Съвременник на романтизма, автор на два от най-значимите романи във френската литература на ХІХ век – “Червено и черно” /Le Rouge et le Noir/ и “Пармският манастир” /La Chartreuse de Parme/ Стендал се вписва сред именитите, пресъздаващи непосредствената социална реалност романисти Балзак и Флобер. Призванието му е обаче решително другаде. Във времето, в което писането става занаят Стендал,  макар че е изключително плодовит писател, си остава дилетант, който обожава литературата така както обича страстно жените и Италия.

       В натюрела на Стендал се вписват изключителната му енергия, обожанието на силните страсти, ужасът от лицемерието, неизчерпаемият стремеж към щастие и еготизмът /извеждането напред на собственото “аз”/. Към тези му качества бихме могли да прибавим невъздържаното му увлечение по шегите, по псевдонимите и преображенията на личността. Той смята, че не се вписва във всеобхватния конформизъм на своя век и предрича, че творбите му ще бъдат разбрани едва началото на следващия /ХХ/ век, когато ще бъдат високо ценени индивидуалната самобитност и свободолюбието. Стендал е всеотдаден на задълбочения анализ на интимната си същност.

Животът на Стендал:    Роден е в семейството на заможни граждани. Бащата на Стендал Керюбен Бейл е бил адвокат във върховния съд на Гренобъл. Майка му умира, когато той е бил на седем години. Това изостря чувството му за самотност и го настройва все по-враждебно към бащата. Той израства като темпераментен, високо чувствителен, подвластен на страстните си въжделения младеж, който е с подчертано либерална и атеистична нагласа на духа. Анри учи в най-престижното училище на Гренобъл /Еcole centrale/. Макар че преподавателския състав е композиран от нееднакво авторитетни специалисти юношата се вдава в изучаването на математиката и логиката, предпочита тези науки, защото отдават предимство на ясното и подредено мислене. Може би чрез тях Анри развива негативна нагласа спрямо лицемерието и конформизма. Той е увлечен в проникновените логически анализи, предпочита ясния стил в изказванията и в писането като твърди, че го е възприел след прочита му на “Гражданския кодекс” , редактиран по времето на Наполеон.

     През 1799 година той с радост заминава за Париж. Има намерение да се яви на приемен изпит за  Политехниката и така да се изплъзне от опекунството на баща си и родът му. Тайният му копнеж, когато пристига в Париж е да постигне успех и слава като драмописец.

        Благодарение на Дарю получава назначение като старши лейтенант във френската армия, която е разположена в Италия. Той открива за първи път живописните области Пиемонт и Ломбардия, както и чара на Милано, северната столица на Италия.

        На 19 години Анри се завръща отново в Париж с мечтата да стане втори Молиер. Тогава се влюбва в Мелани Лоазон, второразредна парижка актриса, която следва чак до Марсилия. По същото време започва да си води своя “Дневник” /публикуван през 1888 година/. Вписва в него всичко, което преживява и научава до 1812 година, но по-късно, през 1817 година, го изоставя окончателно. Заниманията му със собствената му биография позатихват, но през периода 1832-1836 година са възобновени. Но едва през 1893 година се появяват на “Спомени на еготиста”  /Souvenirs d"йgotisme/, в които се разказват преживяванията на Стендал в Париж през периода 1821-1830 година чак до заминаването му за Милано. В тях авторът се опитва да си отговори на въпроса “Кой съм аз?”, когато анализира, обзет от меланхолия, провалите си в любовта. В публикувания на фрагменти през 1890 година автобиографичен роман “Животът на Анри Брюлар” /La Vie de Henri Brulard/ Стендал размишлява върху детството и юношеството си (протекли през периода 1783-1800 година). Авторът се стреми да реконструира траекторията на младежките си увлечения чрез образи, усещания и неподправени реминисценции, за да проумее себе си като петдесетгодишен мъж, който, обзет от ярките си видения и носталгията, чертае върху праха на пътищата на Италия имената на пленителните жени, в които е бил влюбен.

   Под прозрачния псевдоним Анри Брюлар, започващ със същите букви, с които се изписва истинското име на писателя Анри Бейл, Стендал описва собствения си живот. Той се спира не толкова на случванията в него, колкото на разривите и преходите, проследява не толкова действията си, колкото крехката нишка, която ги свързва. Разказвачът търпеливо разплита тази нишка, която свързва многобройните обрати в съществуването му. Без да се придържа стриктно към хронологията на събитията в живота му Анри се спира най-вече върху потресаващите обрати в него, върху различните позиции, които е заемал в трудните моменти, върху фразите, които са се врязали в паметта му. Но тези обрати, позиции и фрази се преработват в процеса на писането на тези своеобразни, художествено разработени, мемоари.

       Загрижен преди всичко за точността и за предаването на самобитната му философия за собственото му “аз”, авторът разчита на бързо нахвърлените щрихи, на подробно разработения план и на подробните описания. В центъра на вниманието на повествователя се оказва разпадналото се отрано на “две страни” семейство. В едната страна се налага егоистичният, оеснафял и затъпял баща, надъхан с “аристократични” предразсъдъци, с назадничави възгледи за живота, който се доверява на ужасната леля Серафи, жена с манталитет на озлобена мащеха спрямо сина в дома, и на семейния свещеник, абат Райан, който като ненавистен самозван тиран отравя детството на Анри. В другата страна се разполагат очарователната, жизнерадостна и нежна майка, която говори свободно италиански, обожава музиката, и нейният баща, доктор Ганьон, дядото на Анри, който носи свободолюбивия дух на своя кумир, философът Волтер.

    Сред спомените за родния Гренобъл, за къщата, където протичат летата му и за ранните детски години авторът разполага драмата: “Майка ми, госпожа Хенриет Ганьон, беше очарователна жена, в която бях влюбен. Бързам да добавя, че я изгубих, когато бях на седем години.” В периода от загубата на майката и пристигането в Италия, истинската родина, тясно обвързана с личния мит за “майката-италианка”, т.е. говореща италиански, се оформя личността на Анри Брюлар.

      1806 година бележи повратна точка в кариерата на Стендал, тъй като тогава неговият родственик граф Дарю е бил назначен като генерален интендант във войската на Наполеон. Той пък назначава своя млад роднина като помощник военен комисар на немския град Бруншвик. Тогава Анри Бейл опознава Германия и Австрия. Като чиновник във войската Стендал има възможност да опознае отвътре режима на Наполеон и Европа във война. Той става свидетел на опожаряването на Москва, оттегля се заедно с войската от Русия и участва в организацията на защитата на френската провинция Дофине, когато се завръща във Франция. След падането на Империята на Наполеон решава да се установи в Италия.             

   Но все пак му се налага да се завръща в Париж, в чието висше общество той непрестанно търси успеха с цената на много страстни увлечения, повечето от които завършват с разочарование и дори трайно униние. Благодарение на братовчед си Пиер Дарю Стендал получава служба в армията на Императора. Той става интендант, офицер, отговарящ за снабдяването във войската на Наполеон. Така той следва походите на могъщата армия през Германия, Австрия и Унгария. По-късно се издига до престижния пост “одитор /чиновник проверяващ счетоводните операции/ на Държавния съвет”. През 1811 година Стендал е в апогея на светската кариера, за която е мечтал като юноша.

    Разкъсван между страстното си увлечение по Анжела Пиетрагруа, пътуванията и служебните си задължения Стендал започва да пише първото си съчинение “История на живописта в Италия” / Histoire de la peinture en Italie/. Една част от това изследване е изгубена по време на отстъплението на армията на Наполеон след неуспешния й поход за покоряването на Русия. Разгромът на Наполеон прекъсва успешната кариера на Стендал. Останал без средства, той се установява в Милано, където остава до 1821 година, тъй като констатира, че Италия не е страна на показността и в нея бедният човек преживява прилично без да срамува от нищетата. Там среща истинската любов, която оставя най-трайни следи в интимния му живот. Той се влюбва в МетилдаДембовска. През 1815 година Стендал публикува второ съчинение “Животът на Хайдин, Моцарт и Метастазио”, което сам определя като “музикална критика”. Подписва го с псевдонима Луи-Александър Бомбе.

           През 1817 година той завършва една необичайна творба, която като жанр е на полупът между пътеписа и изкуствоведското изследване – “Рим, Неапол и Флоренция” /Rome, Naples et Florence/. Този му труд, който се появява за първи път през 1817 година /окончателното издание се появява през 1826 г./, е подписан за първи път с псевдонима Стендал.

       По време на престоя му в Милано Стендал преживява дълбока емоционална драма. Той се влюбва в Метилда Дембовски, жената, която населява трайно съзнанието му, но отказва да сподели страстната му себеотдайност и скоро го напуска.

       В Милано Стендал се сприятелява с либерално настроените кръгове в града и поддържа тайно връзки с италианските Карбонари, които действат в нелегалност. Тогава той става ревностен читател на английското списание “Единбърг ривю” / Edinburgh Review/,   посвещава се на изучаването на историята на музиката и живописта. Политическите приятелства на писателя го правят твърде подозрителен за местните австрийски окупационни власти и той накрая е принуден да напусне Милано през 1821 година.

       От 1822 година Стендал работи върху своеобразното философско психологическо изследване “За любовта” /De l"amour/.    Ценителят на изкуството Стендал се заема да напише “За любовта” – едно странно творение, своеобразно монографично изследване на любовната страст, в което писателят си поставя за цел “подробното и щателно описание на всички емоции, които съучастват в преживяването назовавано “л ю б о в”. Романтическата разгорещеност е като че ли отстранена от анализа на механизмите, които пораждат и поддържат любовната страст. Стендал се придържа към метода, който го е привличал още като юноша – методът на анализаторите на идеологиите, които се стараят да разберат как възникват идеите като обръщат гръб на класическата /академичната/ психология.

  В това философско психологическо есе Стендал разработва една оригинална теория – “теорията за кристализацията”, според която умът на влюбения си изгражда представа за своята възлюбена ръководен от своите желания и я въздига като идеалното, съвършено, същество. В него са очертани в основни линии ситуациите, които писателят ще използва често във фикционалния свят на своите романи, например, моментът, в който любимата жена стиска ръката на любимия и така му изповяда страстаната си привързаност към него или прозрението, че вричането в любов е много по-вълнуващо от осъществяването на любовта.

       Завърнал се в Париж той довършва един дързък и странен романтически манифест със заглавие “Расин и Шекспир” /Racine et Shakespeare/, който се публикува през 1823 година.    Сборникът “Расин и Шекспир” е един от първите манифести на романтизма, които се появяват в началото на 20-те години на ХІХ век във Франция. В него Стендал развива основната идея, че по време на утвърждаването си всеки исторически период е бил “романтичен”, че романтизмът зарежда с жизненост всяка епоха в културната история на Европа.

През 1825 година Стендал пише един памфлет – “За един нов заговор срещу индустриалците” /D"un nouveau complot contre les industriels/.

   Докато пребивава в Париж, макар че често се връща във възлюбената му Италия, а пътува и до Англия, Стендал сътрудничи на няколко френски списания. Той посещава салоните на либералите, както и романтическите кръжоци, макар че те са в конфликт по онова време. Хората, които тогава поддържат либерализмът в икономиката и политиката, не са склонни да приема новите идейно-художествени търсения на романтизма. Стендал, чиято култура е космополитична, а критическите му оценки точни и задълбочени, е ревностен поддръжник на романтизма чрез визията се за изкуството и най-вече в стила си на живот. Той отрича каноните относно класицистичната красота – според него Красотата зависи от мнението – и като отстоява това отрицание той помага на тогавашните ценители на живописта да преоткрият изкуството на Рафаело и Кореджо, чиито Венери му се струват далеч по-вълнуващи от античните изображения на Афродита. Той е защитник на модерното изкуство, чието единствено предназначение е да доставя най-голямо удоволствие на съзерцаващия го и да подхранва емоционалните му въжделения.

   През 1827 година Стендал прекъсва любовната си връзка с Клемантин Кюриал, която интимно назовава Менти. В същата година излиза първият му роман “Арманс” /Armance/. Главният герой в него е Октав дьо Маливер, син на емигранти. Той е млад човек със страстна душа и високи претенции, но качествата и изискванията му се сблъскват със суровата действителност. Основният конфликт в тази ранна творба на повествователя Стендал, е изграден по един продуктивен модел, който ще бъде експлоатиран успешно в романите-шедьоври на писателя.

   През 1829 година Стендал се увлича в нова любовна авантюра с Алберта дьо Рюбампре, назовавана от него “мадам Лазур”. По същото време той създава пътеписа си “Разходки из Рим” / Promenades dans Rome/ и новелата, която е приета радушно от читателите, “Ванина Ванини” /«Vanina Vanini»/. По-късно тя ще бъде включена в сборника “Италиански хроники” /Chroniques italiennes/, който Стендал замисля през 1833 година.

      В този сборник писателят използва разкази за трагични събития и фатални страсти създадени през периода ХVІ-ХVІІ век. Привлечен от правдоподобието в тях Стендал прекомпозира събитията според собствените си предпочитания. В мрачния свят на новелите “Абатесата от Кастро” /«l"Abbesse de Castro»/, “Херцогинята от Палиано” /«La Duchesse de Palliano»/ и “Ченчи” /«Les Cenci»/ преобладават сцените на насилие, убииствата и породените от непреодолими страсти престъпления. Героите изявяват кипящата си емоционална и физическа енергия без да се съобразяват с установените морални норми и нравствени предписания.

       В края на 1829 година Стендал прочита в съдебната хроника на един вестник, че един семинарист, Берте, бил осъден на смърт за това, че е направил опит да убие по време на молитвата й в църква своята бивша любовница. Така у писателя възниква идеята за романа “Червено и черно” /Rouge et le Noir/, в който съобщението от вестника ще бъде в голяма степен прекроено и обогатено.  Подзаглавието “Хроника на 1830 година” /«Chronique de 1830»/ указва за претенцията на автора да пресъздаде в широк план живота във Франция в края на мрачната епоха на Реставрацията на Бурбоните. Той представя разрастващата се в тогавашното общество духовна и нравствена склероза, разпадът на феодално аристократичната социална йерархия. Сред всеобщата морална поквара в осъществяване на високите си амбиции се впуска младият плебей Жюлиен Сорел, който скоро от покорител се превръща в жертва на устремно девалвиращия социално нравствен контекст.

    Избухналата през 1830 година Юлска революция във Франция, след която се установява режима на “краля-гражданин” Луи-Филип, внася поредния обрат в живота на Стендал.  Останал отново без средства през 1830 година Стендал приема скромната дипломатическа служба с гръмко означение: “Консул на Франция в Триест”.

       По-късно Стендал е назначен като Консул на Франция в крайбрежното италианско градче Чивита-Векия, където се разположени резиденциите на чуждестранните посланици при Папската държава. В малкото градче той попада в плен на скуката и се чувства много самотен. Зает е с безкрайни административни задължения и трудно намира време за да пише. Стендал търси развлечения в Рим, който е наблизо. Творбите му от този период са белязани от изповеден автобиографизъм.

     През 1834 година Стендал се заема да пише един обемист “политически роман” – “Люсиен Льовен” /Lucien Leuwen/, в който размишлява за властта и клопките, с които е обсаден властника. Онтово герой на тази творба е млад човек, който е страстно обсебен от желанието да подчини живота си на някой възвишен идеал. Стендал така и не успява да завърши този, в голяма степен автобиографичен, роман.

     През 1838 година се появява пътеписа на Стендал “Спомени на един турист” /Mйmoires d"un touriste/.

     През 1839 година той завършва втория роман-шедьовър в необемистото му творчество. Това е “Пармският манастир” /La Chartreuse de Parme/ (1839) – роман, в който той се завръща в любимата си Италия, отвъдната страна, в която все още е възможно осъществяването на любовта и реализирането на възвишена политическа утопия.

    В повествованието на последния започнат, но незавършен, роман “Ламиел”

 / Lamiel/  Стендал има намерението да проследи съдбата на млада жена, която се схваща като духовен двойник о продължител на амбициите на Жулиен Сорел от “Червено и черно”. Писателят не успява да осъществи и този си творчески проект. Умира от апоплектичен удар през 1842 година.

 Творчеството на Стендал:

   През живота си Стендал придобива известност като автор на съчинения посветени на историята на изкуствата /живопис и музика/ и на оригиналните пътеписи, в които въвежда термина “туризъм” налагащ се тогава постепенно във френския език. Към известността му приживе се прибавят и политическите му писания, в които той изявява изключителната си проницателност и доказва острия си интелектуален усет.

     Натюрелът на този писател е изграден от поразяващи противоречия, необичайни и неконвенционални гледища. Той привличал читателите с моралната си непримиримост, с ясно изразените си политически пристрастия, с ненавистта си към скуката и провокационната си шеговитост.

          Но ядрото на таланта на Стендал е заредено с други достойнства: враждебността му към концепцията за “идеалната красота”, острият му усет за съвременността, склонността му да оценява високо духовната енергия, страстната емоционалност и спонтанността.

   Самобитната му концепция за живота е назовавана с изведен от гражданското му фамилно име термин “б е й л и з ъ м” . В нея се откроява “устремът към щастието”, който е съпътстван от овладяния с рационален скептицизъм ентусиазъм.  У Стендал интелектуалната проницателност се съчетава с пленителна лирична чувствителност. “Бейлизмът” предполага към ревностното култивиране на субективната чувствителност и развиването на умения, чрез които тя да бъде охранявана.

    Стендал успява да пресъздаде най-подробно и най-пълно философията си за индивида /”бейлизмът”/ в своита автобиографични творби и в романите си. Но някои от тези текстови остават до днес неразбираеми за нас. Техният прозаичен и ироничен стил като че ли прикрива дълбоките екзистенциални прозрения на писателя.

   В загадъчния роман “Арманс” чрез сексуалната импотентност на главния герой Стендал сякаш означава безсилието на конформизма, който се налага във френското общество през периода на Реставрацията и го обрича на подтискащ морален и социален застой.

Психография на писателя Стендал: Под влияние на “Изповедите” на Русо и  “Мемоарите отвъд гроба” на Шатобриан Стендал решава да се върне към близкото си минало, да опише  един кратък, но важен период  от живота си, през който се формира като личност. В “Спомени за еготизма” /1832/ той анализира духовното си и емоционално развитие от юни 1821 до ноември 1830 година: неуспехът му в “завоюването” на любовта  на Метилда, бягството му от Милано, последвалата депресия и кризата  породила мисълта за самоубийство, разведряването в края на периода, предизвикано от назначението му на дипломатически пост в Триест.

    С термина “е г о т и з ъ м” обикновено се означава нагласата у човека да отдава прекалено голямо значение на собствената си особа,  да създава ревностно благоприятно мнение за себе си. В това си съчинение авторът се надсмива над юношеската си суета и мнителност.  Пред прага на петдесетата си годишнина той отдава значение само на равносметката: постигнах ли щастието през досегашния  си живот?  Стендал се пита:  успях ли да извлека от обратите в живота ми през периода 1821-1830 година всички благоприятни позиции за постигане на щастието? Какъв човек съм сега? Придобих ли здрав разум и доколко проницателен е той?

     Той признава, че живее с вълненията, които му поднася всеки следващ ден. Избягва да разсъждава върху фундаменталните проблеми на човешкото съществуване. В преценките си е подвластен на променливите си настроения. Не крие, че се отвращава да  говори едзинствено за себе си, за броя на ризите си и за щетите, които сам нанася върху самолюбието си: “На някой мъдрец, който се заеме да ме поучава, че трябва най-напред да победя себе си, аз бих отговорил: Вече е много късно. Аз съм вече на четиридесет и девет години. След толкова премеждия трябва да помисля  как да завърша най-малко зле живота си.”

Естетически възгледи и пристрастия: Цвайг отчита присъщата на именития френски писател склонност “да лъже и без външен повод,  само за да се прави  интересен и да скрива своята особена същност,…да върти майсторски около своята собствена личност мистификации и псевдоними като блестяща шпага, само  за да не се приближи някой любопитен много до него и никога не  скрива тази своя страстна склонност към заблуждаване и интрига”/стр.294/.  Известният немски писател го определя като “хитрият Одисей на сърцето”, който много добре знае, че “истините са гущери, пещерни жители и се боят от светлината, бързо бягат при всяка тежка стъпка и живо се измъкват от всяка уловка: човек трябва да има тихи стъпала, за да се промъква до тях, лека и сръчна ръка и очи, които гледат в тъмнината” /стр.297/.

   Изследователите на живота и творчеството на Стендал отчитат винаги свободолюбието, духовната изолираност, интровертната “еготистка” нагласа и раздвоеността на твореца между  философията на романтизма и изобразителната стратегия на писателите реалисти. Той  е щастлив в своята самотност, охранява я ревностно, без да се страхува, че ще го обвиняват заради самомнителността и отчуждеността му от тълпата. В процеса на опознаване на света този творец държи да запази своята самобитност, посреща спокойно упреците, че е прекалено дързък, самонадеян и затворен в себе си. Страстта, с която се отдава на  живота и усърдието, с което се себеизследва, се пренасят съвсем естествено в произведенията му. През целия си творчески живот  остава верен на максимата, която резюмира според него пребиваването му в този свят: “Visse, scrisse, amo.”/Живях, писах и обичах/.

    Мнозина свидетелствуват, че литературата е била за него едно приятно, стимулиращо и удовлетворяващо го напълно забавление. В писмо до Балзак /30 октомври 1840 г./ той споделя пред именития си и уважаван съвременник, че пише с най-голямо удоволствие, тъй като влага в написаното скъпи за него неща  и  “аз никога не се замислям за  и з к у с т в о т о да се прави роман”. Цвайг предполага: “Той не мисли за формата, за критиката, за публиката, вестниците и вечността, а като безупречен егоист в творчеството мисли единствено за себе си и своето удоволствие” /стр.336/. Според него Стендал е станал писател, само за да опознае самия самия себе си, изгражда се като прецизен художник в литературата, само за да обрисува собствената си персона. Истина е, че когато го обвиняват в прекалена самовлюбеност той отговаря с притворна скромност: “Аз наблюдавам човешката душа.”

   Стендал разработва, според Цвайг, “една гениална психологическа система” - “никога не дава време на своите чувства да се нагласяват, за да изглеждат “хубави” или “морални”: “Чудното му превъзходство над всички обективни психолози-специалисти се дължи на това, че той упражнява науката на сърцето весело, остроумно и с радост като изкуство, а не професионално сериозно като занятие. Като Ницше той има не само добра, смела мисъл, но при случаи и една очарователно високомерна мисъл” /стр.352/.

   През 1822 година парижките зрители, ревностни привърженици на класицистичния вкус в театъра, се скандализират от дръзновената интерпретация на драматургията на Шекспир, която предлагат млади английски актьори на сцената на “Порт дьо Сен Мартен”. В литературните салони на френската столица се развихря ожесточена полемика между поддръжниците на класицизма и  новаторски настроените романтици, които почитат Шекспир като най-авторитетния предшественик на новата художествена тенденция в драматургията. През същата година се появява необичайната есеистична студия, с вградени в нея писма , разменяни между Класициста и Романтика, “Расин и Шекспир”, с която Стендал се заявява като страстен поборник за обновлението на литературните нрави и театъра във Франция.

     В третата глава Стендал определя  романтицизмът  като “изкуството да се създават литературни творби, които при сегашното състояние на обичаите и вярванията на народите да им доставят колкото е възможно по-голямо удоволствие”, докато “класицизмът им предлага литература, която е доставяла най-голямото възможно удоволствие на тяхните прадядовци”. Според него “Шекспир е бил романтик, защото е представил на англичаните от 1590 година най-напред кървавите стълкновения в резултат на гражданските войни, а сетне за отмора от тези печални гледки - цяла поредица от изящни изображения на сърдечни трепети и отсенки на най-изтънчени страсти”. Той отчита, че “за да бъдеш романтик е нужна смелост, тъй като се налага да  р и с к у в а ш”, а класицистът винаги  търси “тайната подкрепа” в няколко  стиха от някой утвърден писател или философ творил през античността.

    Стендал е убеден, че “възхитителните и тъй редки мигове на съвършена илюзия могат да се срещнат само в задушевната атмосфера на някоя оживена сцена, когато репликите на артистите следват бързо както в живота” и твърди, че “кратките мигове на съвършена илюзия се срещат по-често в трагедиите на Шекспир, отколкото в трагедиите на Расин”. Той напада отривисто френските почитатели на теоретичните догми на Боало: “ Твърдя, че спазването на двете единства - на място и време - е френска привичка, дълбоко вкоренена привичка, привичка, от която трудно ще се отървем, защото Париж е салонът на Европа и й дава тон; но ще добавя, че тези единства не са никак необходими за предизвикването на дълбоко вълнение и на истински драматичен ефект.”

    Романтикът Стендал смята, че и злото като морална позиция трябва да се появи на сцената, и допуска, че  то  ще внесе динамика в театъра: “Романтичното в съвременната трагедия е, че поетът винаги отрежда хубава роля на Дявола. Той говори много красноречиво и много го харесват. Хората обичат противопоставянето.”

   След като прави уговорката, че “романтиците не съветват никого да подражава пряко на Шекспировите драми” Стендал пише: “Достойното за подражание у този велик човек е начинът за изучаване на света, сред който живеем,  и  умението да се даде на нашите съвременници тъкмо такава трагедия, от каквато се нуждаят, но нямат смелостта да поискат, бидейки подтиснати от славата на великия Расин.”

     В едно писмо от Романтика до Класициста се предлага дефиниция за романтическата трагедия:  “Романтическата трагедия е написана в проза, поредицата от събития, които тя представя пред зрителите, трае няколко месеца и се разиграва на различни места.” По-нататък в студията се предлага и теоретичната представа на Стендал за романтическа комедия: “действието в нея  обхваща време от три месеца и половина; то става на различни места из Париж, между “Театр Франсе” и улица Кле; най-сетне тя е написана в проза, в презряна проза, запомнете това”.

    В края на “Расин и Шекспир” Стендал прави благоприятно пророчество  относно разпространението на романтизма в културата на Франция: “Напук на всички романтизмът осъществи голям напредък от една година насам. Отчаяни от политиката след последните избори, благородните души се втурнаха към литературата. Те внесоха там разум - нещо, което дълбоко наскърбява литераторите.” Той предсказва, че “романтическата трагедия ще запознае отбраното общество във Франция с нейната история, прекалено скучна за четене, и то по начин, твърде благоприятен за великите хора на нашето средновековие”. Авторът внушава благотворното влияние на романтизма върху френската младеж с реторичния въпрос: “Вместо да се ръководят при преценката си от “литературните принципи” и да защитават “правилни учения”, не трябва ли нашите младежи да се задоволят с най-хубавото предимство на своята възраст - да притежават чувства?”

    През 1822 година Стендал посвещава на своята възлюбена Метилда Дембовски пространното си есе “За любовта”, замислено като “прецизно и подробно описание на всичките чувства, които съставляват страстта назовавана  л ю б о в”. В него той се доказва като последователен рационалист в изследването на психологията на интимната привързаност между мъжа и жената.  Убеден че духовният и емоционален живот на човека е подвластен на дълбоките импулси, които се зараждат в психиката му, Стендал прави детайлен опис на всички проявления на любовта като ги обвързва с темперамента на  индивида, с възпитанието му, с климатичните условия и политическата система на страната, в която живее.

   Той разграничава четири основни типа любов и ги подрежда в  низходящ ред: любов-страст, любов-харесване, физическа любов и любов от суета, която цени най-малко. В есето се разглеждат различните стратегии в обичането, които са се наложили в Европа , Съединените щати и в арабския свят. Своеобразната история и география на любовното преживяване, която написва Стендал, завършва със съпоставката на двата типа интимна привързаност, чиито контрастни персонификации в литературата  са Дон Жуан и младия Вертер.

   Стендал изповядва в това си есе една типично романтическа концепция за любовта - “Любовта е единствената страст, на която се заплаща с монетата, която тя сама сече.” Той обособява седем етапа в еволюцията на всяка любовна привързаност и твърди, че любовта започва с възхищението и завършва с кристализацията: “ Аз наричам кристализация, уточнява Стендал, онзи душевен и умствен процес, който извлича от всичко, до което се докосне, откритието, че обектът на нашите чувства се отличава с нови съвършенства…Както се оформя окиченото с диаманти клонче в солните мини на Залцбург, тъй всичко красиво и възвишено на този свят ти се струва частица от красотата на любимото същество и внезапно съзряното щастие в миг изпълва очите със сълзи. Така влечението към прекрасното и любовта взаимно си вдъхват живот.”

    В представата на романтика Стендал любовта е неподвластно на волята преживяване: “Любовта е като треската, поражда се и изчезва без ни най-малка намеса на волята. Ето една от главните разлики между любовта-харесване и любовта-страст. Ние можем да се радваме на прекрасните качества на любимото същество само като на една щастлива случайност.”

   Може да се каже, че и представата на Стендал за жената обзета от любов е до голяма степен повлияна от романтическия стереотип: “Жените предпочитат чувствата пред разума; и това е лесно обяснимо - тъй като по силата на нашите глупави обичаи на тях в семейството не се възлагат никакви дела, разумът никога не им е полезен и  те не са убедени, че той изобщо служи за нещо…При мъжете нервният флуид се изразходва чрез мозъка, а при жените - чрез сърцето; затова те са по-чувствителни. Напрегнатият принудителен труд в професията, която цял живот упражняваме, ни носи утеха, докато тяхната утеха са само развлеченията.”

“Червено и черно”  Централна тема в романа “Червено и черно” е антагонистичната противоборство  между високочувствителния индивид и огрубялото еснафско общество, което се учредява по време на Реставрацията /1815-1830/. Проследява се житейската участ на един син на беден дърводелец, Жюлиен Сорел, който е изключително умен и чувствителен младеж. Но далеч по-силна е неговата амбиция да постигне успех в обществото, сред което не вижда достойно място за себе си след падането на Наполеон от власт. 

         Заглавието на романа вероятно отпраща към противоречивия, изпълнен с драматично напрежение, характер на протагониста в него. То е може означение на алтернативата, пред която е изправен героя: бърза кариера във войската /символно внушена с червеното/ или бърз възход в йерархията на Църквата /внушена символно чрез черното/.

       Характерът на протагониста в романа ни впечатлява със сложността си, в която се вписват както добродетели, които привличат, така и недостатъци които отблъскват. Жулиен е едновременно плах и агресивен, чувствителен и безцеремонен, уязвим като душа и изключително твърд като дух.

       Разнообразни и полюсни са похватите и стратегиите, с които си служи младият кариерист, за да се издигне решително във висшите сфери на обществото: искрената обич и авантюрната любов-завоевание, щастието като амбиция и щастието като достижение, импулсивният юношески блян и бавното, старателно себеусъвършенстване.

  Авторът анализира в дълбочина характерните доминиращи умоностроения през епохата на Реставрацията – кариеризмът, политическото опозиционерство, страхът и шпиономанията. Той атакува еснафския мироглед, който въздейства подривно върху самочувствието на младите хора още през първите години на юношеството им.

   Тъй като смята, че е безчувствен опозиционер на духа на обграждащото го общество, Жулиен решава да се издига в него като безскрупулен авантюрист в любовта. Той си поставя като първа задача да прелъсти госпожа дьо Ренал, в чийто дом се е главил като частен възпитател на децата й.

    След първия си любовен успех Жулиен решава да покори обществото като духовник, като всеотдаен служител на Църквата. Но след като пребивава известно време в семинарията на .........., той, досаден от провинциалната скука, се впуска да завладява Париж. Там той покорява неподвластната на съсловния й морал млада аристократка Матилд дьо Ла Мол.

Стендал изгражда до голяма степен в контраст и характерите на двете жени, които се вписват емоционалния живот на амбициозния провинциалист. Госпожа дьо Ренал се възприема като въплъщение на чаровната женственост, в която привлича най-вече майчински покровителствената загриженост за любимия. Тя се доказва като вечната любима, тъй като се ангажира спонтанно да следи развоя на обичния си Жюлиен като нравствена личност. Матилда дьо Ла Мол е романтична млада аристократка, която привлича с радикалната преоценка на съсловния морал, в лоното на който се е оформила нейната женственост. В изящната й представа за любовта се вписват бунтарските й, ранно хипарски, предизвикателства спрямо пасивната, фалшиво женствена, позиция на идеалната “добропорядъчна” девойка.

  Романът завършва с екзекуцията на Жулиен Сорел, който е направил опит да убие истинската си “любов”, госпожа дьо Ренал, докато тя се моли в църквата на Вериер. Така той е реагирал на опита на доскорошната му всеотдайна приятелка да възпрепятства проектирания му брак с младата маркиза.

    По време на престоя си в затвора Жулиен успява да осъзнае, че любовта притежава най-висока стойност във вътрешния живот на човека и не бива да бъде заробвана от меркантилните пресмятания на амбициозния интелект.

              Романът е безспорно художествено постижение, в което могат да се открият изобразителни стратегии характерни за комедията, сатирата и ироничната салонна лирика.

“Пармският манастир” Това е вторият безспорен шедьовър в творчеството на романиста Стендал. В него авторът съчетава елементи, заимствувани от италианските ренесансови хроники, с вълнуващи възстановки на скорошни исторически събития ( военното присъствие на Наполеон в Италия, битката при Ватерлоо, австрийската окупация на Милано). С много въображение автора транспонира събития от неговото съвремие в едно повествование, което ни връща към драматичните преходи преживяни от Франция през второто десетилетие на ХІХ век.