Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.01.2013 09:03 - ДЕФО - "Робинзон Крузо" /анализ на доц. Г.Генов/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1276 Коментари: 0 Гласове:
0




             ДАНИЕЛ ДЕФО И РОМАНЪТ МУ ЗА РОБИНЗОН КРУЗО

 

         Даниел Дефо /1760 – 1731/ е син на месаря Джеймз Фоу, роден във Фландрия, поддръжник на политическата групировка на вигите, т.е. човек с либерални убеждения. Той получава скромно несистемно образование. От рано се впуска в търговията с надеждата да се замогне. Сделките често го отвеждат на континента. Дефо се занимава последователно с производството на плетени вълнени дрехи, с търговия на луксозни стоки, а за известно време става и притежател на кораб. Тринадесет пъти изгубва значителни суми, които натрупва в предходни успешни сделки. По-късно признава: “Тринадесет пъти съм бил богат и беден.”

       През 1683 година се захваща с производството на галантерийни стоки, оженва се за Мери Тъфли, придобива седем деца от нея, но скоро отново се озовава във фалит. След този пореден провал Дефо се отказва от всякакви предприемачески авантюри. Включва се активно в избухналата през 1688 година “Славна революция”. Дефо постъпва в армията, участва във военната експедиция за покоряване на Ирландия. След революцията изявява таланта си на памфлетист и го отдава в защита на политиката на издигнатия от преуспяващите английски индустриалци крал Вилхелм ІІІ.

       Дефо отстоява авторитета на краля и подкрепя реформите му в памфлета си “Чистокръвният англичанин” (The True-Born-Englishman, 1701). Той става ревностен поборник за свободата на печата и на съвестта, защитава авторските права и религиозната свобода.  Застава на страната на оспорващите легитимността на новия режим със знаменития си памфлет “Най-бързият начин да се ликвидират дисидентите” (The Shortest Way with the Dissenters). -

         Гневът на висшето духовенство срещу дръзкия публицист нараства до такава степен, че Камарата на общините го изправя пред съда в Олд Бейли и го осъжда на три излагания на позорния стълб през 1703 година, а след това го затварят в тъмницата на Нюгейт. По-късно журналистът Дефо е глобяван няколко пъти заради яростните му  невъздържани атаки срещу управляващите, които той публикува във вестника си “Обзорът” /The Review /1703-1713/. Той написва памфлети, които дълго се помнят от съвременниците му: “Да се раздава милостиня, а не милосърдие” /“Giving alms no Charity”/, “Използването на Бедняка като повод за оплакване на Нацията” /”Employing the Poor a Grievance to the Nation”/, в които се развиват идеи използвани по-късно от някои английски социалдемократи.

    Като ангажиран публицист Дефо защитава отначало идеологията на вигите /днес лейбъристи/, а по-късно се посвещава на каузата на торите /днес консерватори/. В продължение на единадесет години той служи като политически съветник на министър Харли /Harley/, един от най-влиятелните държавни мъже тогава в групировката на торите. Политическата му дейност го прави известен, но не му донася нито слава, нито финансова стабилност.

       През 1714 година, след свалянето от властта на торите, Дефо започва да сътрудничи активно на правителството на вигите като издава седмичното списание “Политически Меркурий” /Mercurius Politicus/, което разяснява политическа стратегия на управляващите. През 1715 година политическите и социални сътресения, изживените многобройни унижения, ожесточението на неприятелите му и неблагодарността на тези, които  е подкрепял, го принуждават да се оттегли от активния политически живот. Малко преди да навърши шестдесет години Дефо се заема да изпълнява различни издателски поръчки.

      През 1719 година се появява първото анонимно издание на романа за Робинзон Крузо, който е вдъхновен от странните премеждия на един шотландски моряк, немец по произход, чието име е Александър Селкирк. Творбата предизвиква невероятен интерес и неизвестният дотогава за ценителите на литературата автор написва втора част, която е издадена през следващата година.

     Скоро на книжния пазар се появява поредица от романи, в които авторът, създал образа на Робинзон Крузо, прави изкусни вариации върху разработената в шедьовъра му интрига: “Животът, премеждията и пиратските подвизи на знаменития капитан Сингълтън” (The Life, Adventures and Pyracies of the Famous Captain Singleton, 1720), “Успехите и нещастията на знаменитата Мол Фландърс” (The Fortunes and Misfortunes of the Famous Moll Flanders, 1722) – роман-изповед, в който една разкаяла се жена, която, след няколко брака и множество любовни авантюри, решава да си изкарва прехраната като професионална крадла. През 1722 година са издадени романите на Дефо “Полковник Джек” /Colonel Jack/ и “Дневник на чумавата година” (A Journal of the Plague Year), а през 1724 –  “Лейди Роксана или Преуспяващата госпожица” (Lady Roxana or the Fortunate Mistress, 1724).

     Романите на Дефо са били публикувани анонимно, тъй като авторът им държал да ги поднесе на читателите като автентични мемоари. Намерението на автора било да подмами читателите да ги приемат като наистина случили се истории.  Двата превъзходни примера за подобна измама са “саморъчните записки” на шмекерските авантюри в “Мол Фландърс”, историята на една лондонска проститутка и на един крадец и едно почти документално пресъздаване на голямата чумна епидемия, която през 1665 година вилнее из Лондон, в романа “Дневник на чумавата година”.

    След едно изпълнено с много драматични обрати, разочарования и провали, съществуване Дефо умира през 1731 година в крайна бедност, изоставен от ограбилия го негов собствен син.

 

          Често се цитира фразата на Дефо, която най-точно обобщава представите му за човека и природата: “Всички хора от раждането им са мошеници, разбойници, крадци и убийци. Ако не съществуваше възпиращата ни мощ на Провидението, нищо не би ни попречило при всяка отдала ни се възможност да се изявяваме такива каквито сме.” Този английски писател въплъщава в образите на персонажите си, залага в премеждията им, във философията им за успеха и богатството своята вяра във всемогъществото на Провидението.  Благодарение на таланта му да създава правдоподобни ситуации, да използва изключително богатото си въображение и опит и да разработва търпеливо детайлите Дефо полага основите на жанра “роман” в зората на епохата на Просвещението.

      Дефо въвежда в просветителския роман актуалните за епохата дискусии върху устройството на обществото и върху моралните принципи, върху които се изгражда човешката природа. Основоположникът на романа в Англия е привлечен от споровете, които избухват периодично в тогавашния печат, и държи непременно да оповести, публикува, своите възгледи по разисквания политически, социален или морален проблем. Той се чувства достатъчно посветен в областите политика, икономика, образование, право, религия и метафизика. Дефо използва широко обхватната си интелектуална подготовка, когато се ангажира като писател в полето на романа.

     Според авторитетния английски литературен историк и критик Арнълд Кетъл романите на Дефо “излъчват стабилност” и това е “най-ценното им качество”, тъй като се основава върху “тяхното  причиняващо болка, но изпълнено с жизненост правдоподобие”: “Измислицата никога не е била по-близко до истината – повърхностната истина, съответстваща на жизнената философия на средностатистическия читател , нито пък някой друг романист е полагал по-големи усилия да убеди читателя в истината. Този ангажимент на Дефо се дължи до голяма степен на вкоренените в тогавашните читатели-пуритани предубеждения, които често се градят върху допускането, че измислицата, доколкото е заредена с илюзии, поражда погрешни представи.”

     През 1719 година Дефо написва романа “Животът и странно изненадващите приключения на Робинзон Крузо” /Life and Strange Surprising Adventures of Robinson Crusoe/, последван от две не толкова увлекателни части. Той подхожда към създаването на романа за Робинзон Крузо с характерния за епохата му просветителски ентусиазъм. Бързият успех на тази творба е до голяма степен обусловен от дълбоката й духовна обвързаност с пуританския морал, в който се въздига в култ предприемчивият, пестелив, уравновесен и безукорно добродетелен човек.

      В задълбочения си коментар на последния превод на романа на Дефо от английски на български /Даниел Дефо, Животът и приключенията на Робинзон Крузо, Издателство “Отечество”, София, 1989 /превод на Огняна Иванова/ българската изследвачка Татяна Стойчева справедливо отбелязва, че успехът на тази творба се дължи на “смелостта на Дефо да привлече интереса към най-прозаичните, дотогава почти неизползвани в художествената литература дейности и занимания и да убеди в техните достойнства. Читателите на Дефо откриват художествено осмислен труд и жизнен опит и попадат на герой, с когото намират общ език и цели.”

    Англичанинът Арнолд Кетъл отбелязва, че “една от немаловажните победи на Дефо е способността му да преодолее пуританската подозрителност спрямо въображението”. Наистина тогава проповедниците на пуританската доктрина твърдели, че човек не трябва да се поддава на фантазиите, тъй като ще трябва да заплаща скъпо в суровия живот за заблудите си. “Само от изпълнените с доверие във възможността да се забогатее хора “самопомощта” /self-help/ се е възприемала като удовлетворяваща морална позиция, а това е била преобладаващата позиция, която поддържали както Дефо, така и читателите му” – уточнява  Кетъл.

      От своя страна Стойчева се спира по-подробно на приноса на калвинизма: “Обновеното от Калвин протестантство издига труда в свещено начало – всеки човек трябва да работи вдъхновено и всеотдайно.” Тя отбелязва, че “с химна на труда се слага край на привилегиите на аристократите и се извежда нова мяра за полезност и смисъл на съществуването”: “При преустройството църковният служител Калвин не пренебрегва Бога: трудът не е средство за забогатяване или обществено издигане, а върховна и неизменна прослава на Всевишния. Усърдната работа може да умилостиви и Творецът да възнагради усилията, но той може със същото основание да реши да провали усърдните си труженици. Тогава те трябва да започнат наново с удвоена енергия и увереност, открили смисъл в работата сама за себе си. От една страна калвинизмът призовава към вяра в собствените възможности и към самоуважение, а от друга – отдава всяка несполука и неизвестност на извечното човешко несъвършенство и сурово осъжда присъщия стремеж към непознатото и прекрасното.”

    На много места в романа на Дефо могат да се открият отзвуци от мъдрите поучения на Жан Калвин. Ето например как Робинзон съветва хората да преодоляват навреме недоволството от положението, което им е отредил животът: “Всеки миг от моя живот може да служи за поука на хората, поразени от общата за цялото човечество напаст, от която /знам го от опит/ произтичаха половината ми злочестини – имам предвид случаите, когато човек не се задоволява с положението, което му е предопределено от Господ и от природата. Да оставим първобитните условия на съществуването ми и отличния съвет на баща ми, на който се противопоставих и извърших, така да се каже, първоначалния си грях. Последвалите грешки от същия род обаче бяха причината да изпадна в сегашното си окаяно положение, защото ако Провидението, което така великодушно ме бе направило плантатор в Бразилия, ме бе благословило със скромни желания и аз се бях задоволил да продължавам малко по малко в същия дух, подир толкова години /имам предвид времето, което бях прекарал дотогава на острова/ можех да бъда един от най-големите бразилски плантатори...”

    Явно е, че под влияние на същия авторитетен през ХVІІІ век религиозен реформатор /Калвин/ Робинзон изповяда, че “да се избавиш от грях е много по-голяма благодат, отколкото да се избавиш от беда”: “Вече гледах на предишния си живот с ужас, а моите грехове ми се струваха толкова отвратителни, че единственото, което душата ми искаше от бога, бе той да ме избави от хомота на провинението, което угнетяваше изцяло духа ми. Що се отнася до усамотения ми живот, това не бе нищо – нито си помислих за него, нито отправих молба за избавление; в сравнение с другото той нямаше никакво значение. Добавих тук тази част, за да загатна на онези, които я прочетат, че винаги, когато се доберат до истинската същност на нещата, ще открият, че да се избавиш от грях е много по-голяма благодат, отколкото да се избавиш от беда.”

        В коментара на Стойчева се отчита влиянието на калвинизма при оформянето на “идеята, че на бога може да се угоди не единствено с молитва, а с трезва и усърдна дейност във всекидневието на всички делови поприща”: “Крещящата несъвместимост между жаждата за богатства и Божията милост изведнъж се оказва нещо приемливо – пише тя. Човекът на новото време започва да служи на Бога с непрекъснат труд, с умножение на благата и собствеността и с търсене на душевен покой пред най-строгия съд на съвестта.”

     Ежедневният труд, полаган неуморно от покровителствания от Божията милост Робинзон, не само пречиства душата му, но и зарежда разсъдъка му с редица мъдри прозрения, сред които се откроява трезвото му становище за мярата в човешките амбиции: “Когато размислих трезво върху естеството на човешките съдбини, те ми се сториха доказателство, че всички добри неща на този свят са добри само тогава, когато можем да ги използваме, и че онова, което трупаме, вместо да оставим другиму, всъщност ни носи радост само дотолкова, доколкото можем да го използуваме, не повече. И най-алчният, най-страстният скъперник на света би излекувал своя порок, ако попаднеше в моето положение, защото аз притежавах безкрайно много неща, с които не знаех какво да правя. Място за желания нямах, освен за дреболии, които ми липсваха, но те бяха незначителни, макар че за мене биха били от голяма полза. Както вече споменах, имах куп пари – и злато, и сребро, на стойност около трийсет и шест фунта. Уви! Те лежаха захвърлени като непотребни, жалки боклуци – нямаше за какво да ми послужат...”

      Високо ерудираният руски анализатор на романа на Дефо Виктор Шкловски /Шкловски, В. Художествената проза./Размисли и разбори/,С. НИ, 1988 г./   се вглежда внимателно в художественото представяне на труда, който е въведен като нова тема в “Робинзон Крузо” – творба появила се в началото на епохата на Присвещението в Англия. Той констатира, че “този  труд е суров, прост и всекидневен”.  Оказва се, че обреченият на самотно съществуване Робинзон, “съвременник на възникването на манифактурата”, е придобил още като дете много занаятчийски познания.  В творбата на Дефо делничният човешки труд е наистина анализиран от много позиции, констатирани са както благодеянията му, така и съпътстващите го прозрения. Изключително инициативният герой в нея го въздига в своеобразен пречистващ култ и разчленява неизбежните и полезни дейности в него, които придават тонус на ежедневието му.

       Когато се примирява с участта си Робинзон,  след като признава, че “много рядко стоял със скръстени ръце”, ни споделя как оползотворява делниците си: “Бях разделил времето си равномерно в съответствие с няколкото всекидневни грижи, които ме очакваха, а именно: първо, задълженията ми към бога и четенето на Светото писание, което правех неотклонно три пъти на ден; второ, ходенето на лов, което обикновено ми отнемаше три часа всяка сутрин, ако не валеше; трето, подреждането, обработването, съхраняването и готвенето на дивеча, който бях застрелял или уловил, за да попълня запасите си; така минаваше по-голямата част от деня. Трябва също да се има предвид, че по пладне, когато слънцето беше в зенита си, горещината бе толкова голяма, че не можех да се помръдна; затова всичкото време, което ми оставаше да работя, беше общо около четири часа привечер, с единственото изключение понякога да разменям времето за лов и за работа, като работех сутрин, а обикалях с пушката следобед.”

       Още в началото на романа Дефо отрежда важно място на благоразумните съвети, отправени към сина, които дава бащата на Робинзон: “Баща ми ме приканваше да обърна внимание на нещо, което ще виждам винаги: че делът на житейските беди се пада на най-висшите и на най-нисшите представители на човечеството, докато средното съсловие е изложено на по-малко злополучия и в него няма толкова превратности, както при по-висшите и по-нисши люде; нещо повече – тези по средата не са застрашени от толкова много болезнени състояния и притеснения – както телесни, така и душевни, за разлика, от една страна, от онези, които посредством порочен живот, разкош и разточителство се поболяват като естествена последица от начина си на живот, или, от друга страна, от онези, които посредством изнурителен труд, лишения от най-необходимото или оскъдно препитание стигат до същото; че средното положение в живота е предназначено за всякакъв вид радости; че спокойствието и изобилието се превръщат в слуги на човека от средна ръка; че сдържаността, умереността, кротостта, доброто здраве, общественото положение, всички допустими развлечения и всички желани удоволствия са благословия,съпровождаща хората от средна ръка; че по този път човек върви безшумно и гладко през света и го напуска с приятно чувство, без да е притесняван от тегобите на ръцете или на главата, без да робува цял живот за къшея хляб или да е измъчван от объркани обстоятелства, които лишават душата от покой, а тялото – от отдих; без да бъде обладаван от безумието на завистта или от потайната, изгаряща страст на стремежа към велики дела; вместо това човек извън всякакви затруднения леко и неусетно преминава през света и в разумна мяра опитва от сладостите на живота, като не се докосва до горчилките, с чувството, че е щастлив, и научава посредством всекидневния си опит все повече да цени това с разума си.”

    Стойчева основателно установява, че героят на Дефо често си припомня съветите на баща си да заеме в съществуването си “златната среда”, която е “оградена с изобилие, умереност, спокойствие и тиха радост”: “Робинзон не се вслушва в съветите и се озовава на острова, решен да натрупа лесна печалба от търговия с роби. Останал сам, той бърза да си създаде живот по вкуса на “златната среда”: с организираност и деловитост, с редуване на труд и почивка, със спокойствие, благословено с плодовете на усилен труд и планове за още успехи.”

     Дефо вмъква историята за необитаемия остров в обичайната канава на приключенския роман, показва пленяване от разбойници, бягство, забогатяване, разорение и корабокрушение. Необитаемият остров се превръща във висок пиедестал, върху който авторът издига на преден план обичайните неща: земеделие, грънчарство, животновъдство, изграждане на укрепления, кройката и шевът на облеклото.

    “Престоят на острова трябва да отвори очите на неразумния моряк за божиите закони и разпоредби. Той открива душевно равновесие, когато осъзнава безкрайната милост и промисъл, и успокоява съвестта си, съумявайки да понесе отговорност за своите планове.” /Стойчева/ След като си устройва прилично съществуване на острова самият Робинзон споделя благодеянията на живота извън цивилизацията: “На първо място, тук бях отстранен от цялата греховност на света. Не страдах нито от изкушения на плътта, нито от съблазън за очите, нито от прекомерна гордост. Не ламтях за нищо, защото сега притежавах всичко, на което бях в състояние да се радвам: бях господар на имението си; ако исках можех да се нарека крал или император на тази страна, която бе станала мое владение. Нямах съперници, никой не заплашваше да ме измести или да раздели с мене върховната власт и управлението. Можех да добия зърно, с което да се натовари кораб, но нямаше какво да го правя, затова отглеждах не повече, отколкото ми трябваше в случая. Разполагах с достатъчно морски костенурки, но имах нужда само от една, и то от време на време. Разполагах с достатъчно дървен материал, за да построя цяла флотилия. Имах достатъчно грозде, за да го правя на вино или на стафиди, с които можех да натоваря корабите си, когато ги построя.”

      Българската коментаторка на романа обаче не пропуска един привиден парадокс – озовалият се извън цивилизацията човек неизменно се връща към придобитите в нея привички: “Дейността на острова преповтаря и отново завоюва изминатите пътища на човешката цивилизация и когато я откриваме в детството си, ние решаваме заедно с героя как трябва да постъпи и какво бихме сторили на негово място. Възхищава ни и идеята всичко да бъде плод на собствените ни ръце в един само наш свят, въодушевяваме се от силата и волята за победа.“ Видно е, че именно рефлексите на цивилизования човек подсказват на Робинзон, например, къде да построи първото си жилище: “Съобразих се с няколко неща, които трябваше да имам предвид в моето положение: първо, мястото да е здравословно и да има прясна вода, както току-що споменах; второ,  да е предпазено от жаркото слънце;ц трето, да е защитено от кръвожадни твари – човеци или зверове; четвърто – да бъде с изглед към морето, та ако господ ми изпрати някой кораб, да разполагам с възможността за избавление, която все още не исках да прокудя от надеждите си.”

        Почти всички коментатори на романа забелязват, че  несгодите на реалния шотландски моряк Александър Селкърк, вероятен прототип на героя на Дефо, са увеличени седем пъти и годините на принудителния престой на Робинзон на пустия остров от четири  са станали на двадесет и осем. Оттам, според Шкловски “основното изобретение в него е, че героят му, озовал се на необитаемия остров, не бърза заникъде.  Описаните в романа сцени от ежедневието текат много бавно, описани в романа.” 

      Нашата изследвачка оценява много подробно, с оглед на поетиката на романа, ефектите от това изобретение на автора. Според нея още от началото на творбата всичко в нея “се гради около преживяванията на измислен герой във всекидневието: начало, край, източник на напрежение и интерес са неговите най-обикновени, познати на читателя действия и помисли”: “Усвоил добродетелите и недостатъците на своята класа, Робинзон търси изява в необикновени условия. Пребиваването на острова е време на изпитания, а наред с тях – и период на материално преуспяване и духовно опрощение....Напрежението в разказа се поражда от инициативата на героя, от изникналите трудности. В различните моменти изворите на напрежение се менят...”

         Подходът на автора в разработването на сюжета се заключава в изолирането на героя и в пренасянето, в основния дял на произведението, на художествения интерес от необичайното върху обикновеното. Обикновеното тук се показва, защото то се създава на голо място и от един-единствен човек и тъкмо по тази причина то се превръща в нещо необикновено. “Патосът на обикновеното, патосът на удивлението от самия себе си е направил книгата значителна – твърди Шкловски. - Тъй като в нея се съдържат реални описания на човешкия труд, тя е надживяла своето време”.

      В романа за Робинзон Крузо авторът претендира, че пресъздава съвсем точно многобройните премеждия на озовалия се на пуст остров предприемчив плантатор.  Макар че в него наистина има някои напрегнато драматични епизоди, като например спасяването на туземеца Петкан от канибалите, овладяването на моряшкия бунт на заседналия в близост до острова кораб и т.н., вниманието на романиста е насочено главно към начина, по който  Крузо преодолява изключителните трудности, с които се сблъсква на острова без да губи човешкото си достойнство и вярата си в Бог.

      Не бива, да се забравя, че Робинзон преодолява трудностите в живота не само благодарение на изключителните му качества – инициативност, трудолюбие и изобретателност – но и благодарение на упованието му в Провидението: “Никога не е късно да проявиш мъдрост, затова не мога да не дам своя съвет на всички разсъдливи хора, чийто живот е съпроводен, подобно на моя, с необичайни премеждия. А дори ако станалото не е толкова необичайно, хората не бива да пренебрегват тайните указания на Провидението, независимо че идват от невидим разум, който няма да обсъждам, тъй като вероятно не би могло да бъде обяснен – положително обаче тези указания са свидетелство за общуването между духовните същности и за тайната връзка между прозрението и заблудата, а такова свидетелство не може да бъде оборено...”

     Благодарение на вярата си в Бога и Провидението обреченият да обитава пустинен остров Робинзон стига до разведряващото заключение: “На света едва ли съществува друго толкова бедствено положение, но в него имаше както отрицателни, така и положителни страни, за които да бъда благодарен, и нека това послужи за поука, почерпена от опита: и в най-бедственото положение на света човек винаги може да намери нещо, което да му донесе утеха, когато претегли доброто и злото и впише кредита в сметката.”

     “Сюжетът в “Робинзон Крузо” се задвижва от събития, предизвикани от недостатъци в характера или от страни, смятани от героя за недостатъци, ала задействането им се оправдава от духовното просветление, изисквано от Бога – пише Стойчева -....При такава организация героят няма кой знае каква инициатива, характерът му се разгръща в много тесни брегове, ограничени са и възможностите за действие на романния принцип. Участието на Провидението влияе и на отношенията на героя с другите /роднини, приятели, братя по съдба/. Всичко се изчерпва с извършените услуги, с безкрайната щедрост и човечност и Крузо неизменно се просълзява, защото всички се грижат всеотдайно за негово благополучие.”

    Ето например как Даниел Дефо представя първата среща на Робинзон с Петкан: “Аз му се усмихнах, гледах то доброжелателно и го подканях да се приближи още повече. Накрая той стигна до мене, при което отново падна на колене, целуна земята и като се прилепи о нея, улови единия ми крак и го сложи върху главата си – изглежда, така ми даваше да разбера, че се заклева да бъде винаги мой роб. Изправих го на крака, за да го успокоя и направих всичко възможно, за да го обнадеждя...” И по-нататък: “Не след дълго започнах да му говоря и да го уча да ми отвръща. Най-напред му обясних, че името му ще бъде Петкан, защото спасих живота му в петък – нарекох го така за спомен от този ден. Научих го да казва “господарю”, а след това му обясних, че това ми е името; научих го още как се казва “да” и “не” и да знае какво означават тези думи; сипах мляко в една пръстена паница и го изпих през него, като топях хляба си вътре, а после му дадох една питка, за да повтори същото и той бързо го направи, като ми показа с жестове, че много му е харесало.”

    В романа на Дефо Робинзон Крузо не е човек, създаден от историята. Според Шкловски “той дори не е типичния за онова време англичанин”. Руският критик го възприема като някакъв “всечовек”, а съсредоточаването му върху делничните занимания определя като “висша човешка мъдрост”: “Робинзон Крузо е такъв човек, какъвто още не съществува. Той като че ли е предизвестие на типичната американска предприемчивост и вече почти не се чувствува, че е англичанин.”

         Наистина Робинзон признава, че в окаяното си положение получава “всичката утеха” от Божието слово, което го подтиква да разсъждава за участта на човека изобщо: “Една сутрин, когато ми беше особено тъжно, отворих Библията, попаднах на думите: “Няма да отстъпя от тебе, нито ще те оставя” /Старият Завет, Книгата на Исус Навиев, 1;5/ и веднага си помислих, че са предназначени за мене – иначе защо ме намираха така целенасочено, точно в мига, когато окайвах своята съдба на човек, забравен и от бога, и от хората? “Добре тогава – казах си аз, - ако бог не ме изоставя, нима съм в беда и какво значение има, ако бъда изоставен от целия свят, а изгубя божията грижа и благословия, загубата ще бъде несравнимо по-голяма?”

  От този миг нататък, постепенно стигнах до убеждението, че е възможно да съм много по-щастлив в пустошта и самотата, отколкото бих бил при всяко друго положение и другаде в света, и това бе мисълта, която ме накара да благодаря на бога, че ме е довел на това пусто място.”

     “В един свой аспект “Робинзон Крузо” се възприема като възхвала на фундаменталните буржоазни добродетели - индивидуализъм и частна инициатива. Но в друг, много по-важен аспект в него се отдава значение на необходимостта да се живее в общество и на борбата на човечеството чрез труда да овладее природата, борба, в която буржоазните добродетели са като песъчинки по брега на Червено море. Защото какво би бил Робинзон без продуктите от живота в общество, които той успява да спаси от корабокрушението?” – пита се реторично английският критик Кетъл, у когото уклонът към историко-социологическите обобщения се изявява откровено.

     Същият критик стига до обобщението, че в романите на Дефо е заложен “същият импулс, който през ХVІІІ век довежда до напредък в науките”. Според него “новата проза” създадена през този век “буди асоциация с изследванията на Кралското дружество в Англия”: “ Същият този дух на любознателност, това неудържимо и непреодолимо желание нещата и хората да се виждат такива каквито са е движещата сила, която тласка развитието на най-добрата литература на ХVІІІ век...”

     Кетъл разглежда “автобиографичната техника”, която Дефо избира в романите си като “ограничаващ фактор”, тъй като при този повествователен маниер “цялостното въздействие на романа зависи от качеството на съзнанието на разказващия”: “Формата на неговите романи придобива формата на съществуването на техните герои – пише той. Ние сме приканени да станем свидетели на живота им от раждането до старческата им възраст, а понякога някоя по-обемна част от живота им, както например пребиваването на Робинзон на острова, се извежда на преден план като важен епизод.”  Пристрастеният към социално историческия анализ Кетъл твърди, че тази стратегия във воденето на разказа съответствува на “маниера на гражданската /буржоазна/ класа да се възприема света” – “животът е това, което човек прави, т.е. една всъщност индивидуалистка позиция спрямо съществуването”

     Авторитетният изследвач на поетиката на английския  просветителски роман смята, че сред превъзходните художествени постижения в романите на Дефо са “описанията на действия и на хора създаващи някакви неща”.  Към това негово наблюдение би трябвало да се прибави констатацията на Стойчева, която определя като “най-ярък белег в разказваческото изкуство на Дефо” отчитането на “големия смисъл в съществуването на фактите”. “Фактите се наслагват в най-различни области и участието им има поразителна сила....Всички подробни описания в романа на Дефо са съзвучни с изискванията на строгия пуритански морал: усърдните му следовници приемат само дадености от неразкрасената действителност и никога – измислиците и разкрасяването... Родството на фактите с действителността усилва представата за неподправеност и искреност и тук е най-голямата сила на “Робинзон Крузо”.         

       Англичанинът Кетъл, пристрастен към социокултурния анализ на литературата, пръв обръща внимание на особения “антифеодален реализъм”, който се налага в романите на Дефо. Той отчита, че в тях “крайното правдоподобие се постига чрез акцента, който се полага върху детайлите” и чрез сближаването на  ритъма на разказа с делничния разговор: “Ритъмът на създадената от Дефо проза  възприема обичайния ритъм на живата реч. Като читатели придобиваме усещането, че сме свидетели на делнично разговорно общуване...”

    В края на задълбочения си анализ на романа на Дефо, след като констатира, че “в обикновеността си Робинзон е самороден герой” Татяна Стойчева откроява един важен парадокс: “Получава се парадокс – Крузо изглежда титаничен и неповторим с най-прозаичните делнични дейности и качества, те го извисяват до митичните герои. Чрез качествата си и само във всеотдаен труд усърдният труженик успява да възпроизведе историята на човешката цивилизация /със земеделие, скотовъдство, занаяти и политическо устройство/. Дефо осуетява дотогавашния параден героизъм и приветства героизма на обикновените хора, вдъхновяван от известните на всички нужди на делничното.”

     В края би трябвало да отчетем една важна уговорка на привилегироващия социологическите интерпретации на литературата английски критик: “Не е допустимо Дефо да се описва да се описва просто като буржоа /еснаф/.Той е такъв, но и нещо повече... Не трябва да забравяме, че когато Робинзон Крузо изнася на преден план своя изпълнен с премеждия и несигурност живот, той всъщност  в ъ р в и  с р е щ у  съвета на баща си поддържащ благоразумието на средната класа.” С тази уговорка би трябвало да се съобразяваме, когато оценяваме непреходното значение на романа за Робинзон Крузо. То не бива да се свежда само до възхвалата на “благоразумните” граждански добродетели – умереността и трезвостта. То е обусловено по-скоро от високия смисъл, който Дефо придава на авантюристичния откривателски дух, на непрестанния упорит труд и на самоотвержената цивилизаторска дейност, благодарение на които става възможно както преуспяването на отделния индивид, така и облагородяването на обществените нрави.

 

Библиография:

Даниел Дефо, Животът и приключенията на Робинзон Крузо, Издателство “Отечество”, София, 1989 /превод на Огняна Иванова/

Послесловът към същото издание от Татяна Стойчева: “Добре дошъл, Робинзон Крузо”

Шкловски, В. Художествената проза./Размисли и разбори/,С. НИ, 1988 г.  

Kettle,Arnold, An Introduction to the English novel, vol.I To George Eliot, Hutchison university library, London,1974

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 117215
Постинги: 191
Коментари: 42
Гласове: 134
Архив
Календар
«  Октомври, 2014  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031