Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.01.2013 17:25 - Йорис Карл Юисманс – „ Заднешком”/студия на доц. Г.Генов/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1963 Коментари: 0 Гласове:
0



 

 

                    ЛИТЕРАТУРНО-ОЦЕНЪЧНИТЕ АМБИЦИИ

                   НА „ПАПАТА НА ФРЕНСКИЯ ДЕКАДАНС”

                      /Йорис Карл Юисманс – „ Заднешком”/

 

    Пол Бурже: „Стилът на декаданса е онзи стил, благодарение на който творбата се разпада, за да осигури независимост на страницата, страницата се разпада, за да осигури независимост на фразата, фразата се разпада, за да осигури независимост на думата.”


     Романът на Йорис-Карл Юисманс „Заднешком” /
A Rebours/ 1/ се появява през 1884 година. Съществена характеристика на тази повествователна творба е почти тоталната й безсъбитийност. В действителност Юисманс замисля един роман-провокация, който да предложи на изтънчените сетива на преситените естети, населяващи модните литературни кафенета на Париж, едно богато пиршество, една литературно обработена колекция от картини, звуци и миризми. Провокацията на „папата на декаданса” е предизвестена чрез подзаглавието на романа - Роман без интрига /  /." В предговора, подготвен за второто издание /1903 г./ на романа, Юисманс обявява, че тази безсъбитийност е съзнателно търсена от него: „Реших да премахна традиционната интрига, дори любовната страст и жената, да съсредоточа четката от светлина върху само един персонаж, да създам на всяка цена нещо ново.” Наистина в изграждането на сюжета на тази типична декадентска творба са вложени твърде малко външни случвания, от които средностатистическия френски читател от 80-те години на ХIХ век  би могъл да бъде заинтригуван и увлечен.

     Вниманието на автора на „Заднешком” е изцяло съсредоточено върху духовната еволюция на главния персонаж Жан Флореса, херцог Дез Есент – един екцентричен естет, своеобразен анти-герой. Характерът на Дез Есент е изграден като в него са съчетани чертите и привичките на два реални житейски прототипа - граф Робер дьо Монтескиу /Comte Robert de Montesquiou/ и Юисманс /2/. Процесът на зараждането и отмирането на симпатиите и антипатиите у леностния естет Дез Есент, които той придобива в живота и в общуването с различните изкуства, е проследен с впечатляващи подробности и със смайващо богати нюанси от „папата на френския декаданс”.

     В действителност симпатиите и антипатиите на антигероя на романа „Заднешком” са отзвуци от естетическата еволюция, през която преминава в реалния живот неговият създател. Точно с тази си творба Юисманс обявява пред литературния елит на Париж, че отхвърля окончателно досегашната си творческа обвързаност като романист с естетиката на натурализма. В предговор към второто издание на романа /1903 г./ 3 / той уточнява, че „стремежът към изкуствено съществуване”, който се открива у централния персонаж на романа е всъщност следствие от „поривите му към един нов идеал”. Романистът признава, че в реалния си живот е преминал от „етап на посветеност на Сатаната”, през който окултните му занимания са го отвели към отдаването на предимство в живота на чувствените пориви, към „етап на ревностна отдаденост на католическата вяра”. Юисманс споделя, че се е върнал към Бога след като е бил привлечен като ценител на живописта от дръзките експерименти с цветовете на френските художници импресионисти – Моне, Дега, Писаро, Одилон Редон. Така авторът на „Заднешком” си поставя за цел като писател да постигне един „спиритуалистичен натурализъм”, чиито главни характеристики са открояването на суровите истини в живота, използването на редки термини и на „пълнозвучния и излъчващ високо нервно напрежение език на реализма” /4/.

     Френските историци на литературата оценяват романа „Заднешком” едновременно като радикален обрат и триумф в писателската кариера на Юисманс, и като творба въвеждаща във френската литература нов повествувателен стил. Ранните романи на писателя са написани в реалистичния стил, станал популярен във Франция благодарение на Зола, който първи въвежда в своите романи герои и героини от бедните квартали и от работническите райони. Както отбелязва авторът на „Заднешком”, този негов именит съвременник извежда в романите си любовта извън светските салони и аристократичните дворци и я въвежда в реалния свят. Все пак Юисманс не скрива недоволството си, че в творчеството на натуралиста Зола се разработват предимно сюжети, в които на преден план се изнасят драматични любовни преживявания и тривиални битови прелюбодеяния.

      Всъщност съдържанието на романа „Заднешком” би могло да се опише като изкусно подредена мозайка от няколко поредици миниатюрни обзори на тогавашната интериорна архитектура, на модните увлечения битуващи по онова време в бижутерското изкуство, на шедьоврите в класическата и съвременна литература, на новаторските експерименти в живописта и музиката, които са подредени в приличаща на грубовато поддържащо скеле интрига.

      Херцог Дез Есент решава да напусне Париж и да заживее в едно отдалечено и усамотено селце /Фонтене-о-Роз/. Обзет е от страха, че здравето му е сериозно заплашено от свръхнапрегнатия живот в столичния мегаполис. Той решава да уреди новия си дом във Фонтене като  светилище за отмора и естетски занимания. По-голямата част от творбата е посветена на задълбочен обзор на процеса на разкрасяване на провинциалното убежище на херцог Дез Есент. В преднамерено нестройното повествование е обособена впечатляваща с обема си глава /ХIV/, в която са развити с поразяващи нюанси и в изящен стил субективните оценки на антигероя на Юисманс за класическата литература и за представителните творби на неговите любими съвременни автори. В две други глави на „Заднешком” са изложени вкусовете на прецизния естет Дез Есент, които той проявява към новаторските изобразителни тенденции в живописта и музиката на неговата преходна епоха.

     Оттеглил се в спокойствието на вилата във Фонтене Дез Есент се обгражда със събираните грижливо през предишните години от него редки и ценни изящни вещи. Той подбира с особено усърдие най-скъпите за него литературни творби с намерението да се отдаде на четене и леностно размлишление върху идеите заложени в тях. Ще видим по-нататък, че от цялата латинска и френска литература антигероят на Юисманс запазва в библиотеката си само няколко любими автора, които изцяло задоволяват изискания му вкус.

     В своето доброволно избрано уединение изтънченият естет Дез Есент съзерцава в опиянение многобагрените платна на художника Гюстав Моро, съчетава с търпелива изобретателност различни ухания, за да изработи свежи парфюми, грижливо обработва станната си малка градинка засадена с отровни цветя. Особено място в мозаечната структура на повествованието в „Заднешком” заема епизодът с костенурката, който може да се разчете като разгъната метафора, чрез която се изяснява провокативно избраната от главния персонаж на романа неординерна житейска участ: Дез Есент вгражда в корубата на костенурката множество скъпоценни камъни, но много скоро, претоварена от изключително скъпите, но твърде тежки бижута, костенурката умира.

      В края на „Заднешком” се оказва, че и уединението на село не може да освободи твърде взискателният към всичко в живота естет от вгнездилата се дълбоко в душата му скука /taedium vitae/, породена от баналността на съществуването. Херцог Дез Есент е принуден от нарастващата в него меланхолия, довеждаща го често до отчаяние, да се откаже от самоналожената си изолация от другите и решава отново да се потопи в изтощителната динамика на светските забави и развлечения, които предлага многоликия град Париж.

       Някои изследвачи на романа за естета-декадент Дез Есент приемат главния „герой” в него като архетип на младия европеец, заразен трайно от „болестта на века” / le mal du siиcle /5/. Наистина би могло да се твърди, че една от целите на романиста Юисманс е да защити субективната си представа, че декадансът е плодоносен етап в развитието на изкуствата, тъй като чрез него едновременно се отричат и преодоляват щетите нанесени върху художественото мислине от романтизма и натурализма – две изживяли времето си, според автора на „Заднешком”, художествени тенденции във френската литература.

     Почти единодушно романът „Заднешком” днес се възприема от френските литературни историци и критици като художествено изработен манифест на Декаданса, който щурмува устремно рационалния дух на френската литература през последните две десетилетия на ХIХ век. Целта на настоящата публикация е да изследва детайлно, чрез подробен анализ на ХIV глава, еволюцията на читателския вкус у антигероя на декадентския роман на Юисманс.

      Юисманс приписва на изящния естет Дез Есент впечатляващо страстна привързаност към произведенията на авторите от Късната античност, носещи духовното изтощение на една изчерпана цивилизационна епоха. Той предпочита техните произведения пред творбите на писателите изявили се през по-ранната епоха на класиката. Чрез посредничеството на „героя” си в романа „Заднешком” „бащата на френския литературен декаданс” обосновава с поредица субективни доводи окончателния си разрив с натурализма на Зола и споделя ревностното си съпричастие с декадентските естетически експерименти на своите съвременници. Неговият двойник Дез Есент споделя, че предпочита да чете стихотворенията на своите съвременници - френските поети предвестници на символизма, тъй като те успяват да преодолеят окончателно господстващия доскоро във френската поезия сантиментален романтизъм. Той обявява за негови любимци ранните символисти Шарл Бодлер, Пол Верлен,  Тристан Корбиер и Стефан Маларме. В общността на романистите, негови съвременници, антигероят на Юисманс оценява високо новаторските тенденции в повествователната стратегия на Гюстав Флобер /”Саламбо”/, на Едмон Гонкур /”Фаустина”/ и най-вече на Вилие дьо Лил Адам, утвърдил се като майстор на фантастичните разкази с готическа атмосфера.

 

    В началото на глава ХIV в романа „Заднешком” Дез Есент, обзет от „вцепенение”, „затънал в породената от безделието скука”, „подразнен от неподредената му докрай библиотека” се опитва „да оправи бъркотията” в селската си вила във Фонтене: „Той позвъни на слугата, който под неговите напътствия се зае с работата като му носеше книгите една по една, а той ги разглеждаше и определяше мястото им в библиотеката – пише Юисманс. Тъй като бе пожелал да постигне изтънченост в избора си, той го беше ограничил и почти стерилизирал цялата наслада като отново беше задълбочил непреодолимия конфликт, който съществуваше между неговите възгледи и възгледите на света, в който, след раждането му, го бе захвърлила случайността.”/с. 236/ бел. 6/.

     Според Юисманс възгледите на Дез Есент в областта на изкуството „произлизаха от една ясна гледна точка: за него школите не съществуваха; единствено важен беше темпераментът на писателя; единствен интерес за него представляваха интелектуалните му усилия независимо от сюжета, с който се е заел.” /с.237/. Романистът уточнява, че неговият герой „до неотдавна беше обожавал великия Балзак, но същевременно организмът му изгуби обичайното си равновесие, нервите му придобиха невероятна мощ, влеченията му тръгнаха в друга посока и така обожанието му се промени”: „Макар че си даваше сметка за своята несправедливост към изумително талантливия автор на “Човешката комедия”, Дез Есент стигна дотам, че не отваряше книгите му, чието излъчващо здраве изкуство го оскърбяваше; сега го вълнуваха нови стремления, които ставаха някак си неопределими.” /с. 238/.

      Еволюцията на вкуса у естета-декадент го отвежда „да търси творба на изкуството, която сама по себе си да бъде такава и да носи онова, което би му позволило да й придаде такава стойност”: „Той искаше да пристъпва напред с нея, благодарение на нея, като болен поддържан от надежден придружител, като пътник носен от превозно средство към небесна сфера, в която възвишените усещания биха внесли в него неочаквано силно душевно вълнение, чиито причини той би търсил продължително време и напразно.”

    Изтощен от динамиката на живота във висшето светско общество на столицата Дез Есент напуска Париж, вследствие на което „той все повече се отдалечаваше от действителността и преди всичко от съвременния свят, от който странеше с нарастващ ужас”: „ В крайна сметка тази ненавист оказа въздействие върху художествените и литературните му възгледи и той се оттегляше възможно най-далеч от онези картини и книги, чиито сюжети се разгръщаха в пределите на съвременния живот.” / с. 239/.

   „Изгубил способността да се възхищава с безразличие от красотата, независимо в каква форма се проявява тя” изтънченият естет Дез Есент подбира своите любими автори като преди всичко „се вглежда по-дълбоко в интимната същност на темперамента на тези майстори”. За него безспорните майстори в разработването на романния жанр са Флобер / с всичко написано от него от „Изкушението на Свети Антоний” до „Възпитание на чувствата”/, Жюл и Едмон дьо Гонкур / с „Жермини Ласертьо”/, Едмон дьо Гонкур /с „Фаустина”/, Зола  /с романите му от „Грехът на абат Муре” до „Вертеп”/. „Героят” на Юисманс се насочва към този подбран от него кръг творби, защото са „изпълнени с напрежение и човечност”, защото техните автори „излагат с една по-искрена непринуденост най-трудно обяснимите пориви на тяхното същество и го издигаха, самия него, над другите, извеждаха го от този обикновен живот, от който той беше така уморен” /с. 240/.

     Дез Есент цени високо творбите на тези романисти, негови съвременници, тъй като „в момента на създаването им те се бяха озовали в аналогична на неговата нагласа духовна ситуация”. „Наистина, когато епохата, в която един талантлив човек е принуден да живее, е безинтересна и тъпа, художникът, дори без сам да знае, се оказва обзет от носталгия по някой друг век” – разсъждава „героят” на Юисманс. У Дез Есент „се надигат смътни желания за промяна на средата /migration/, които се опитваха да се изяснят чрез размишлението и изследването”, „събуждат се завещаните от наследствеността инстинкти, усещания и наклонности и се налагват с властна убеденост”: „Той си припомняше спомени за хора и неща, които лично не беше познавал и тогава идваше момент, в който решаваше отведнъж да се измъкне от каторгата на своя век и да заскита напълно свободен из някоя друга епоха, с която, според последната връхлетяла го илюзия, той би бил в едно по-пълно съгласие.”/с. 241/

    При прочита на романите на Флобер Дез Есент е възхитен от „изпълнените с тържественост широкообхватни картини, грандиозни, излъчващи великолепие, пейзажи разположени сред пищно варварско обкръжение, в което се разполагат изтънчени и тръпнещи създания, загадъчни и високомерни, жени, дарени със съвършена красота и страдащи души, в чиито дълбини писателят открива страховити умствени разстройства, безумни копнежи, жени изпаднали в отчаяние след като са осъзнали заплашителната посредственост на удсоволствията, които биха могли да породят”. Според него „пълната мощ на темперамента на този велик художник /Флобер/ се проявява в несравнимите страници на „Изкушението на Свети Антоний” и на „Саламбо”/7/: „Там той се е отдалечил се от нашия дребен еснафски живот, за да пресъздаде азиатския блясък на древните епохи, техните мистични избликвания нагоре и техните сривове надолу, техните безумия родени в леността, техните жестокости предизвиквани от тежката скука, която е предопределена, преди да бъде изчерпана чрез тях, охолството и отдадеността на молитвата” /с. 242/.

   В романите си Флобер „одухотворява своите създания... с душа изначално обладана от бунта благодарение на непреклонната й увереност, че не възможно никакво ново щастие”/с. 242/.

   Героят на Юисманс е привлечен от „носталгията по предишния век, връщането назад към елегантните маниери на едно завинаги отминало общество” – пориви, които той открива в романите на Едмонд дьо Гонкур. В творбите на този френски романист действието обикновено „се вмества в пределите на някой придворен парк, в някой бодуар, охладен от сладострастните издихания на жена с повяхнала усмивка, с излъчваща разврат гримаса и със замислени и неподвластни на смирение очи”.  Гонкур „ придава живот на своите персонажи” като влага в тях душа, която е „обладана от бунта впоследствие, благодарение на натрупания опит, на всички безполезни усилия, които тя е направила, за да създаде непознати досега духовни връзки и за да предотврати оново безпаметно наслаждение, което се предава от век на век чрез повече или по-малко изобретателното му удовлетворяване от влюбените двойки” /с. 243/.

       Любимата книга на Дез Есент, която той откроява сред богатото творчество на по-дълголетния от братята Гонкур /Едмонд/ е романът му „Фаустина”/8/, в който главната героиня, „макар че  духом и тялом е приобщена към нашето време, благодарение на влиянията идващи от прадедите й, е създание от миналия век, от който тя е заела разкрасяващите душата й прелести, умственото отегчение и чувственото пренапрежение”. В този роман изтънченият естет на Юисманс е привлечен от особения повествователен маниер на автора, който изгражда творба, в която „изпод всеки изписан ред прозира един друг ред, достъпен само за интелекта, носещ заряда на качествено определение, което отключва поривите на страстта, на умишлено премълчаване, което позволява да се загатнат безкрайните пространства на душата, които не биха могли да бъдат пресъздадени от познатата ни реч” /с. 244/.

     Дез Есент се възхищава от стила на Едмонд дьо Гонкур – „един проницателен и болезнен стил, нервен и заплетен, бърз в отбелязването на неуловимото впечатление, което поразява сетивата и предопределя усещането, стил, който изкустно пресъздава многопластовите нюанси на една епоха, която по своята същност е изключително сложна” /с.244/.

     За Юисманс появата на Едмонд дьо Гонкур в „литературната история на Париж” е „ уникално събитие”: „Агонизиращото общество на ХVIII век, което си е имало своите художници, скулптори, музиканти, архитекти, заредени с неговите вкусове, просмукани от неговите доктрини, не успява да оформи нито един истински писател, който да предаде издъхващите му елегантни маниери, който да изрази есенцията на неговите трескави, изпълнени с радост, забавления, толково трудно изкупувани. Трябвало е да се изчака появата на дьо Гонкур, чийто темперамент е изпълнен със спомени, със съжаления, задълбочени от мъчителното осъзнаване на интелектуалната нищета и на низките амбиции на неговото време, така че, не само в неговите исторически книги, но най-вече в една носталгична творба като „Фаустина”, той да успее да възкреси истинския дух на своята епоха, да въплъти своята изпълнена с нервно напрежение изтънченост в тази актриса, толкова измъчена от изстискването на душата си и от изострянето на интелекта си, че намира сладост в самото изтощение, в мъчителните и облекчаващи пориви на любовта и на изкуството.” /с. 244/

      У романиста Зола Дез Есент не открива „никакво желание да мигрира в отминали епохи, в блуждаещи из нощта на времената светове”: „Неговият темперамент, мощен, непоклатим, влюбен в изобилните блага на живота, в силите заложени в кръвта, в здравите основи на морала, го отвежда далеч от изкуствените прелести и от напурдрената анемия на предходния век, както и от жреческата тържественост, от грубата хищност и от двусмислените и женствени блянове на стария Изток.” /с. 245/

      Романистът Зола се ангажира да изследва предимно „съвременния свят”, макар че понякога е обземан от желанието „да се втурне в онова идеално селско поле, където живителната мъзга кипи под знойното слънце”. Тогава този френски романист „започва да мечтае за фантастичните разгонвания на небето, за продължителните изпадания в сладостен несвяст на земята, за оплождащите дъждове от цветен прашец, падащи в задъханите чашки на цветята”. В романа си „Грехът на абат Муре”/9/ той стига до „един великански по обхват пантеизъм, създава, може би без сам да знае, сред този земен рай, в който разполага своите Адам и Ева, една изумителна индуска поема, изпята в стил, чийто широко разпростиращи се нюанси са грубовато нанесени, притежаващи странното излъчване на индийската живопис, химн на плътта, на одухотворената и жива материя, разкриваща, чрез своята луда страст за раждане, на човешкото създание забранения плод на любовта, неговите задушавания, неговите инстинктивни ласки, неговите естествени пози” /с. 246/.     

   Романистът Юисманс отчита чрез посредничеството на своя художествен двойник Дез Есент, че „заедно с Бодлер тези трима майстори в съвременната френска светска литература” /Флобер, Едмонд дьо Гонкур и Зола/ са творците, които са „навлезли най-дълбоко в духа му и най-въздействено са допринесли за неговото изграждане” /с. 246/.

    При по-нататъшното си вглеждане в другите любими книги, на които търси почетно място в личната си библиотека, Дез Есент отделя особено внимание на онези от тях, „които го отморяваха от съвършенството на писателите с широк замах чрез собствените си недостатъци”. Изтънченият естет „стига дотам да търси сред неясните страници фразите излъчващи особено електричество, което го караше да потръпва, когато изпразваха своя флуиден заряд в една среда, която отначало изглеждаше напълно непроницаема” /с. 246/.

    „Героят” на Юисманс обявява, че „самото несъвършенство му харесва”, когато „не е нито паразитно, нито сервилно”. Неговата теория е, че „писателят подвластен на декаданса, писателят оформящ се вече като личност, макар и непълна, дестилира по-възбуждащ, по-изострящ вкуса и разяждащ като киселина балсам, отколкото художникът от същата епоха, който наистина е велик, наистина е съвършен”. В такива „стихийно оформящи се писатели” Дез Есент открива „свръхизтънчените излъчвания на човешката чувствителност, най-болезнените капризи на човешката психология, най-дръзките изкривявания на езика призован чрез последните си отрицания да побира, да поглъща кипящите соли на усещанията и на идеите” /с. 246/.

    Така във втората част на глава ХIV в „Заднешком” Дез Есент споделя оценките си за „неколцина писатели, които му ставаха по-близки и по-скъпи благодарение на презрението, с което ги посрещаше публиката, неспособна да ги разбере”. Сред тях той първо се спира на том със стихове от Пол Верлен, озаглавен  Сатурнови поеми”/10/ – „един том издаващ творческа немощ, в който се редуват пастиши на Льоконт Дьо Лил с упражнения по романтическа реторика, но в който се появяват някои творби, в които се проявява реалната личност на поета като сонета озаглавен „Моята съкровена мечта” /Rкve familier/11/”.

     Героят на Юисманс разглежда Верлен като „талант, който вече е дълбоко повлиян от Бодлер”, чието влияние в по-късните му сборници /”Добрата песен”, „Галантни празници”, „Романси без думи” и „Мъдрост”/ „се проявява по-ясно”. Дез Есент е убеден, че в последния му сборник „Мъдрост”/12/ този автор „се откроява ярко като оригинален писател сред множеството негови събратя”: „Боравещ с рими постигани чрез различните глаголни времена, понякога дори чрез дълги наречия, предшествани от едносрична дума, от която те падат, като през ръба на камък, като тежък водопад, стихът на Верлен, насечен от невероятни цезури, става често необичайно неясен, с неговите елипси и странни неправилности, които все пак не са лишени от грация” /с. 247/.
      Чрез посредничеството на изобретения от него естет-декадент Юисманс твърди, че Верлен „като никой друг използва метриката, за да подмлади стихотворенията с фиксирана форма”: „Верлен преобръща сонета, оставя го с опашка /поанта/ във въздуха –пише той - така както някои японски риби, озовали се върху многоцветна земя, се отпускат върху корема си с увиснали надолу хриле; или пък преднамерено го изкривява като съешва само мъжки рими, към които той като че ли изпитва нежна привързаност; той често използва някоя странна форма, строфа от три стиха, в която средният стих остава неримуван, или  моноримна терцина, следвана от само един стих, изхвърлен след нея вместо рефрен, превръщащ се в ехо на самия себе си.” /с. 247/.

      Дез Есент отчита, че творецът Верлен „се ангажира най-вече със следното: да успее да предаде полугласно, в мига на сдрачаването, неясните и сладостни интимни изповеди на душата”: „Самотен, той успява да ни накара да отгатнем някои плахи вълнения идващи от отвъдното в душата, някои шепоти, толкова тихи, колкото са мислите, признания така тихо прошепнати, така внезапно прекъснати, че слухът, който ги възприема, става колеблив, признания вливащи в душата томителни вълнения оживени от мистерията на някакъв странен полъх, по-скоро отгатван, отколкото почувстван.” /с. 247/

   „Героят” на Юисманс възприема интонацията на автора на „Романси без думи” като „полуоткрехната при лунна светлина пролука към едно по-стеснено и по-интимно поле”. Дез Есент „приема с разпалена жажда” програмното стихотворение на Верлен „Поетично изкуство” /13/ и смята, че той най-добре е синтезирал своята поетическа система в стиховете:

Не цвета – нюанса искай ти!
Чрез него потърси представа,

че само той побратимява

флейта с рог и сънища с мечти
...
А всичко друго е на книга.

                                 /Превод на Пенчо Симов/

      Героят на „Заднешком” споделя, че „често препрочита” сборника на Верлен „Мъдрост”, в който поетът с „нежната и смразяваща интонация на Вийон” създава „стихове възпяващи Девата – „далеч от дните ни изпълнени с плътски дух и с тъжна плът”. Стихотворенията събрани в „Мъдрост” пораждат у  Дез Есент „нелегални мечтания, фантазни представи за тайна любов към една византийска мадона, която се превръщаше, в определен момент, в заблудено блуждаеща из нашия век одалиска, толкова загадъчна и толкова смущаваща, че не можеше да се разбере, дали тя се стремеше към толкова чудовищни извращения, че те, неустоими, биха се осъществили веднага или всъщност, ако тя самата се втурваше в бляна, в непорочния блян, където обожанието на душата би се носело около нея в едно непрекъснато непризнато, в едно непрекъснато чисто състояние” /с. 248/.

     По-сетне в глава ХIV на романа „Заднешком” Дез Есент признава, че един кръг поети, негови съвременници, „го подбуждат да им отдава цялото си доверие”. Така изтънченият естет на Юисманс откроява „сред всеобщото безразличие” впечатляващите приноси на Тристан Корбиер - поетът, който през 1873 година, издава „един от най-ексцентричните сборници” носещ заглавието „Жълта любов” /Amours jaunes/14/. Юисманс пише: „Дез Есент, който, изпълнен с омраза към баналното и обикновеното, би приел най-натрапчивите лудории, най-странните екстравагантности, изживяваше приятни часове с тази книга, в която смешното се смесваше c някаква необуздана енергия, в която объркващи стихове избликваха от напълно неразбираеми стихотворения като например „Литаниите на съня” , които той определяше в един момент като създадени от безсрамен изповедник мъртвородени ревностни богомолки.” /с.249/.

       Естетът-декадент е привлечен от сборника „Жълта любов” на Корбиер, защото в него „едва се разбираше, че стиховете са написани на френски”. Според него авторът на тази творба „говори някакъв объркан език, използва телеграфен стил, прекалява с изпускането на глаголи, имитира подигравателно говорене, отдава се на шеги характерни за някой непоносим търговски агент, после, отведнъж, в тази бъркотия заплита забавни остроумия, неубедителни предвзетости и отведнъж надава писък от остра болка, приличен на острия звук от късаща се струна на виолончело”. Дез Есент признава, че е изненадан от странния стил на поета Корбиер, защото „в този грапав, сух, хилав колкото си иска стил, настръхнал от неизползвани думи, от неочаквани неологизми, просветкаха като светкавици изразни находки - превъзходни стихове-номади с ампутирани рими” /с. 249/.

     Към „разпокъсаното творчество” на друг свой любим писател, Вилие Дьо Лил Адам, Дез Есент е привлечен от поредицата „по-размирнически наблюдения, още по-спазмодични вибрации”. Дьо Лил Адам е автор на сборник с разкази, чието първоначално заглавие е „Мрачни истории”/15/, в който „на фона на сложни философски размишления, заети от стария Хегел, разбити от живота същества изживяват потресаващи драми”. Като доказателство героят на „Заднешком” представя странния образ на Клер Льоноар, главната героиня в едноименния разказ – „смехотворна и зловеща, със сини кръгли очила, с големи като монети от сто сантима кръгли лещи, които прикриват нейните почти мъртвешки очи” /с. 250/.

     Разказът „Клер Льоноар” проследява „едно обикновено прелюбодеяние”, но „завършва с неописуем ужас”: върху смъртния й одър „доктор Бономе разпъва зениците на Клер и прониква в тях с чудовищни сонди и открива в тях отчетливо отразена картината” – съпругът на покойната вече прелюбодейка „размахва в ръката си отрязаната глава на любовника й, като пее ревейки войнствен химн”. Дьо Лил Адам в случая използва едно трудно доказуемо предположение, че „очите на някои животни, например, на говедата, запазват до разлагането си, така както фотографските плаки, образа на съществата и нещата, разположени близо до тях в момента на последното им издихание, обхванати от последния им поглед” /с. 250/.

 
     Във второто обогатено издание на същия сборник Вилие дьо Лил Адам, озаглавен вече „Жестоки разкази” /
Contes cruels, 1883 г./ героят на Юисманс е впечатлен от художественото изследване на „свръхестествената връзка между две неща” /чието установяване в наши дни се приписва на телепатичната способност, бел. на Г.Г./ в някои от творбите поместени в сборника. За него един от разказите, „Вера”, е „малък шедьовър”, в който „ халюцинацията носи отпечатъка на изящна нежност”, възприема се като „пораждащо уплаха,  неуловимо, почти небесно видение”. Разказът се оказва интересен за Дез Есент, защото в него „са въведени в действие операциите на волята”, но в повествованието „вече не се обсъждат нейните изтощения и поражения”, а „се изучават нейните екзалтирани пориви, породени от убеждение насочено към някоя идея-фиск”. Той се възхищава от мощната воля на Вера „да наложи своята вяра над заобикалящите я неща” /с. 251/.

      По-нататък в ХIV глава на „Заднешком” Дез Есент изказва възхищението си от малката книжка „Няколко стихотворения от Маларме” /Quelques vers de Mallarmй, в която са поместени стихове, „отпечатани върху пергамент... изписани от изумителен калиграф с оцветени букви”, на младия поет Стефан Маларме, заети от първия сборник „Съвременен Парнас” /1866 г./16/, в който той е представен. Сред единадесетте стихотворения, поместени в книжката, героят на Юисманс, откроява тези, които „го привличат неудържимо: „Прозорците” /Les fenкtres/,Епилогът” /L" йpilogue/ ,”Лазурът” /Lazur/. Но той не скрива, че е „завладян властно като от магия” от един фрагмент на поемата „Иродиада” /L" hйrodiade/ 17/.

     Дез Есент надгражда вълнението си пред героинята на Маларме върху излъчването на еврейската принцеса-изкусителка върху спомена си за портрета й, рисуван от Гюстав Моро – „една неясна статуя, все още бяла, сред угаснала жарава от камъни”: „Тъмнината скриваше кръвта, приспиваше отблясъците и златата, покриваше със сенки храма в далечината, удавяше съучастниците в престъплението и ги погребваше в мъртвите им цветове и , като пощадяваше само белите петна на акварела, изваждаше жената из калъфа оформен от нейните скъпоценни украшения и я разголваше още повече.”

      Във фрагмента от „Иродиада”, публикуван от Маларме, Дез Есент откроява онези „необикновени и прелестни стихове”, благодарение на които свързалата се в кръвосмесителна връзка с Ирод Антипас принцеса „оживява” във въображението му:

"                    О, глъбини!
" Вода, застинала от скръб в квадрата леден,
"веднъж ли в късен час печална, с образ бледен
"от блянове, и взряна към спомените -цвят
"до цвят в дълбока яма под лед и студ разлят,

"се появявах в теб като далечна сянка !
" Но ужас ! Виждам аз не гордата осанка,

"а голота неясна сред строгата вода."

                   /Превод на Кирил Кадийски/

„...О, огледало!

студена вода смразила се в твойта рамка

колко пъти, часове наред, отчаяна

от мечтите и търсеща спомените, които

са като листа под стъклото на дълбоката ти бездна,

аз откривах в теб себе си като сянка отдалеч!

Но, ужас! Вечер, в безпощадния ти извор,

откривах голотата на моя разпръснала се мечта!”

                                /Превод на Г.Генов/

     „Дез Есент обикна тези стихове – пише Юисманс - обичаше ги както обичаше творбите на този поет, който, във века на всеобщото избирателно право и в епохата на келепира, живееше затворен в литературата, укрил се от заобикалящата го глупост в своето презрение, намиращ удоволствие, далеч от светското общество, в изненадите поднасяни от интелекта, във виденията родени в ума му, обработвайки до съвършенство придобилите правдоподобие мисли, присажда ше им византийски изтънчености, увековечаваше ги в едва загатнати заключения като следваше едва забележимата свързваща ги нишка.”/с. 252/

   „Героят” на Юисманс се възхищава от майсторството проявено от поета Маларме при свързването на „изкустно сплетени и ценни идеи” чрез „самотно постигнат, тайнствен и здраво спояващ език, изпълнен с кратки фрази, елиптични обрати и предизвикателни тропи”: „ След като успява да улови най-отдалечените аналогии, Маларме означава с термин предаващ едновременно, чрез ефекта на подобието, формата, уханието, колорита, качеството, блясъка, обекта или съществото, към които би трябвало да се прикачат многобройни и разнообразни епитети, за да се откроят всичките им аспекти и всичките им нюанси, ако бяха просто указани техническите им наименования.” /с.252/.

    Според Дез Есент Маларме успява чрез премахването на „изказа на сравнението, което се налага съвсем само в съзнанието на читателя чрез аналогията” да избегне „риска да разсее вниманието на читателя върху всяко от качествата, които биха могли да представят, едно по едно, епитетите разположени в безкрайна върволица” и се добира до „концентрацията /на вниманието на читателя, бел. Г.Г./  „само върху една дума, върху едно цяло” като възпроизвежда по този начин „един завършен и уникален облик, един сложно композиран ансамбъл”. Така поезията на Маларме „се превръща в кондензирана литература, в базисен разтопен метал, в сублимат на изкуство /un sublimй d" art/”./с. 252/.

     Тази тактика на поета е „дръзко изложена на преден план” в неговата еклога „Следобедът на един фавън” /l" aprиs-midi du faune/18/ - еклога, в която „изтънченостите на чувствените радости са разгърнати в гальовни и загадъчни стихове, които са пронизани внезапно от кръвожадния и безумен рев на фавъна”.

В тази поема, според Дез Есент, Маларме „изразява алегорично, само с една дума, страстта, възбудата, моментното състояние на девствения фавън, обезумял от напора на нагона при вида на нимфите”. „В тази изключителна поема изненадите породени от нови и невиждани образи изникват в края на всеки стих – пише Юисманс -  например когато поетът описва поривите и съжаленията на козлоногия разглеждащ внимателно туфите от тръстика по брега на блатото, които бяха съхранили, като краткотраен отпечатък, вдлъбнатата изящна форма, в която доскоро се бяха излежавали грациозните наяди.”

     След като изрежда една поредица от стихотворения на Маларме „спасени от мъртвите списания” от Алойзиус Бертран в антологията му „Гаспар от нощта” / Gaspard de la nuit /19/ изтънченият естет на Юисманс ги нарежда сред „шедьоврите на поемите в проза” - жанрът, който „от всички жанрове на литературата беше предпочитаният от Дез Есент жанр”: „Когато той е разработван от някой гениален алхимик, той трябва, според него, да побира в своя малък обем, в сурово състояние /а l" йtat d" of meat




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075399
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031