствения му избор. /1821/

 

Разсъждението представлява изброяване на вече познати величини; въображението е оценка на тези величини, поотделно и вкупом. Разсъждението отчита различието, а въображението – сходството у нещата. Разсъждението се отнася към въображението, както оръжието на действие към субекта на действието, както тялото към духа, както сянката към същността на отразявания предмет. /1821/

 

Въображението е най-доброто оръдие за нравствено усъвършенстване и поезията, като въздейства върху причината, спомага за крайния резултат. Поезията разширява обсега на въображението, като го захранва с нови наслади и радости, които привличат и асимилират всички мисли и създават нови пространства, жадни да бъдат запълнени със свежа духовна храна. /1821/

 

Корупцията на нравите, която се приписва на влиянието на театъра, всъщност започва оттам, откъдето в театъра завършва поезията. Ако се обърнем към историята на нравите, ще видим, че развитието на първото и упадъкът на второто се намират точно в такава зависимост, в каквато са всяка причина и следствие.

 

Драмата представлява такъв литературен жанр, който дава най-богата възможност за съчетание на многобройни средства на поетически изказ и затова в нея най-ясно може да се наблюдава връзката на поезията с общественото благо. /1821/

 

Когато драмата съдържа поезия, тя представлява призматично и многостранно огледало, което събира най-ярките черти на човешката природа, раздробява ги отново на прости елементарни съставки, придава им величие и красота и множи всичко, което отразява, надарявайки го със способността да ражда себеподобни навсякъде, където се пръснат тези лъчи. /1821/

 

Всеки самобитен език, близък до своя източник, представлява сама по себе си циклична поема и хаотичен безпорядък. Изобилието на лексика и граматически различия са творения на по-късна епоха, те са само каталог и оформление на това, което е създадено от поезията. /1821/

 

Езикът на поетите е сътворен от живи метафори, т.е. отбелязва неоткрити преди това отношения между нещата и увековечава тези открития, докато думите, които ги изразяват, станат с течение на времето обозначения на части или категории от понятия вместо голи картини на цялостни мисли; и тогава, ако не се появят нови поети, които да създадат отново разрушените асоциации, езикът ще загине, неспособен да изпълнява най-благородната си цел на средство за общуване между хората. /1821/

 

Поезията е летопис на най-добрите и най-щастливите мигове на най-щастливите и най-добрите умове. Ние откриваме в нея мимолетна поява на мисъл и чувства, някога свързани с дадено място и с дадено лице, друг път изцяло отнасящи се до самите нас; те винаги идват непредвидено и си отиват неочаквано, но вълнуват сърцата ни и създават наслада; дори желанието и съжалението, които оставят след себе си, са изпълнени с радостно чувство – такава е тяхната природа. /1821/

 

Поемите на Омир и неговите съвременници възхищаваха млада Гърция; те бяха елементи на онзи обществен строй, който стана опорна колона на всички следващи цивилизации. Омир въплъти в героите си идеалите на своето време; няма съмнение, че у тези, които са го чели, е загоряло желанието да станат като Ахил, Хектор и Одисей; величието и красотата на дружбата, любовта към отечеството и предаността към целта се разкриха в неговите безсмъртни творения; неговите възвишени и красиви образи облагородиха и обогатиха чувствата на читателите, възхищението им ги е водило към подражание, а подражанието ги е карало да се отъждествяват с предмета на своето възхищение. /1821/

 

Поезията винаги е съпроводена от наслада; всички, осенени от нея, разтварят душите си за мъдростта, която е примесена с наслада. /1821/

 

Да създаваш удоволствие в най-възвишения му смисъл, е истински полезно. А тези, които създават и увековечават това удоволствие, са поетите или поетическите философи. /1821/

 

Трудно е да се определи удоволствието в най-висшия му смисъл, тъй като определението включва редица очевидни парадокси. Тъй като поради необясним недостиг на хармония в природата на човека, това, което влияе болезнено на по-низшите страсти, често се оказва приятно на по-възвишените инстинкти. Тъгата, ужасът, тревогата и отчаянието в много случаи изразяват приближаване до най-възвишено благо. От този принцип произтича и отношението ни към трагедията; трагедията ни възхищава, защото ни дава възможност да почувстваме частица от насладата, която съществува в страданието. Това е източникът на меланхолията, която неотменно присъства и в най-нежната мелодия. Удоволствието, което съдържа скръбта, е по-сладко от чистото удоволствие. Оттук и думите: “По-добре е да влезеш в дом с траур, отколкото в дом с веселие.” Това не значи, че случаите на най.висша наслада са непременно свързани със страдание. Насладата от любовта и приятелството, екстазът от възхищението от природата, възторгът от поезията и още повече – от поетическия творчески процес често са лишени от всякакви примеси. /1821/

 

В младенческите години на изкуството всеки е съблюдавал ред, който повече или по-малко го приближавал до това, което му носи най-голяма наслада; и все пак многообразието не е било достатъчно ясно диференцирано, за да бъде осъзнато, освен в случаите, когато нечия способност да се доближи до прекрасното / ще ни бъде позволено да наречем така отношението между най-възвишеното удоволствие и породилата го причина/ не е била изключително голяма. /1821/

 

Невъзможно е да четем творбите на най-прославените писатели на нашето време и да не бъдем поразени от високото електрическо напрежение на живота, с което са заредени думите им. /1821/

 

Най-великите драми ни дават малко основания да ги хулим или ненавиждаме; те по-скоро ни учат на самопознание и самоуважение. /1821/

 

Всичко казано за безнравствеността на поезията идва от погрешното тълкуване на способа, който използва поезията, за да постигне нравствено усъвършенстване на човека. Етиката слага в ред елементите, създадено от поезията, и предлага образци и примери от гражданския и семейния живот. Хората мразят, презират, хулят, мамят и подтискат един друг не поради липса на високи морални доктрини. Поезията действа по друг, по божествен начин. Тя подбужда и обогатява човешкия ум, кара го да възприема хиляди, непознати до този момент мисли. Поезията вдига завесата от скритите красоти на света и показва предметите в непозната досега светлина; тя възпроизвежда всичко, за което говори. /1821/

 

Поемата е картина на живота, изобразен във вечната му истина. Съществува разлика между повестта и поемата; повестта представлява каталогизиране на отделни факти, които са свързани само по място, време, обстоятелства, причини и следствия; в поемата действието е подчинено на неизменните начала на човешката природа, които съществуват в съзнанието на твореца, а то – от своя страна – е отражение на съзнанието на другите. /1821/

 

Във всеки човек, а може би и във всички чувстващи същества има нещо, което за разлика от лирата ражда не само мелодия, но и хармония, посредством вътрешната съгласуваност на звукове и движения с впечатлението, от което са създадени. Все едно, че лирата настройва своите струни според движението на този, който ги дърпа, и да отмерва определена височина на тона, както певецът съгласува гласа си със звуците на лирата. /1821/

 

Неуспехът ми сред читателите все още не ме е превърнал  в безсърдечен и злобен критик – това е следващото стъпало в йерархията на несполучилите писатели. /1821/

 

Английската литература е процъфтявала бурно при всяка голяма и свободна проява на народната воля. /1821/

 

Ние се нуждаем от творчески способности, за да претворим във въображението си това, което знаем; нуждаем се от импулси на великодушие, за да осъществим това, което си представяме; нуждата от поезия в живота: нашите сметки надхвърлиха представите ни; ние поглъщаме повече храна, отколкото можем да смелим. Развитието на онези науки, които разшириха властта на човека над външния свят, пояади липса на поетически основи ограничиха неговия вътрешен мир; и човек след като е поставил под робство природните стихии, сам си остава роб. /1821/

 

Той /Байрон/ изповяда своята преданост към една теория, която може да ражда само посредствени произведения, и въпреки че всичките му прекрасни поеми не са сътворени по тази система, зловредното й влияние се е отпечатало във “Венецианският дож” /”Марино Фалиери”/; докато той не се откаже от тази теория, тя ще сковава цялото му творчество, колкото и гениално да е то. /1821/

 

 Поезията, в по-ограничен смисъл, представлява подредена, най-вече метрическа реч, рожба на онази властна сила, която е скрита във вътрешната природа на човека. /1821/

 

В общи линии Поезията може да се определи като “въплъщение на въображението”; поезията е връстница на човека. /1821/

 

Поезията магически преобразява всичко; красивото тя прави още по-прекрасно, а грозното дарява с красота. /1821/

 

Поезията отново създава света, разрушен в нашето съзнание от изтърканото от повторения въображение. /1821/

 

Поезията спасява от гибел моментите, когато божествените видения спохождат човека. /1821/

 

Поезията е най-желана и потребна в такива периоди, когато следствие на прекалено егоистична и пресметлива политика натрупването на материални блага надхвърля възможностите за тяхното усвояване съгласно вътрешните закони на човешката природа. Тогава тялото става неподатливо на духа, който го съживява. /1821/

 

 Поезията е безпогрешен предвестник, спътник и последовател на всеки велик народ, който се събужда, за да извърши благотворни промени във въжделенията или в обществения строй. В такива моменти се развива нашата сила да възприемаме и създаваме възвишени и страстни творби за човека и неговата природа. Често на пръв поглед надарените с тази сила нямат нищо общо с духа на доброто, комуто служат. Но даже и да се отрекат от него, те са длъжни да се подчиняват на могъщата сила, която властва в душата им. /1821/

 

Повестта са определени факти – това е огледало, което замъглява и изкривява всичко, което би трябвало да бъде красиво; поезията е огледало, което изобразява във великолепие това, което е изкривено. /1821/

 

Само суеверието смята поезията за атрибут на пророчеството, вместо пророчеството за атрибут на поезията. /1821/

 

Поезията е наистина нещо божествено. Тя е едновременно и център, и периферия на познанието; тя е това, което обема всички науки, и това, до което всички науки се допитват. Тя е едновременно коренът и цветът на всички системи на мислене; от нея извира всичко и тя украсява всичко.../1821/

 

Поезията винаги е била съвременница на всички изкуства, които съдействат за щастието и усъвършенстването на човека. /1821/

 

Несъвършенството на еротическите поети не произтича от това, което притежават, а от това, което им липсва. И можем да ги виним в съпричастност с корупцията на нравите в тяхното време, не защото са били поети, а защото не са били достатъчно поети. /1821/

 

В поезията се старая да избягвам всякаква маниерност и каквато и да било определена система. Добре би било, ако така постъпваха и по-талантливите от мене. /1820/

 

Въображението /на романтиците/ съзерцаващо красотата на това общество, я създаваше по собствен образец: резултатът беше всемирна империя, наградата – вечна слава. /1821/

 

Дарявайки другите с най-дълбока мъдрост, наслада, добродетелност и слава, поетът би трябвало да бъде най-щастливият, най-добрият, най-мъдрият и най-прославеният сред хората. /1821/

 

Поетите са жреци на възвишеното вдъхновение: огледало на гигантските сенки, които бъдещето хвърля в днешния ден; души, изразяващи това, което на тях самите не им е ясно; тромпети, които зоват за бой, но не чувствуват кого вдъхновяват; сила, която разтърсва другите, но сама остава неподвижна. /1821/

 

Инстинктивният и интуитивен характер на поетическата дарба още по-ясно проличават в пластиката и живописта: статуя и картина израстват от силата на твореца, както дете в утробата на майка си; и дори съзнанието, което направлява творящата ръка, не може да определи зараждането, развитието и пътищата на творческия процес. /1821/

 

Всеки велик поет трябва непременно да обнови завещаното от неговите предшественици и да внесе нещо ново в своето стихосложение. Делението на поети и прозаици е груба грешка. Делението на философи и поети е прибързано. /1821/

 

Лорд Байрон и аз сме големи приятели и ако аз бях абсолютен бедняк или ако бях писател, който не може да претендира за по-голяма слава от моята, или ако тази слава е незаслужено гръмка, бихме били приятели във всичко и аз, без да се колебая, бих го молил за каквато и да е услуга. Но сега нещата не стоят така. Между двама души в нашето положение се загнездват демонът на недоверието и гордостта, която отравя съюза ни и пречи на свободното общуване. Трябва да се заплаща тежък данък за това, че си човек. Предполагам, че тук вината не е моя; не би могло, тъй като аз съм по-слабият от двамата. Надявам се, че на този свят подобни неща по-лесно се изграждат. Но от този, който дълбоко вниква в глъбините на собственото си сърце, трудно убягват тайните на чуждото. /1821/

 

Аз съм заклет враг на религиозната, политическата и семейната тирания и съжалявам за излизането на това произведение /”Кралица Меб”/ не толкова от литературна суета, а повече от опасения, че е в състояние повече да навреди, отколкото да послужи на делото на свободата. /1821/

 

Дори в днешно време нито един поет не е достигнал приживе върха на своята слава; журито, определено да съди поет, който принадлежи на всички времена – трябва да бъде съставено от равни нему: то трябва да е избрано от Времето сред най-мъдрите хора от множество поколения. /1821/

 

Самият аз нищо не пиша и вероятно повече няма да пиша. Обидно ми е да виждам имената си сред тези, които нямат имена. Ако не мога да бъда в нещо съвършен, то по-добре да бъда нищо, а проклетият обществен строй, на чието събаряне съм посветил всичките си способности, е стабилен като могъщ кедър и засенчва с клоните си цяла Англия. /1821/

 

Поетическият талант действува в две направления: от една страна, създава нови предмети – източници на познание, на сила и наслада, а от друга – поражда в умовете желание те да бъдат възпроизведени и подредени в определен ред и ритъм, които могат да се нарекат красота и добро. /1821/

 

Под творчески труд без насилване, както препоръчват критиците, трябва да се разбира внимателното изчакване на моментите на вдъхновение и изкуственото запълване на промеждутъците между тях с конвенционални фрази – необходимост наложена от ограничеността на поетическата сила. /1821/




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075213
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031