Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.02.2013 09:46 - Рабле - "Гаргантюа и Пантагрюел" - насочващи коментари на доц. Г.Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 5049 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 14.02.2013 14:47


      

 

 

                Гаргантюа и Пантагрюел

 

 

 

          В “Пролога на автора” Рабле припомня на читателя дълбоката същност на философията на Сократ: “…в диалога на Платон, озаглавен “П и р”, Алкивиад, като възхвалява своя наставник Сократ, безспорен цар на философите, между другото го оприличава на силените. Някога наричали силени малките кутийки, каквито днес виждаме в аптеките, със смешни и забавни изображения върху тях…Ала тези кутийки съдържали редки подправки…Такъв по думите на алкивиад бил и Сократ: ако обръщате внимание само на неговата външност и съдите за ума му само по външния му вид, вие не бихте дали и пукнат грош за него, толкова той бил грозен и толкова смешно било държанието му. Носът му бил чип, погледът сърдит, изражението на лицето тъпо, облеклото просто, бил възгруб, сиромах, необичан от жените, негоден за каквато и да била обществена служба, ала всякога засмян, всякога готов да се събере с приятели на чашка и да се пошегува, скривайки зад всичко това божествената си мъдрост. Но отворите ли такава кутийка, вие ще намерите в нея дивна, безценна подправка: свръхчовешка дълбочина на мисълта, изумителна нравствена сила, непобедимо мъжество, безпримерно самообладание, неизменна яснота на духа, неотстъпна решимост и невероятно презрение към всичко, за което смъртните така много се вълнуват, суетят, трудят, пътешестват и воюват.”

  Така авторът на романа “Гаргантюа и Пантагрюел” отправя в предисловието си изумително, непомерно за всеки друг писател, предизвикателство към читателите: той оприличава книгата си със силените/смешните кутийки/, в които те ще открият “балсам, сив янтар, амом, мускус, цибетова мас, драгоценни камъни и още много подобни на тях неща”. Рабле сам предизвестява своите “добри ученици и прочие веселяци”, че не бива да си създават прибързано мнение за една книга само по “външния показател/заглавието/”, а под “глумите, веселите басни и занимателните лъжи” да търсят и “вникват в същината на нещата”: “За човешките творения не бива да се съди с такава лекота…Ето защо вие трябва да разтворите тази книга и внимателно да прецените онова, за което се говори в нея.Само тогава ще си дадете сметка, че подправката струва далеч повече, отколкото е обещавала кутийката, или с други думи, че въпросите, които тя разглежда, съвсем не са така повърхностни, както заглавието е дало основание да се предполага.”

   За да се отвори силена-кутийка, трябва да се започне от “Пантогрюел”, макар че тази част на романа следва след “Гаргантюа”. Първите издатели, които публикуват романа на Рабле, подреждат частите му като се съобразяват с генеалогията на великаните. Наистина Пантагрюел е син на Гаргантюа, но, както вече видяхме, книгата “Пантагрюел”/1532/ е написана и издадена от автора преди книгата “Гаргантюа”/1534/. Натъкваме се на парадокса - синът ражда бащата. Разгръщането на творбата следва своята биография, която влиза в противоречие с “биологичната” последователност на действащите лица в нея. Романът на Рабле е метафизичната одисея на словото, тъй като фикционалните образи и ситуации, продукт на авторовата фантазия, т.е. хронологията, изживяна чрез акта на писането, подменя реалния процес на зараждането, следващ законите на природата. Хронологията на нереалното е остойностена от Рабле като независима и несъобразяваща се с реалната хронология, която следва естествения ритъм на Природата,,т.е. на Божието творение. Този дързък прелом, осъществен от този френски ренесансов романист, прави възможни предизвикателните повествователни новаторства на Пруст, Джойс и Селин в началото на ХХ век.

    Двете първи части на романа на Рабле “Пантагрюел” и “Гаргантюа” са безкрайна тържествена възхвала на бащинството. Впечатлява патетиката, с която романистът прославя появилия се на бял свят негов духовен син, чието раждане се оказва фатално за майката. Рабле си осигурява престижа не само като бащата-творец на романа, но и почитта на следващите поколения французи като бащата-създател на езика им. Защото главен герой на неговия роман-шедьовър е всъщност изключително богатото слово, чийто първосъздател и екпериментатор на неизчерпаемо богатата му звучност е самият той. Така той си осигурява славата на неподвластен педагог, който полага гигантски усилия, за да докаже, че написаното от него послание доказва безспорно жизнеността и въздействеността на френския като пълноценен литературен език.

   Като се съизмерва дръзко с неизчерпаемо мъдрия анонимен Автор на Светото писание Рабле си отвоюва статуса на писател, който омагьосва читателите със занимателните подвизи на великаните си. Той придобива бързо известност на творец с титанична мощ, който развеселява с лекота читателите като им поднася аналогични на библейските, но смехотворни генеалогии. Родът на неговите великани води началото си от онези “митични” същества, “пораснали нашир и най-вече надлъж”: “ А от великаните - Пантагрюел. Пръв бе Шарлброт, от него произлезе Сараброт, от Сараброт сина му Фариброт, Фариброт създаде Хуртали, на супите голям любител, царувал по време на потопа, Хуртали създаде Немврод, Немврод създаде Атлас, подпирал с раменете си небето…Малката пишурка създаде Грангузие, а Грангузие - Гаргантюа, от който произлезе благородният Пантагрюел…”/стр.204-206/.

   За съчинителя на смехотворната фантастична генеалогия Старият завет се оказва твърде тесен. Той “убеждава” смаяните си читатели, че Атлас е създал Голиат, а Голиат - Полифем, т.е. титаничните герои от езическата древногръцка митология се оказват родственици с библейските гиганти. В изграждането на своята забавна поетична теология романистът Рабле експлоатира преднамерино езическата теогония на древните елини. Явно е, че той пародира католическите богослови, които по онова време спорят дали теологията има монопол над истината, защото е красива, или е красива,  защото притежава монопола над истината. Така както именитият му съвременник Еразъм Ротердамски в съчинението си “Методът на истинската теология”/1519/ се опитва да определи статута на алегорията, така и Рабле в трета глава на ІІ книга/”Как скърбеше Гаргантюа след смъртта на жена си Бадбек”/ обсъжда фриволно взаимоотношенията на словото с образа, на изказаното с изобразеното: “Като гледаше, от една страна, жена си мъртва, а, от друга - сина си Пантагрюел тъй хубав и тъй едър, Гаргантюа просто не знаеше какво да каже, ни какво да стори и смутен се питаше дали да плаче от скръб по жена си, или да се смее от радост, че му е родила син. Логични доводи той намери  в полза и на едното, и на другото, но тъкмо това го и смущаваше, тъй като колкото и мъдро да разсъждаваше in modo et figura, не можеше да надмогне недоумението си и обърквайки се все повече и повече, се мяташе като мишка в капан или се биеше като ястреб в примка.” /стр.210/

   В “Методът на истинската теология” Еразъм си задава въпроса дали преди да бъде “посветен в тайнствата” и преди да влезе в “храма на мъдроста” вярващият трябва да се упражнява на “палестрата на схоластиката”. В “Петата книга” на Рабле залите, през които преминават новопосветените на път към оракула на Божествената бутилка напомнят за теологията, която отдава важно значение на инициацията в тайнствата и на пророчествата. Доктрината е всъщност придобитото знание за тайнствата, т.е. вникването в съдържанието на силена-кутийка според Рабле. Теологията се сравнява с инициацията и се разглежда като преобразяваща човека наука. Върховото й постижение е преходът от “усвоената мъдрост” към пророкуването.

   Пророкуването се отдава на онзи, който може да разбира музиката. Христос е често представян като мистичният свирач на цитра, чийто митичен предшественик е Давид. Преданието гласи, че Христос като следвал различните поетични ритми изпял цялото Свето писание като започнал от Стария завет  и завършил с Новия завет. Еразъм взаимства от Сократ идеята, че философията е музика изпращана ни свише. В “Пета книга” Рабле въвежда новопосветените си герои във вакхически поетичен делириум. В това състояние на опиянение, дошло свише, те придобиват дарбата да пророкуват. Тези финални епизоди в романа на Рабле би трябвало да се възприемат като жизнерадостна пародия на “преобразяващата теология”, възхвалявана от италианските хуманисти Марсилио Фичино и Пико дела Мирандола, които преоткриват през ХV век мъдростта на древногръцките философи/най-вече Платон и Аристотел/ и поученията на неоплатониците.

  Тези, които не познават развитието на богословската наука преди Свети Тома и теологическия аристотелизъм, трудно ще проникнат в Третата, Четвъртата и Петата книга на романа на Рабле, в които се намеква за много инициационни тайнства. Те няма да успеят да разгадаят дълбокия смисъл на пътешествието на флотата на Пантагрюел към висшия смисъл на думата  “ г о р а”, в която се приютяват дивите карамфили -  цветята означаващи символно метаморфозата, която в материалния свят е подвластна на Алхимията.

  От епохата на Ренесанса западната мисъл се изчерпва в изтощителни усилия, за да обори “метафизичните принципи” на схоластиката. Тя най-често прибягва до “историческите категории”, които са не по-малко повърхностни от псевдо онтологичните концепции на последователите на Тома от Аквино. Борбата срещу “развеселяващите измислици”придава значимост на крехките диви карамфили. Пробивът в антропологията ще бъде осъществен чрез задълбочената критика на здравия смисъл и на принципа за идентичност, която ще открие достъпа до истинската антропология, благодарение на която учените ще придобият реална представа за разпространението на убийствата и кръвопролитията в Земния рай на разума.

   Първа книга: Заглавието й имитира велеречивите повествования за страданията на “вечно нещастни” рицари - “Повест за потресаващия живот на ВЕЛИКИЯ ГАРГАНТЮА, баща на Пантагрюел, съчинена някога от метр Алкофрибас, извлекател на квинтесенции”. Тъй като тази част се появява две години след книгата за Пантагрюел, подредена в окончателния вариант на романа на Рабле като  в т о р а, авторът, за да увери читателите си, че ще продължава да ги забавлява със странните премеждия на добродушните си великани, прибавя  подзаглавието “Книга, изпълнена с пантагрюелизъм”.

   Тук амбицията на френския ренесансов романист е да пресъздаде чрез почерк от “гигантски разред”  Космоса на великаните, като го опише със словесно преизобилие, което трябва да породи съпоставката между уреждащия Вселената Бог и  разгръщащия своя фикционален Свят Писател. На твърдата материя, от която се гради света, Рабле противопоставя изпълнения с духовност  словесен поток, който претопява света на нещата и го подменя със света на езика. Светът, който се гради чрез езика, се оказва много по-сложен, по-разнообразен, по-динамичен, изпълнен с жизнерадостни пародии, остроумна ирония  и  даряващи със свобода и критичност ума двусмислици. Читателят навлязъл в прочита на романа на Рабле  се озовава в  крепостта на преливащата му от инвенции реч, която си има своите колоритни протагонисти - пародиращи присмехулници, шегаджии, веселяци, играчи с думите и т.н. 

   Укрепващата вярата в духовността богата и цветиста реч на романиста Рабле прониква навсякъде - в земята и морето, планините и реките, артериите и скелета, Светото писание и интелекта, мозъка и черепа, благоутробието и възпроизводителния инстинкт, стомаха и гениталиите. Словото му прилича на изключително пъргав и гъвкав великан, който се вмъква изкустно във всяко тяло и всеки интелект, превръща се в плът и вода, не изпитва задръжки да кръжи около карантията и фекалиите, да навлиза в цензурираните от Църквата зони на човешкото възпроизводство и сексуалната наслада. То очиства умовете на хората на прехода от Средновековието към Ренесанса от  теологичната представа за света като хармонично Цяло, творение на неизчерпаемата Божия мощ, и  като че ли ги връща към езическия мит за Пан, чието чувствено и жизнелюбиво желание тласка Света към плодоносно единение и красива хармония.

  В Предисловието към Първа книга Рабле предупреждава читателите си да не заключават лекомислено, че след като книгите му са означени със “забавни заглавия” в тях има “само глуми, весели басни и занимливи лъжи”. Той ги съветва да продължават да търсят под “доста забавните неща” “по-висш смисъл в онова, което ви се е сторило лишено от дълбочина”. Чрез реторичния въпрос “Наблюдавали ли сте куче, което неочаквано намира тлъст кокал?” френският романист връща своите възприемчици към образа на “най-мъдрото животно на света” според знаменития диалог на Платон “За държавата”: “Ако сте наблюдавали такова куче, вие сигурно сте забелязали с какво благоволение то дебне този кокал, как ревниво го пази, с какво настървение го захапва, с каква страст го схрусква, са какава наслада го смуче. Какъв инстинкт го тласка да прави това? На какво се нядавя и какво иска? Нищо друго освен малко костен мозък. Наистина това “малко” е по-сладко от всичко друго, защото…мозъкът е най-съвършената храна, която природата ни предлага”. Рабле разглежда света на читателите като цяло, в което се обособяват две полюсни общности - онези, които като маймуни се чишат главата пред заредените с по-дълбок смисъл четива, и тези, които по примера на “най-мъдрото животно на света” /Платон/ изсмукват заложения вътре в творбата дълбок смисъл и я превръщат в шедьовър.

    Жизнелюбието и неизчерпаемата инвентивност на Пан сякаш вдъхновява остроумните къркачи, приятели на Грангузие, които са се събрали на чашка в очакване появата на бял свят на чедото му. В трезвото си опиянение от словото романистът Рабле често изгражда впечатляващи поредици от славослови, пожелания, наздравици, проклятия, псувни и т.н. В “Раздумки  за пияници” / І книга, V гл./ четем: “ - Пия, гълтам, наливам се и защо, мислите - защото се страхувам от смъртта…Пийте всякога, зада не умрете никога… Аз пия като сюнгер…Някога бях свикнал да пия до дъно, а сега всечко изцеждам до капка…Апетитът идва с яденето, казва манския владика Анжест, а жаждата си отива с пиенето…Колкото повече се квасим, толкова повече ще изсъхнем…”

      Шегаджийските издевателства на романиста Рабле над богословската цензура относно физиологията на детераждането са многобройни и не винаги забавно иронични. Малкият великан Гаргантюа “се ражда по необикновен начин” след като “трудната “му майка Гаргамела поглъща “две бъчонки и шест гърнета чревца”. Една “веща знахарка даде на Гаргамела някакво ужасно затягащо средство, от което пръстеновидните й мускули се така се стегнаха и загубиха еластичност, че вие /о, страшно е да се помисли/ и със зъби не бихте могли да ги разтегнете”: “ Тази беда доведе до прекомерно разширяване на плацентата, детето се изхлузи от нея, шмугна се във вената между диафрагмата и раменете, където тя се раздвоява, кривна настрана и изскочи от лявото ухо…”

     Рабле “уверява”, че раждането на Гаргантюа не е чак толкова странно след като Бакхус излиза от бедрото на Юпитер, Минерва се ражда от мозъка му и излиза от ухото му /на Юпитер/, Лапнимуха се е родил от чехъла на дойката си. “А колко повече бихте се чудили и маяли, успокоява ни романистът, ако ви изложа цялата оная глава от Плиний, дето се говори за чудновати и противоестествени раждония. Но аз не съм такъв безочлив лъжец като него.”

     Една друга натрапчива амбиция на човека от Ренесанса, след задоволяването на благоутробието, е желанието му да бъде добре пременен, да изглежда добре, да каже нещо определено на другите още с външния си вид, с одеждите си. Бащата Грангузие нарежда на сина му “да се направят дрехи в семейните цветове - бяло и синьо”/І книга, VІІІ гл./.” Дрехите бяха скроени и ушити според изискванията на тогавашната мода…За ризата отидоха деветстотин аршина шателродско платно и други още двеста за квадратните клинове под мишниците…За елека отидоха осемстотин и трийсет лакти бял сатен, а за обшивките му - хиляда петстотин и девет и половина кучешки кожи…За панталоните отидоха хиляда сто и пет аршина и една трета бяло вълнено сукно. Те бяха скроени във вид на колони и с цепнатини и отвори отзад, за да не се претоплят бъбреците…За копчелъка отидоха шестнайсет лакти и четвърт от същия плат. Ушит бе във вид на дъга, изящно пристегнат с две красиви  позлатени пафти с емайлови куки, във всяка от които беше втъкнат изумруд, голям колкото портокал…”

   Но ето че детето Гаргантюа отраства и трябва да му се намери педагог и наставник. Бащата Грангузие констатира, че умът на сина му притежава “нещо божествено, дотолкова е той остър, тънък, ясен и дълбок, че сега трябва да изучи всички науки, за да достигне по-висша степен на мъдрост” /І книга,ХІV гл./: “Взеха му за наставник прочутия учен богослов, метр Тюбал Олоферн, и този учен тъй добре успя да го научи азбуката, че Гаргантюа с лекота я казваше отзад-напред и наизуст, за което употреби пет години и три месеца.” Рабле явно се надсмива над отегчителните теологически наставления относно дидактическия метод: “По-нататък Тюбал Олоферн прочете с него  De Modis significandi” /За способа обозначаване/лат./ с коментари на Развейпрахов, Обесников, Дърдорков, Галео, Жан Телето и още мнозина други, за което употребиха повече от осемнайсет години и единайсет месеца.”

     Възпитателният режим, който новият наставник на юношата-великан, метр Панократ, налага на питомника си, когато той учи в парижката Сорбона, е съставен като пародийно подражание на усвояването на войнския и куртоазен кодекс от героите на модните през Късното средновековие рицарски романи. Гаргантюа се обучава да си служи изкустно “с копие, с меч за две ръце, с дълга шпага, с испанска шпага, с широк и тесен кинжал”, да се бие “с броня и без броня, с обикновен щит или с малък кръгъл щит, запазващ само ръката”, да ходи на лов “за елени, сръндаци, мечки, лопатари, глигани, зайци, яребици, фазани, дропли” / І книга,ХХІІІ глV/. Подвластен на смешното усърдие да обучи всестранно своя частен ученик Панократ го въвежда ежедневно в някоя притча на Светото писание, наставлява го как да се държи на трапезата, как даси чисти зъбите “с клечица от сакъзово дърво”, научава го да свири “на лютня, на спинет, на арфа, на немска флейта с девет клапи, на виола и на тромбон”.

     Между овчарите от “родината на Гаргантюа” и пекарите от съседното имение на цар Пикрошол избухва свада по време на гроздобер: “Пикрошол побесня от гняв и без да запита защо и как се е случило това, нареди на управители и подуправители да оповестят из цялата страна, че ше обеси всеки, който до обяд не се представи въоръжен на големия площад пред двореца.”  По заповед на царя сеньор Хищников поема командването на авангарда, ариергардът е поверен на херцог Грабежов, а леката кавалерия, която тръгва на разузнаване, е предвождана от капитан Развейпрахов. Войната избухва: “И ето, без ред, без строй Пикрошоловите пълчища се юрнаха напред, помитайки и затривайки всичко по своя път, без да жалят ни богат, ни беден, ни храм, ни дом.”

 В о й н а т а  в романа на Рабле  се представя като най-удобното и надеждно за Хаоса средство да си  възвърне господството  над Земята и да прекрои постигнатото от Бога Творец. В описанието на войната романистът следва модела, по който се описват въоръжените стълкновения в много популярния в началото на ХVІ век народен роман ”Великите хроники”. Подобно на анонимния народен разказвач Рабле включва в повестваванието си безпределната храброст и сила на великаните, които се проявават като своеобразни изпълнители на волята на Творящия и Внасящ хармония в света Бог.

    Пародията на Рабле на избухващите по незначителен повод междуособни феодални войни е язвителна, саркастича и унищожителна. Войната на Пикрошол, поведена след дребна битова свада, завършва в предизвикваща смесени чувства - на отврата и  омерзение - смъртоносна “баня в конска урина”. Докато Гаргантюа се напъва да изстръгне едно “високо и ширококлонесто дърво”, за да му послужи за тояга или копие “кобилата му се изпика така обилно, че причини наводнение на разстояние до седем мили и препълни ведския брод, та издави сред писъци и викове цялата вражеска шайка с изключение на малцина, свърнали наляво по посока на височината” /І книга, ХХХVІ гл./.

   Ренесансовият романист представя войната като  всеопустошаващо клане, като абсолютен хаос. Войските на Пикрошол сеят разруха из земите на добродушния Грангузие. Войната е описана от френския хуманист като планетарно бедствие, като творение на някакъв злонамерен спрямо човешкия род Демиюрг. Явно е, че Рабле вярва в учредяващата хармония и раздаваща справедливост мощ на Провидението. Той описва Грангузие като своеобразен земен Бог, който оповестява края на времената, когато лакоми чуждоземни владетели “туряха ръка на цели царства в ущърб на ближния, на брата во Христе”: “Днес това подражание на чутовните херкулесовци, александровци, анибаловци, сципионовци, цезаровци и други е несъвместимо с евангелското учение, което ни повелява да пазим, браним, ръководим и управляваме нашите собствени земи и да не нахълтваме със завоевателни цели в чуждите…Защото, ако /Пикрошол/ управлява достойно, ще умножи богатствата си, а като обира мен, сам ще се разори.” Бащата на Гаргантюа е убеден, че нарушителите на учредената от Бог вселенска хармония ще бъдат рано или късно наказани заради разрушителните им начинания.

    В разгара на битката срещу нашествениците-пикрошолци Рабле описва изненадващото ожесточение на един монах, който “смъкна расото и награби дългата като копие дръжка на монастирския кръст , издялана от сърцевината на крушово дърво и изписана тук-там с полуизтрити вече лилии”: “После метна расото през рамо, изтича навън по подрасник и започна наляво и надясно да млати враговете, а те, идзоставили напълнво боевия ред, без знамена, без тръбач и  барабанчик, шареха надлъж и шир из лозето и тъпчеха с грозде тромпети и изтърбушени барабани - с една дума, пладнешки хайдути и обирджии. Но монахът, връхлетял изневиделица, продължи да ги налага с такава сила, че изпотрепа сума ти народ, удряйки дето и като завърне като същински фехтовач от нстарата гвардия.” / І книга, ХХVІІ гл./

    В преднамерено словоохотлива характеристика романистът представя този важен, за проумяването на уредбата на Телемското абатство, персонаж така: “На име Жан Зъботрошача, млад, благороден, привлекателен, весел, сръчен, храбър, дръзновен, решителен, висок, слаб, надарен с голям нос, гръмогласен, способен да претупва молитвите, да пришпорва литургиите и избарабанва вечерните - с една дума, истински монах, ако въобще има монаси, откак монашесткият свят омонашествува монашеството; и на всичко отгоре, познаваше молитвеника като петте пръста на ръката си.”

     На трапезата, в края на войната с Пикрошол,  Грангузие пред всички припомня “лобедата, която брат Жан Зъботрошача бе извоювал при защитата на манастирското лозе, похвали го и каза, че неговият подвик къде-къде е по-голям от подвизите на Камил, Сципион, Помпей, Цезар и Темистокъл”. По-късно в спор с баща си относно  вярата на монасите младият великан Гаргантюа оценява обективно брат Жан като истински християнин/ І книга, ХL гл./: “Всеки истински християнин, който и да е, се моли на Бога по всяко време, А Светият дух се застъпва за него и тогава Бог чува молбата му. Така постъпва и нашият добър брат Жан и затуй всички търсят приятелството му. Той не е лицемерно набожен, не е ленив, напротив, брат Жан е благовъзпитан, жизнерадостен, смел, приятен компаньон. Труди се, работи земята, застъпва се за угнетените, утешава оскърбените, подпомага страдащите, пази абатското лозе.”  Явно е, че в този словесен портрет, дело на Гаргантюа, Рабле включва представата си за високонравствения, всестранно развит човек /Uomo universale, итал./ - идеалният индивид на Ренесанса.

   Покорен от добродетелите и непритворната общителност на брат Гаргантюа заповядва да построят за монаха Телемската обител / С книга, LІІ гл./. Благодарният великан иска да възнагради верния си приятел като го направи абат на манастир, но брат Жан, след като уверява, че и занапред ще оказва приятелски услуги на покровителя си, моли смирено : “Позволете ми да построя абатство, каквото аз искам!” Гаргантюа се съгласява веднага и  дава някои мъдри съвети на основателя на новата обител: “Не бива да го ограждате, тъй както всички други абатства са оградени с високи стени…В манастирите всичко е размерено, разчетено и съобразено с часове, ще наредим в новия да няма ни часовник, ни циферблат и всяка работа да се върши както и когато е удобно…” Двамата приятели се разпореждат в Телемското абатство “да бъдат приемани само хубавици, представителни и сговорчиви, и само хубавци, представителни и сговорчиви”.

    Красноречива е стратегията на романистта при представянето на новоучредения манастир за щастливи телемити,   който той описва по своя субективен модел за съвършената държава. Не бива да се подминават с повърхностен прочит двете глави / LIV и LVII/ в края на първата книга на романа “Гаргантюа и Пантагрюел”, онасловени съответно “Надпис на главната порта на Телемската обител” и “Как живееха телемитите”. С предългия надпис в стихове, разположен над входната врата на Телемското  абатство, основателите му отпращат като нежелани гости безбожниците и лицемерите, угодниците и позьорите, “злодеите безподобни и поповете с долен нрав”, “архиепископи и писари угодни / грабители на чест и на блага народни”, скъперници и лихвари, “лапачи на блага, погазващи закона”, “бъбривци заслепени, потисници мъже, печални и ревнивци”, “простаци и скопци и дядовци лъстиви”.

 В случая ренесансовият романист се позовава на традиция, учредена от древните гърци, които забранявали на някои категории хора достъп до светилищата. Платон е следвал същата традиция, когато  е сложил надпис над входа на своята Академия, който според преданието гласял “Да не влиза никой, който не е посветен в геометрията!” Така крепостта на Телем се сродява по дух с идеалната представа за полиса /града-държава/, изложена от Платон в диалога му “За държавата”.

   Новоучредената обител е готова да приеме радушно и подслони в покоите си “хора на труда почнтен, радостни и сговорливи, здрави, читави и живи”, “сеньори честни и рицари чудесни”, “дами съвършени…с божествени лица и погледи смирени, с държание добро и с мъдрост надарени”.

 

           Телем е ваш покров с надежди и съвети

           и той ще ви спаси от влъхвите проклети,

           готови да внесат, от ярост озлобени,

           отрови и лъжи в душите ви спасени.

           Вселявайте в ума самата доброта,

           презрете всяко зло, заплашващо света.

 

    На братята телемити се предлага нов, подчертано хуманен, разчитащ на вечно възкръсващите добри сили в човешката природа,  либерален нравствен кодекс: “Целият техен живот беше подчинен не на закони, устави и правила, ь на собствената им добра воля и на желанията им. Ставаха, когато искаха, пиеха, ядяха, работеха или спяха, когато пожелаеха. Никой не ги будеше, никой не ги насилваше да пият, нито да ядат или пък да вършат каквото и да било. Така бе наредил Гаргантгюа. И техният устав се свеждаше до едно единствено правило:

                 ПРАВИ КАКВОТО ИСКАШ

защото свободните хора, родени и възпитани от добри родители и движили се в почтено общество, притежават вроден инстинкт и вътрешна сила, която те назовават чест и която постоянно ги напътства към добри дела и ги отклонява от порока. Когато низки страсти или пагубни влияния смутят духа им, те се уповават на своя благороден, издълбоко идещ стремеж, който естествено ги насочва към добродетелта, за да отхвърлят от себе си ярема на робството, тъй като ние всякога се стремим към запретеното и жадуваме за онова,  което ни отказват.”

    Днес знаем със сигурност, че Рабле е притежавал в личната си библиотека пълното издание на съчиненията на Платон. Известно е, че Платон учредява представата за идеалната държава още през Класическата епоха в Древна Елада, която в трактатите на западноевропейските ренесансови хуманисти се трансформира в идеала за Земния рай, където пълновластен господар е просветления Разум В една своя проповед, вдъхновен от древногръцкия мъдрец, основателят на средновековната теологична наука  Свети Августин изказва оптимистичната си вяра в могъществото на вселенския природен Разум , зареден с обич и доброта от Божията премъдрост: “Едно единствено кратко напътствие ти се дава, човече:  о б и ч а й  и  п р а в и  к а к в о т о  и с к а ш ! Нека коренът на обичта, да се вгради вътре в теб, защото от този корен може да се роди само добро.”   Доверието във всемогъществото на Доброто вдъхновява романиста Рабле да пресъздаде идеала си за съвършено устроената държава в устройствения правилник на Телемската обител. Като разглежда взаимоотношенията между разума и утопията, между утопията и общностното съжителство той полага основите на критичната ренесансова антропология, която отрича идеалистичните построения на теологията, залагаща на автоматизирана всеотдайност на вярващия към Бога.

 Георги Гачев: “Човекът на Ренесанса не е частният индивид на бъдещото гражданско общество, а обществен човек не само в смисъл, че живее в обществото и не може да бъде свободен он него, но в смисъл, че е “ у н и в е р с у м”, че в индивидуалната му проява пряко се изявява безкрайната същност на човечеството. Затова единственият закон на Телемската обител в романа на Рабле: “прави, каквото искаш” - е означавал не произвол, а висша обществено-разумна нормативност, защото човекът универсум вече вътре в себе си носи обществения дух и неговите свободни желания са прекрасни и благородни: съществото му може да иска само прекрасното. Такова е конкретното съдържание на титанизма у хората на Възраждането.” /стр.224-225/.

   Втора книга: Рабле я онасловява с гръмко, пародиращо патетиката на модните рицарски романи, заглавие “Пантагрюел, крал на дипсодите, показан в истинския му вид с неговите подвизи и дела /Творение на покойния Алкофрибас, извлекател на квинтесенции”.

В отношението на романиста Рабле към езика се отразява еволюцията на западноевропейското рацио спрямо убиващите живота тенденции в земния свят. Романът “Пантагрюел” може да се разглежда като художествена педагогия, която ни въвежда във взаимоотношенията между речта, мълчанието и шума.

  След тези предварителни уговорки може да се проследи стъпка по стъпка пътешествието из разнообразните антропологични и литературни проблеми, с които се сблъсква един писател и ги претворява в своето Свето писание за великани. Странстването из “сюрреалистичния” фикционален свят на “Гаргантюа и Пантагрюел” би трябвало да започне с преглед на етапите, през които преминава в еволюцията си френският език.

  В главата “Как Пантагрюел срещна един лимузинец, говорещ неправилно френски език”/ІІкнига,VІ гл./,  романистът предрича какво ще представлява френския език.  Във времето на Рабле френският е бил твърде беден език, така че французите, по маниера на древните римляни, решават да обогатяват речта си като въвеждат в нея гръцки думи. Но те трябва да въведат в езика си и претопят и богатствата на учения латински, но без да погубят самобитността и оригиналността на родната си реч.

    Пантагрюел среща един миловиден студент, който му известява, че учи в Сорбоната - университетът на Париж, но с претенциозната фраза “От Алма-матер, знаменитата и всеизвестна академия на града, нарицаем Лютеция “/латинското название на Париж, бел.Г.Г./. Когато правдолюбивият великан на Рабле се нахвърля срещу студента и го напада яростно, че говори неразбираем “дяволски език”, той получава следния отговор: “Сеньор, аз не съм еретик, тъй като щом блесне първият лъч на Аврора, наша милост охотнисимо се прехвърля в един от ония тъй красиво архитектурирани манастири и като се поръся с льострална аква и обеся на врата си стихар, а после му тегля и едно “Патре ностре”, очиствам и избавлявам анима /душа,лат.бел. Г.Г./ своя от нощните скверни…Спазвам Мойсеевите декалози и според силите си не отстъпвам от тях. Мамон не спуска ей тоничко в моята кесия, затуй аз, право да си кажа, без желание упомоществявам тези голтаци, които скимтят под прозорците, молендо даяние.” След като Пантагрюел чева как студентът “измъчва латинския” избухва справедливо: “Кълна се в Йоан Кръстителя, че днес аз или ще те вразумя, или жив ще те одера!”

    Постигането на “природосъобразен” език от младия човек се оказва нелек процес. Това именно приобщаване към природата чрез езика придава на речта на романиста Рабле неповторима жизненост и изкряща артистичност. В писмото на бащата Гаргантюа до сина му Пантагрюел /ІІ книга,VІІІ гл./след като се отчита, че “от всички способности, милости и заложби, с които Върховният създател на естеството, Всемогъщият бог, е дарил и украсил природата на човека при неговото появяване на света, най-висша и най-прекрасна ми се чини оная, която позволява на човека, макар и смъртен, да си извоюва безсмъртие и в преходния живот да увековечи своето име..” четем: “Сега науките са възстановени, езиците - възродени: гръцки, чието непознаване е срам за оня, който се счита учен, еврейски, халдейски, латински. Сега е във възход безпогрешното и изящно книгопечатане, изобретено в мое време по внушение на Бога, докато, обратно, оръдията бяха измислени по подбуждение на дявола…

     Мое съкровено желание е ти да научиш основно езиците: на първо място гръцки..,на второ - латински, посве еврейски, заради Светото писание, и най-после халдейски и арабски, и да изградиш стила си според Платоновата риторика в гръцки и според Цицероновата - в латински. Нека няма историческо събитие, което да не намери място в твоята памет; тук ти ще бъдеш улеснен от универсалната Енциклопедия на автори, занимали се с тия въпроси.”

   За да се овладее език в съответствие с интимната природа на човека, той трябва да е в хармония със самобитния му национален дух, тъй като, според Рабле, е отминало времето на “планетарните”езици. Пантагрюел среща Панюрж /т.е.способният да направи всичко/ и го приема като свой близък приятел./ІІ кн. ІХ гл./ . Панюрж е изстрадал много в живота си до този момент, който е изпълнен с “още по-чудновати от приключенията на Одисей”. Пред бъдещия си покровител той най-напред изповядва “острата си нужда от храна: зъбите ми тракат, стомахът ми е празен, гърлото - сухо, ушите пищят от глад - с други думи, а съм погладувал още, а съм се простил с живота”.

   Оказва се, че този изключително изобретателен мъж говори всички езици на земята, но ги използва неуместно и смехотворно в окаяната ситуация, в която се е озовал. Той е изгладнял дотолкова, че преди да оповести на ясен френски език  нуждите на празния си стомах пред  Пантагрюел той демонстрира владението си на еврейски, гръцки, латински, турски, немски и английски върху твърде прозаичната, но изтощителна за всеки обикновен човек, тема - гладът.

    Но дали хората като придобият усет за неповторимата звучност на родния си език не започват да злоупотребяват с нея и да превръщат речта се в самоцелен набор от звуци? Пантагрюел се озовава въвлечен в “един удивително неясен и труден спор” между господата Лижезадников и Смуквинцев :/ІІ книга, Х - ХІІІ гл./, който напомня за безсмислен дуел с тъпи саби между двама опиващи се от металния им звънтеж противници. Ето една “знаменита” гигантска фраза на Лижезадников, която звучи като странен “сюрреалистичен” довод: “ И така вземайки под внимание, че Прагматическата санкция / Заповед на Карл VІІІ /ХVвек/ регламентираща взаимоотношенията на Църквата и краля във Франция, бел.Г.Г./ не дава по този въпрос никакви указания и че папата е предоставил на всички свобода да си пръцкат на воля, ако не изпопеплескат хастара на панталоните, колкото и да страдат хората по света, стига само да не слагат подписа си под лъжи, а то вече дъгата, току-що изгряла в Милано, за да помогне на чучулигите да се изплюят, се съгласи прислужничката да поднесе по паница на болните от ишиас по искане на малките хайвероносни рибки, които от това време станали необходими за разгадаване направата на старите обувки.”

  Сеньор Смукнивинцев започва своята пледоария с не по-малко смехотворни абсурдни позовавания: “Господарю и господа, ако в една категорична присъда човешката несправедливост можеше да се види тъй лесно, както мухата в млякото, светът /четири бика!/ нямаше да бъде толкова огризан от плъхове, колкото е в наше време, и на земята щеше да има много уши, подло огризани от тях; защото каквото и да прави противната страна за формата и съдържанието на factuma, хитростта, господа, хитростта, измамата и подлостта се спотайват под саксията с рози!”

     В крайна сметка учените и съветниците, обграждащи арбитъра на спора Пантагрюел, признават, че след смайващото словоблудство на двамата тъжители могат да изрекат само две разбираеми фрази:  първата - “Чухме ги, но дявол го взел, нищо не разбрахме.”; втората - “Молим Ви да произнесете присъда, каквато намерите за добра, и ние единодушно ще я потвърдим!”. Присъдата на сговорчивия великан Пантагрюел е изумително кратка и затрогващо човечна: “Бъдете и занапред приятели, без заплащане на съдебни разходи!” Неизчерпаемият шегобиец и добронамерен наставник Рабле заключава: “След обявяване на присъдата ищецът и ответникът се разделиха, удовлитворени напълно от решението, а това беше нещо невиждано и нечувано, защото от времето на потопа не беше се случвало и…няма да се случи двете противни страни по едно съдебно дело да бъдат еднакво доволни от окончателната присъда.”

    Рабле описва добросъвестно един странен безсловесен, само с жестикулации, диспут, който се провежда между неизчерпаемо изобретателния шмекер Панюрж и високо ерудирания англичанин Таумаст /ІІ книга, ХІХ гл./. С това необикновено прение чрез безмълвни реплики и красноречиви мимики и жестове романистът като че ли иска да ни подскаже, че мълчанието е също значещ компонент на човешката реч, т.е. то може да бъде съставка на литературното послание с разнообразни символни конотации. В края на спора с жестикулации Таумаст, впечатлен от мъдростта на опонента си, споделя пред присъстващите на странното зрелище: “Вие имате пред себе си безценно съкровище: това е монсеньор Пантагрюел, чиято слава ме накара да дойда тук от най-затънтения край на Англия…Вие видяхте как неговият ученик, уповавайки се сам на себе си, ме задоволи и ми каза повече, отколкото изисквах; освен това той ми посочи и в същото време разреши други неясни точки от неоценимо значение за науката.С всичко това аз искам да ви уверя, че той ми показа извора и ми ракри бездната на енциклопедическите познание, за които смятах, че никой на света няма и най-елементарна представа: имам предвид нашият диспут посредством знаци, при който никой от двама ни не обели думица…”

    Безмълвният диалог между Панюрж и Таумаст кръжи около две реалии, пряко свързани с благоутробието и сексуалната наслада  - т ъ р б у х ъ т    и  мъжкият  п о л о в  ч л е н. Важно място в системата от знаци и вещи-знаци, които ползват двамата заема “красивият пискюл от червена, бяла, зелена и синя коприна”, закачен на края на дългия копчелък на Панюрж, и пъхнатия в него /копчелъка/ голям портокал /символ на насладата в късносредновековните нравствено поучителни   м о р а  л и т е т а, бел.Г.Г./. В най-напрегнатия момент на диспута с жестове “Панюрж придръпна дългия си копчелък с пискюла, разтегли го на лакът и половина и с лявата ръка го задържа някое време в това положение, а с дясната взе портокала, подхвърли го във въздуха седем пъти подред, като на осмия го скри в шепата си и продължи да го държи високо, без да се движи; след всичко това затръска хубавия си копчелък, привличайки към него вниманието на Таумаст.”

   Според Марсилио Фичино, Пико дела Мирандола и Еразъм Ротердамски  п о р т о к а л ъ т  трябва да се приема като символ на  З л а т н и я  в е к, т.е. епохата, през която се осъществява с пълен размах Въплъщението. Мотивът за Златния век съдържа теологическа и инициационна конотация през епохата на Ренесанса. Едва през втората половина на ХVІ век надеждата за  Pax christiana /Мир за христианите/, постигнат чрез преобразяващите хората напътствия на христианските хуманисти с подкрепата на могъщите светски владетели, отпраща в забрава езическия мит за Златния век.

       Във Втора книга на романа на Рабле безсмислиците и абсурдите в езика стават обект на литературно творческото претворяване. Изкуството на великана Пантагрюел се свежда до откриването на специфичен “с м и с ъ л” в нелепата и несвързана съобразно строгата логика реч, която си разменят персонажите. Романистът като че ли иска да ни внуши, че езикът се изгражда като природосъобразно средство за общуване в делничния, “низшия” живот на хората от простолюдието, извън училищата и академиите. Пластът от безсмислици и абсурди, който се обособява във всеки жизнен език, е може би по-близко разположения до плана на вечните и непреходни морални истини, които се раждат в неосвободеното от нелепици и безумства ежедневие. Нито един автор до онова време не е прозрял като Рабле, че привидното безмислие на делничната реч е твърде жизнеспособен знак, който чрез “великанското изкуство” на протагонистите му може да “заговори” в литературата.

Трета книга:   В Предисловието на тази книга, онасловена “За героичните дела и слова на славния Пантагрюел” метр Рабле, Доктор по медицина, декларира, че пише за онези, които “не са вече млади” , за да “не дрънкат глупости под влияние на винцето”, да “не философстват на свръхфизически теми”, а “да служат на Бакхуса, да си изяждат всичко до шушка и да разсъждават върху живителността, цвета, букета, примамливостта, възхитителността, целебните, вълшебните и великолепните свойства на благословеното и въжделено винце”: “Само пиейки от него, аз съм способен да размишлявам, разсъждавам, решавам и заключавам - изповядва изпълнения с жизнерадостна мъдрост романист. После се смея, пиша, съчинявам, пия…Есхил /ако вярвате на Плутарховите “Беседи около трапезата”/ пиейки, съчинявал и съчинявайки, пиел. Омир никога не пишел на празен стомах. Катон пишел само като се насвяткал…”

  В “породилата се от моите следобедни забавления трета юнашка книжка” Рабле ни въвежда в едновременно сериозната и смехотворна “драма” на стария ерген Панюрж /ІІІ кн. ІХ гл./. Пред своя господар той е загрижен, че, ако остане ерген, ”ще се влача сам-самичък без мила и грижовна съпруга”, но същевремено се страхува, че, ако се ожени, неговата жена може да му “постави рога”, а “това ще е достатъчно да изгубя търпение”, тъй като “по-скоро ще се съглася да умра, отколкото да стана рогоносец”. Панюрж се вайка, че няма кой да го обкръжи с любов, няма да има кой да му помогне, ако се разболее, ако остане цял живот сам. Но той не допуска, че ще бъде по-спокоен и задоволен, ако се ожени: “Ако падна болен и не мога да изпълнявам съпружеските си задължения, а на жената й дотегне моето неможене и вземе, та налети на друг и не само че не ми помогне, ами се надсмее над моята беда и което е по-лошо - накрая ме и обере…,тогава не ми остава нищо друго, освен да тръгна по света гол като тояга.”

   След като Пантагрюел уверява Панюрж, че е трудно  да се дават съвети на човек относно брака, и дори “гаданията по Омир и Вергилий” не могат да помогнат при решаването на въпроса “Дали човек да се ожени?”/ ІІІ кн. Х гл/, двамата пиятели предприемат своеобразно “авантюрно-философско” пътешествие в търсене на истината за брачния съюз - битова институция, чиито приноси и лишения са се коментирали вероятно често в делника на ренесансовите хора. С явно недоверие към пророчествата и сънищата Рабле представя предсказанието на Панзуйската сибила и безсловесните предвещания на глухонемия Козлонос /ІІІ кн. ХVІІ и ХХ гл./. Към по-задълбочени размисли и изводи  подтикват  съветите в стихове на престарелия френски поет Котаранмърморан/п ІІІ кн. ХХІ гл./:

                                              &nbs




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 490190
Постинги: 461
Коментари: 49
Гласове: 250
Календар
«  Септември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930