Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.01.2013 17:43 - ШЕКСПИР - Ромео и Жулиета /анализ/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 8619 Коментари: 1 Гласове:
2



 

 

                                                             Гено  Генов

 

                                                     РОМЕО И ЖУЛИЕТА

 

                                                                     от

 

                                                              ШЕКСПИР

 

 

 

         Именитият руски критик Белински определя тази трагедия като “апотеоз на любовта”, в който “като пламенни вълни, блестящи с ярката светлина на звездите, се леят от устата на влюбените възторжени, патетични слова”.

        “По самата си драматична материя “Ромео и Жулиета” е най-патетичната от всички трагедии на Шекспир - пише професор Минков. - Никъде трагичната вина на героите не така незначителна, никъде случайността не играе такава решителна рола, никъде самите герои не са тъй слаби, тъй неподготвени да посрещнат ударите на съдбата, както тук. Но впечатлението, което извиква трагедията, не е печално: от нея лъха радост, светлина, любов и младост; тя е триумфален химн на любовта, която побеждава омразата между две семейства, която побеждава самата смърт.” /стр.104/.

     Като отчита, че първият извор, от който е черпил Шекспир при създаването на трагедията за Ромео и Жулиета, е “лирическата култура на Ренесанса” Бояджиев добавя: “Шекспир излязъл на простора на големия живот, като обогатил новата си творба с чертите на други два жанра - хрониката и комедията.

   Трагедията на младежката любов започва като хроника - с припламване на феодална вражда. Това не е първият сблъсък между родовете Монтеки и Капулети - свидетелство за това са гневните думи на владетеля на Верона, който прекратява спречкването.

    При огледа на интригата в тази трагедия Аникст отбелязва, че “ първите три действия на “Ромео и Жулиета” показват зараждането и разцвета на любовта, четвъртото и петото действие - хитро преплетените събития, които обуславят гибелта на прекрасната двойка”./стр.59/.

Фабулата на трагедията:

      Тази пиеса започва с прекрасен сонет - необичайно начало като отчетем, че сонети са се пишели и изпращали от влюбения до неговата възлюбена. Сонетът може да се приеме и като по-прецизно структурирана проза, превръщаща се в средство за въвеждане на ред.  В двата му катрена е резюмирано посланието на трагедията:

Два рода равно знатни от Верона,

чиято красота е тук пред вас,

отново нарушавайки закона,

проливат ближна кръв със вражи бяс.

 

Двамина млади през стени от злоба

обикват се под гибелна звезда

и таз любов, отвела ги до гроба,

погребва с тях и кръвната вражда.

 

   Шекспир експлоатира успешно като драматург добре обмисления контраст между този добре подреден сонет и следващата първа сцена.  От каноничната подреденост на сонета се прехожда към до поредица свади между слуги, които скоро предизвикват битката между родовете на Монтеки и Капулети.

   В първата сцена на трагедията са въведени забавни намеци за отношенията момци-девойки, мъже-жени. Появяват се слуги от дома на Капулети, които заговарят с много игриви подмятания за възможни “отвличания” на жените на врага – Монтеки:

Самсон: Щом видя някое псе от дома на Монтеки, веднага се  р а з д р а з в а м!

Грегорио: Искаш да кажеш: “Раз, и драсвам”?

Самсон: Когото срещна от тези кучета – жена, мъж, все една – ще мина откъм стената!

Грегорио: Защото си кекав. Само слабите ги притискат до стената.

Самсон: И затова слабия пол ние си го притискаме към стените. Тези от прислугата на Монтеки, ако са мъже – далеч от стената, а ако са жени – хайде към нея!

   Впрочем игрословиците със сексуален подтекст изпъстрят цялата пиеса, на места стават крайно неприлични и дори обидни, макар че подсказват за сдържаното чувствено влечение в любовната връзка между Ромео и Жулиета.

   Във въведението към конфликта Шекспир акцентира върху комедийните нотки и ситуации, с които в живота са започвали редица съдбовни влюбвания: подчертано разведряващи и комични са предизвикателствата и свадите между слугите, които отривисто подхващат бой сякаш “заразени” от продължителната караница между господарите им.

   В първа сцена на трагедията за влюбените от Верона има странно позоваване на Библията, което се прави от Бенволио, опитващ се да прекрати нелепо завързалия се бой между слугите Грегорио и Абрам. “Веднага спрете! Шпаги настрани! / Глупци, незнаещи защо се бият!” (1.1). Тези думи напомнят за примирителните слова, които използва Христос, за да възпре, според библейската легенда, апостолите си, когато те се втурват да се бият с римските стражи, които Го арестуват. Това съвпадение предопределя развоя на трагедията, в чиито край се представя кончината на Жулиета, обречена от родовата свада между Монтеки и Капулети - по-точно нейната тридневна депресивна “смърт” последвана от възкресение, което по-късно завършва с действителна смърт.

    В разгръщането на фабулата следва разведряващо комичната, “възвишена” и “печална”, страст на Ромео, влюбен в девствената Розалина. Неговите смехотворни сентенциозни обобщения за любовта са в унисон с преобладаващата атмосфера в експозицията:

…Любовта и тя е страшно нещо:

любов – жестока ласка, нежен яд,

от хаоса новосъздаден свят,

пух тежък, леден пламък, болно здраве,

невярваща си си вяра, сън наяве…

    Преходността на влюбването в Розалина е подсказана чрез разсъжденията на “изтерзания” Ромео за девствеността й:

…….Тя като Диана

е в ризница от девственост изляна,

в която малкият Амур, уви,

напразно все стрелите си криви.

За нежни речи тя преграда има,

За жарък взор не е възпламенима

И безнадеждно скутът й закрит е

За златото, подкупващо светците. 

     Авторитетният руски шекспировед Аникст основателно отбелязва, че “комичният елемент” в трагедиите на Шекспир “за пръв път ярко се проявява в “Ромео и Жулиета”. “За тази пиеса отдавна съществува мнението, че тя започва като комедия и завършва като трагедия – пише той. И наистина смешната влюбеност на Ромео в Розалина, веселите дяволии на Меркуцио и Бенволио, тайната любов против родителската воля напълно биха могли да имат място във всяка от комедиите на Шекспир.” /1, стр.45/.

     В трета сцена Дойката припомня за това как Жулиета паднала като дете, когато разказва една история на синьора Капулети. Тази история като че ли установява опосредствено връзка между възхода и падението на действащите лица. В този момент на фабулата се предвещава трагедията, напомня се, че прищявките на колелото на Фортуна не могат да бъдат пренебрегнати. Всъщност участта на Жулиета в пиесата е сходна с движението на колелото на Фортуна, тя се издига до балкона и пада до подземната гробница.

    С изпреварващата събития мечтателна реплика Дойката също предвещава, че доста непредвидени събития ще се случат преди задомяването на довереницата й:

Ти стана най-чудесната от всички,

Които съм откърмила. Дано

дочакам щастието да те видя

омъжена, не искам нищо друго!” (І.3)

    Тя естествено не очаква, че всичко ще се осъществи в толкова кратък срок, но наистина тази простодушна, но вярна на семейство Капулети, жена живее само за да види Жулиета веднъж омъжена.

      Като че ли в началото на пиесата безредието е съзнателно търсено от Шекспир и внушено чрез поредицата преобърнати обстоятелства. В началото кавгата избухва почти от нищо между слугите, но скоро в караницата са въвлечени и благородниците. Младежите влизат в битка, а скоро след това и старците забравят възрастта си и също започват да се бият. Това че цялата сцена протича на слънчева светлина минира спокойствието и сигурността, които се предполага, че царуват обикновено през деня. Така конфликтът в пиесата се завързва чрез преднамерено преобърнатите зрелищни конфигурации: слугите “повеждат” благородниците, старите “се държат” като млади, денят внезапно е “завладян” от смутове характерни за нощта. 

  В пета сцена на първо действие Ромео описва с вълнуващи образи новия обект на любовните си въжделения – Жулиета:

Тя факлите край нея учи как

Да осветяват околния мрак

И върху плюша на нощта сияе,

като че ли брилянтна обица е,

висяща на ухо на чернокож!(1.5)

  И по-сетне в тази пиеса, апология на любовта, често се срещат образи, в които светлината се съпоставя с мрака. Изпълнените с всеотдайни вричания любовни сцени, които заемат централно място в пиесата, протичат в тъмнината на нощта, когато влюбените са отдалечени от безредието на дена. Показателно е, че Шекспир представя изповедта на Ромео за любовта, която до живот го обвързва с Жулиета през нощта, но влиза в дуел и убива Тибалд под ярката светлина на слънчевия южен ден. Това предпочитание на влюбения Ромео към нощта е показано още в началото на първо действие, когато той, обзет от “копнеж” по Розалина, се затваря упорито в стаята си, на тъмно, посред деня.

     В петата сцена влюбените си рецитират един на друг един сонет на строфи като използват предимно образите на поклонници и светци. Установява се връзка между името Ромео и преводът му от италиански /п о к л о н н и к/:

Ромео: Ако ръката ти, светиньо плаха,

съм осквернил със грубата си длан,

дай устните ми като два монаха

да те платят с целувка свята дан!

Жулиета: Поклоннико смирен, недей кори ти

ръката си, безгрешна и така –

ръцете на светците са открити

затуй, да ги докосваме с ръка.

 Това е всъщност светотатствен сонет, тъй като в края Жулиета иска да е светица, която да бъде целуната от “поклонника смирен” Ромео.

      Предизвестието за възможни злощастия, обичаен похват в Шекспировите пиеси, е произнесено от Жулиета към края на първо действие. След като се е срещнала за първи път Ромео и разменила с него бърза главозамайваща целувка, жизнерадостната лудетина от дома на Капулети провожда Дойката с думите: Бягай, разузнай!…

Ако излезе, че е задомен,

саванът ще е було за мен!” (1.5).

       Едно  от най-вълнуващите внушения на пиесата е неимоверно бързото преобразяване на Ромео и Жулиета под въздействието на любовта. В началото на трагедията Жулиета се появява и общо взето се държи като младо, смирено момиче, което следва всички заръки на родителите си. Но в последната сцена на първо действие тя става загадка, дори и най-близките й хора, изплъзваща се от приземената им бдителност и изключително съсредоточена във вътрешния си свят. Тя изкусно подпитва Дойката за трима различни млади мъже, като проявява едва накрая интерес към Ромео, за да не пробуди подозрение.

 

     Веднага старица спонтанно признава, че третият младеж, “хлапакът му с хлапак”, е “наследникът на дъртия Монтеки”. Това зловещо попадение на спонтанната в лиричните си изблици Жулиета ще се припомня и разказва с окайващи вопли по-нататък от Дойката и сеньора Капулети.

     Ромео също ще премине през подобно преображение във второ действие, където приятелите му констатират, че е изпаднал в опасно, твърде меланхолично, мълчание. Приятелят му Меркуцио,  забелязал, че наследникът на Монтеки е станал много по-необщителен се надсмива игриво над внезапната му необщителност:

Ромео! Дух! Любовнико! Глупако!

Яви ни се поне като въздишка!

Кажи “уви!” и знак ни направи!

Един куплет мухлясал изрови!

Римувай “зов” с “любов” и за Венера

изкарай две три думи от килера

на комплиментите…

    Взаимодействието и конфликтът между нощта и деня се издига на нови нива във второ действие. Бенволио мъдро обобщава: “На сляпата любов подхожда мрака.” (2.1.32), когато разсъждава върху страстта на Ромео. А когато Ромео вижда отново Жулиета в градината на Капулети изразява възхитата си по следния начин:

Но стой, каква е тази светлина,

която от прозореца изгрява?

Той изток е, а Жулиета - слънце!

Изгрей, о, слънце, и надвий луната,

която и така е побледняла,…/ (2.1).

      В началото на първата тайна нощна среща в градината на Капулети Ромео изказва с деликатен чувствен намек пред своята възлюбена страстното си въжделение да я докосне:

О, как подпира бузка със ръчица!                

Да можех, станал нейна ръкавица,

да я помилвам тъй!(2. 2)

      По-късно (2. 2) Ромео доказва нуждата си от любов и като изтънчено чувствителен младеж чрез развиването на на една романтична представа за нощта. Той излага убеждението, че тъмнината е най-сигурната защита от опасностите, след като неговата възлюбена му споделя страха си, че слугите охраняващи дома на Капулети могат да го убият:

Очите ти са много по-опасни

от двеста техни шпаги! Усмихни се

и аз ще съм неуязвим за тях!

………………..

Нощта ме крие в плаща си. Да зная,

че любиш ме, пък нека ме убият!

По-скоро смърт от тяхната ненавист,

Отколкото живот без твойта обич” (2.2).

      В края любовния среднощен разговор Жулиета се показва далеч по-благоразумна, но и по-неспокойна за бъдещето на любовта й с наследника на Монтеки:

…….Макар да ти се радвам,

не ми е радостно от този наш

любовен сговор. Вижда ми се той

премного необмислен, бърз, внезапен,

приличен на светкавица, която,

преди да кажеш: “Святка се!” и вече

изчезнала е…….(2. 2)

    В тази реплика на Жулиета образът на светлината е свързан с представата за краткост, която поражда страх сред нощта битуваща, както видяхме, във въображението на много по-пламенно романтичния Ромео като част от денонощието, в която царува пълна сигурност за влюбените. Наистина в развоя на тази трагедия конфликтът няма да приключи , докато безредието на деня не успее да надвие нощите на съкровени страстни изповеди и разруши живота на двамата влюбени.

      Междувременно се налага, деликатно подсказана в същата сцена, разликата между Жулиета и доскорошното увлечение на Ромео Розалина. Жулиета, често сравнявана от английския драматург с обилно озаряваща светлина, е представена и като един от най-щедро раздаващите се персонажи в пиесата:

/към Ромео/… всъщност искам туй, което имам,

защото щедростта ми е без бряг

като морето, но и любовта ми

е също тъй без дъно като него

и колкото по-щедро те дарявам,

със толкоз повече любов оставам!… (2. 2)

   За разлика от нея Розалина преди това изповяда, че пази цялата си красота за себе си, за да умре с нея. Тази съпоставка се налага почти неизбежно на внимателния зрител по-късно, когато Ромео, след като вече е обрисувал Розалина като Диана(богинята на луната), се обръща към единствената си възлюбена Жулиета с думите:

Изгрей, о, слънце, и надвий луната,

която и така е побледняла,

защото си по-хубава от нея! (2. 2.)

    Сцената на срещата под балкона в градината на Капулети се превръща в нещо повече от място за съдбовните изповеди на двамата легендарни влюбени. Тя може да се схваща като навлизане на Ромео в един интимен Земен рай /Едем/.  Той е прескочил една висока стена, за да влезе в градината, която може да се възприема като светилище на неосквернената още юношеска чувствителност. Младият герой на Шекспир влиза вътре, озовава се сред мястото, което Жулиета е обявила за своя съкровена собственост, възприемано и охранявано от Дойката и сеньора Капулети като нейната девическа стая под открито небе.

    Една от най-трогателните импулсивни реакции, към която Шекспир “подтиква” характерите си, е да се кълнат пред самите себе си. Например, когато Ромео се опитва да положи клетва пред луната, Жулиета му напомня, че луната е “непостоянница, която сменя / лика си всеки месец,..(2. 2). Тя поисква, ако иска да се закълне, да бъде пред “самия него”, защото “вярвам аз на клетви само в тебе!” (2.2).

     У Шекспир често се срещат характери, които се вричат да бъдат верни преди всичко на себе си, тъй като смятат, че едва тогава те могат да бъдат честни и почтени и пред другите.  Още веднъж тук би трябвало да се отбележи промяната в държанието най-вече на Жулиета. Докато досега тя обикновено се е подчинявала на авторитета на Дойката, тя вече втори път изчезва, предизвиква авторитета й и отново се появява. Това е сигурен знак за покълващата й независимост и решаващ фактор за оформянето на дръзкия й избор да се омъжи за Ромео и да отхвърли волята на родителите си.

    Във втората сцена на второ действие е декларирано дръзко и отчуждаването на влюбените от родовата им закрепостеност като наследници на два именити рода във Верона. Руският театровед, познавач на ренесансовия западноевропейски театър, Григорий Бояджиев коментира така тази необикновена за морала на Средновековието ситуация: “В “Ромео и Жулиета” историзмът на хрониките бил издигнат в най-висок ранг на философски осмислената действителност и лично преживяното тук водело до обобщени умозаключения.

   Младата Жулиета с покоряващо мъдра детска почуда се пита:

                                                              Какво е туй “Монтеки”?

                                              Не е ръка, ни крак, ни друга част

                                              на тялото ни. Името смени си!

                                              Какво е едно име? Туй, което

                                              зовем ний “роза”, ще ухае сладко

                                              под всяко друго име. Точно тъй

                                              Ромео и без името “Ромео”

                                              ще пази всички свои съвършенства,

                                              които не от името му идат.

     На което Ромео отговаря със затрогваща решителност:

                                              Взех думата ти: назови ме само

                                              “любими мой” и кръстен втори път,

                                              ще бъда всичко друго, не Ромео!

  Така се разрушават вековните закони на феодалната вражда - заключава Бояджиев. - За това е достатъчно да се довериш на истинността на чувствата си.” /2. с.362/.

       В развоя на действието в “Ромео и Жулиета” се вгражда една често повтаряна колизия между представите на персонажите за златото и среброто. Във второ действие чуваме “Кълна ти се в луната, посребрила / върхарите на тез градини в цвят… (2. 2) или “Как сладко-сребърно звънти в нощта / гласът на влюбените!” (2. 2) и Среброто често е упоменавано като блестящ символ на любовта и красотата.

       И по-сетне в развоя на интригата констатираме, че златото по-често се използва като иронично означение на алчността и желанието. Още преди това Розалина е описана като неподвластна на дъждовете от злато като така вероятно се намеква, че лудо влюбените мъже по онова време предлагали рушвети на непокорните красавици.

     Когато Ромео по-късно се озовава в принудително изгнание, той коментира прогонването му от родната Верона посредством образа на “златната секира” - метафора, с която той иска да каже, че по-добре би било да бъде мъртъв, отколкото изпъден, т.е. евфемизъм, чрез който изгнанието се уподобява със смъртта.

      Издигането на златните статуи в края на пиесата би могло да се възприеме по-скоро като будещ разочарование знак, че нито Капулети, нито пък Монтеки са извлекли някаква реална поука от трагичното самоубийство на децата им.

    Една от основните констатации, която се налага в разгръщането на интригата е е често подчертаваната разлика между младежката и старческата възраст. Брат Лоренцо се държи като изповедник на Ромео, а Дойката - като съветница на Жулиета. Става ясно се обаче, че съветите и на двамата възрастни помощни персонажи са напълно неуместни при създалите се в пиесата обстоятелства.

    Ето например какво казва Брат Лоренцо на Ромео:

Без бързане, човече!

Със бавен ход се стига по-далече” (2. 3).

 И по-късно благонамереният фрацискански отец съветва мъдро, от опита на възрастта си, обхванатия от любовна треска Ромео:

Люби със мярка! Стар закон това е:

 по-кротката любов по-дълго трае.” (2. 6).

      Неуместността на старческата заръка да се обича “умерено” става смехотворна под напора на бързо развиващите се събития, които следват в развоя на интригата. Впрочем, доста по-късно, в края на пиесата, ние с удовлетворение ставаме свидетели на отричането на Брат Лоренцо от собствения му съвет. След като се препъва няколко пъти в бързането си да стигне до гробницата на Капулети преди Ромео благонамереният отец установява: “Лош знак: сто пъти се препънах в тоя мрак!” (5. 3).

     В последната сцена на второ действие на трагедията брат Лоренцо не успява да убеди Ромео да се откаже от прибързаното тайно бракосъчетание, въпреки афористичните си напътствия. Според него “бурните чувства” са винаги опасни, защото имат “бурен край”:

Умират те в триумфа си върховен,

тъй както огън и барут загиват

в целувката си! Знаеш, че медът

поради свойта прекомерна сладост

най-бързо става гаден за небцето. (2. 6)

   Но в крайна сметка монахът францисканец ни трогва със своята отзивчивост да помогне с благословията си на двамата подвластни само на пламенното си желание млади веронци:

Вървете с мен, вървете с мен, за бога!

Да ви оставя тук сами не мога.

Като ви гледам, нужно е, по-бърже

Светата наша Църква да ви свърже! (2. 6)

     През най-драматичното от петте действия на “Ромео и Жулиета”/третото/  нова динамика се внася в интригата от разгневения Меркуцио.  В началото на действието, когато го коварно го раняват “изпод ръката” на Ромео, той се разкрещява невъздържано:

По дяволите двете ви семейства!

Те ме превърнаха в добра храна

На червейте! Двете ви семейства!… (3. 1)

  Той повтаря думите си пред нас, зрителите, за да ни увери, че трябва да ги приемем като идващо дълбоко от вътре проклятие. Тяхното послание става още по-страховито респектиращо след като пристига вест за смъртта на Меркуцио Може всъщност да се каже, че така за пръв път е озвучено на сцената проклятието, което довежда в края на пиесата до трагичната кончина на двамата влюбени от Верона.

  Един от най-красивите монолози е монологът на Жулиета, в който тя призовава нощта да се спусне. Още веднъж копнежът по нощта е представен от Шекспир като бягство от терзаещо чувствителната душа безредие на деня:

 Ела, гальовна, сладка, смугла нощ!

 Ела по-бързо и донес ми моя

 любим Ромео! А като умра,

 на ситнички парченца разпилей го

 и той небето ти ще озвезди

 така че всичко живо ще се влюби

 във тебе, дивна нощ, и ще престане

 да тачи заслепяващото слънце!” (3. 2).

    Пристигането на Дойката в това действие с новини за свадата между Ромео и Тибалт подсилва впечатлението, че като зрители сме свидетели на трагедия, а не на комедия.  Това впечатление се налага от контраста между тази сцена и първата сцена на пиесата, в която Дойката скрива известия от нетърпеливата Жулиета. Във четвъртата сцена на предходното действие Дойката е изплъзващо се уклончива, когато трябва да каже на Жулиета, че Ромео иска да я види, за да се уговорят за женитбата им. Тук /3. 2/ уклончивостта на Дойката вече не е комична, а е по-скоро предизвиква раздразнение и дори гняв у Жулиета и зрителите. В новия далеч по-драматичен контекст Шекспир придава решително на Дойката поведение, на ниво слово и жестове, на трагически персонаж, който може да осъзнае съдбовната важност на това, което известява.

Тибалт е мъртъв! А Ромео – пратен

в изгнание. Защото той убил е

нещастния Тибалт!

    В този кризисен момент изпъква на преден план, по впечатляващ начин, самовричането на Жулиета на Ромео. Отначало тя не може да възприеме, че нейният възлюбен “е пролял Тибалтовата кръв”, и отривисто го обявява в дългата си гневна тирада за “адски херувим”, “овчица с вълчи зъби”, “хищен ястреб с пера на гълъб”, “почтен подлец” и “светец с пъклен дух”.

   Но много скоро душевната нагласа на влюбената девойка се променя и тя захваща да се себеукорява и вайка за неблагоразумието си в отпор на гнева на Дойката срещу Ромео:

……..А какво? Да черня

 човека, който е за мен съпруг

 пред Бога и света? О, господарю,

 кой бедното ти име ще погали,

 щом аз, жена ти, го разкъсах тъй

 три часа подир сватбата? Защо,

 кръвнико, си погубил братовчед ми?

 Но той, кръвника, би погубил теб!

 Къде сте рукнали, сълзи-глупачки!

 …………………..Жив е моят мъж,

 когото братовчед ми би убил;

 и мъртъв – братовчед ми, който би

 убил мъжа ми……………(3. 2).

    След това осъзнала какво изпитание за нея ще бъде изгнанието на любимия й Жулиета си дава сметка, че би понесла “смъртта на десет хиляди Тибалта”, но не и принудителното отдалечаване на Ромео от нея. По-късно тя включва в списъка на хората, които би предпочела да загуби и родителите си, но предпочита единствения човек спечелил душата й да си бъде до нея. Тази трогателна самообреченост на жената на любимия или верния съпруг много често се остойностява твърде високо, с впечатляващи поетични внушения в театъра на Шекспир.

“Ромео във изгнание” – о, има

безкрайна гибел, смърт неизброима

във тези думи! Думи нямам аз

такава скръб да изразя на глас! /3. 2/

     Дълбочината на нещастието на Ромео, че е обречен на изгнание, също поражда у него асоциация със смъртта:

“Изгнание от този град” - туй значи

“изгнание от този свят”, или

 друг начин да се каже “смърт”. С туй свое /към брат Лоренцо, бел. Г.Г./

“изгнан си” ти главата ми отсичаш

 със златна брадва, радостно усмихнат

 на удара й, който ме убива! (3. 3).

      Брат Лоренцо се опитва да успокои Ромео като му напомня, че докато е жив той поне има шанс да види отново Жулиета. Дори охладнялата и враждебна към младежа  Дойка, когато се озовава в скривалището на Ромео, се опитва да го ободри:

“Вдигнете се! И дръжте се по-твърдо!

  Какъв омекнал! Може ли чак толкоз!

  Не бива мъж да спада изведнъж

  пред трудността, така де! (3. 3).

       В анализа на първо действие обърнахме внимание на образа на колелото на Фортуна. Там с него се обясняваше участта на Жулиета, която през следващите сцени от смирена и безропотна дъщеря се превръща в силна и решителна жена, когато застава на балкона да посрещне през нощта изповедите на Ромео и поема по-късно новата си отговорност на негова жена. Тук обаче, при новите обстоятелства, след убийството на Тибалт, Дойката известява на Ромео, че Жулиета “реве и хълца, хълца и реве”, “плаче, та се къса - / в постелята се тръшка… (3. 3) заради изгнанието на възлюбения й.

    По-късно Жулиета отново прибягва до образа на смъртта, когато изпраща възлюбения си от прозореца на своята стая в дома на Капулети и дава израз на мрачните си предчувствия:

О, господи! Предчувствам беда!

Като те гледам в тъмното там долу,

приличаш на мъртвец във черен гроб!

Изглеждаш ли ми тъй, или си бледен? (3. 5).

   Ромео се опитва да я успокои, но обобщението му е също зловещо, подтискащо:

И ти си бледа. Мъката ни пие,

затуй приличаме на мъртви ние.

Прощавай!……../Излиза./

   Тази поредица от подтискащи намеци за смъртта може да се свърже с функциите на предизвестяването, които Шекспир умножава като драматург в пиесите си, обсебен от неясни предчувствия за отвъдния живот. Нека видим как майката на Жулиета, синьора Капулети, реагира на покрусата на дъщеря й по загубата на Тибалд. И в тази ситуация е намесена смъртта с образа на гроба:

За братовчед си още лееш сълзи?

С тях гроба му ти няма да размие.

Спри! Малко плач е знак за много обич,

Но много плач е знак за малко ум. (3. 5)

    Но още по-зловеща е пряката заплаха на сеньора Капулети, изказана пред дъщеря й, срещу Ромео:

…ще пратя свой доверен, който

с такова питие ще го почерпи,

че той ще иде сигурно и бързо

на гости на Тибалт…(3. 5)

    Майката известява на скърбящата си дъщеря решението взето в покрусения дом на Капулети:

В четвъртък сутрин знатният и хубав

граф Парис ще те придружи във храма

на Свети Петър, за да те направи

във него своя радостна съпруга! (3. 5)

  След като Жулиета отговаря решително, че би “предпочела Ромео – към когото аз си зная какво изпитвам! – пред един такъв граф Парис“, сеньора Капулети в разговор със съпруга си произнася гневна “майчина” клетва:

За гроба си дано да се венчае! (3. 5).

    Тази поредна зловеща прокоба ще се сбъдне много скоро, когато Жулиета ще се окаже в гроба, но вече омъжена за Ромео.

      Колизията между стари и млади възниква логично след като Ромео проявява неразумно младежката си импулсивност и става водеща в последната сцена на трето действие.  Дойката настоява с удвоено усърдие пред Жулиета да изостави Ромео и да обърне внимание на Парис, чиито добродетели старата жена започва да превъзнася извънмерно. Жулиета, чийто сарказъм вече не търпи ограничания, отпраща от себе си добронамерената Дойка и за първи път я обсипва с обидните квалификации “Проклета врачка! Дяволица гнъсна!” (3. 5).  

     След тази гневна реплика Жулиета се озовава съвсем сама и се опитва да проясни чрез поредица от реторични въпроси своята логика пред един, станал отведнъж враждебен към нея, свят:

Кое е по-греховно: че ме кара

да изменя на брачната си клетва

или че хули моя мъж с езика,

с който го разхвалваше преди?

       Парис започва да гледа на бъдещия годеж така както го схваща и бащата на Жулиета, старият Капулети – като своеобразно изцеление за тъгата на Жулиета по убития й братовчед Тибалт. Двамата смятат, че девойката е твърде млада, за да осъзнае кое ще бъде добро за нея. За да й покаже, че е неразумна Парис й напомня, че “твоето лице повяхва в сълзи”, а то “то след малко няма да е твое”. Тогава Жулиета отвръща на натрапващия се годеник с реплика носеща ясен подтекст: “То и сега принадлежи на друг!”(4. 1), т.е. дъщерята на Капулети напомня още в началото на четвърто действие, че единствен господар на душата и тялото й е Ромео.

  След като изслушва намерението на влюбената Жулиета да си “помогне с ножа”, за да се спаси от наложения й годеж с граф Парис, брат Лоренцо предлага план “отчаян като случая, от който той сам е излаз”. Планът на отеца може да се схваща като напълно неудачен палиатив, но трябва да припомним, че той е изпаднал в дълбок смут. Преди това (2. 6) той е отслужил незаконно бракосъчетание и иска на всяка цена да избегне обвинението в сътрудничество на тайно споразумение.

     Жулиета заплашва със самоубийство както преди това е постъпил Ромео. Единственото желание на девойката е да не бъде допуснато предателство към нейния единствен любим. Пред брат Лоренцо влюбената Жулиета заявява, че е готова да отиде “в свърталище на крадци среднощни”, да се мушне “във гнездо на пепелянки”, да бъде прикована “с верига към стръвница”, да бъде спусната “в костница, догоре пълна с пищяли и със черепи беззъби” или да прилегне “във пресен гроб, под общ саван с покойника”. Тази решителност на девойката принуждава благонамерения отец да изостави наивния си план.

     Жулиета е вече убедена, че вече трябва да се действа и не се колебае да излъже без угризения родителите си. Пред баща си Капулети тя отива да “проси” прошка по съвет на брат Лоренцо и   смирено “признава”:

…………………..Брат Лоренцо

ми нареди да ви поискам прошка

на колене. Простете, господарю!

…………………..

Аз срещнах графа при отец Лоренцо

И в рамките на скромността му дадох

Да разбере сърдечното ми чувство. (4. 2)

   По традиция дойката в дома на богатите семейства е спяла винаги в спалнята на своята възпитаница до първата й брачна нощ. Жулиета трябва да измисли някакво извинение, за да бъде оставена през нощта сама.  Много подробно са описани страховете на девойката от евентуално поглъщане на по-голяма доза приспивателно – хитрост, която й препоръчва брат Лоренцо:

……………….вероятно

ще имаш смелостта да се подложиш

на нещо друго, близко до смъртта.(4. 1)

       В тази сцена Жулиета доказва, че вече не е безразсъдно импулсивно момиче, което е готово, без много увещания,  да приеме спасителната дрога, а впечатляващо разумен млад човек. Уравновесеността й е още по-поразяваща, ако се размислим, че, далеч от възлюбения си, крехката девойка трябва да преодолява съвсем основателни страхове. Тя не само се страхува, че ще полудее в двойствената игра пред майка и баща. Като високо морален човек дъщерята на Капулети се озовава на прага на умственото разстройство, когато си въобразява, че вижда духът на Тибалт дошъл да търси отмъщение срещу Ромео:

О, няма ли сред целия тоз ужас

да се побъркам и да затанцувам

над костите на своите деди,

да раздера покрова на Тибалт

и с кокъла на някой свой прадядо

да пръсна полуделия си мозък?

О, виждам братовчед си да преследва

виновника за неговата смърт!

Стой, стой! Тибалт! Ромео, бягай, бягай!

За тебе пия, о, любими мой!  /Пада в леглото си./ (4. 3)

  В пета сцена на същото действие Дойката намира своята възпитаница безжизнена в леглото й – “Отиде си! Предала дух, горката!…О, черен ден!” Пред нахълталия в дома със свирачи граф Парис се изправя един съкрушен баща:

Капулети: Смъртта преспа със твоята невеста!

Да, оня, костеливият с косата,

те изпревари и отне цвета

на годеницата ти и ми стана

омразен зет, ненавистен наследник! (4. 5)

    Семейството е принудено “приготвеното за обреда венчален” да използва за “обреда погребален”: свирачите засвирват “скръбни химни”, сватбената гощавка се превръща в “тъжен помен”, а “смехът – в горки вопли”. Сред всеобщата покруса само брат Лоренцо, догаждащ се за станалото, единствен запазва самообладание и обобщава мъдро участта на “покойната” Жулиета:

Достатъчно! Скръбта ви става срамна!

Не воля давайки на шумни вопли,

неволя се лекува! Таз девойка

принадлежеше вам и на небето.

Сега небето има я изцяло –

и по-добре за нея. От смъртта

вий свойто не овардихте, а горе

небето свойта част от нея пази

за вечни времена…..(4. 5)

     Като следва маниера, по който описва как характерите в “Ричард ІІІ” се подчиняват на съновиденията относно тяхната участ в края на хрониката, така и в “Ромео и Жулиета” Шекспир пресъздава съновидението на Ромео, което в началото на пето действие предвещава неговата участ:

…………………Боже мой,

сънувах, че съм мъртъв - странен сън:

уж мъртъв, а съзнавах го! - и ето,

 любимата ми дойде…” (5. 1).

     Използването на сънища е ефектен похват за предизвестяване на участта на персонажа, но той внася и значително драматично напрежение в трагедията, тъй като налага отведнъж своя отпечатък върху жизнения тонус на протагониста. След като Балтазар донася на Ромео вестта за кончината на възлюбената му, изгнаникът от Верона отведнъж загубва вкус за живота:

Таз нощ ще спя до тебе, Жулиета!…(5. 1)

   Ромео е в Мантуа и се сеща, че наблизо е видял дрогерията на аптекар, който “сбира билки” и търгува с тях.  Когато Ромео се озовава при Аптекаря, за да си купи отрова, той като че ли се изправя пред самата Смърт. Забележителен е маниера /през погледа на Ромео/, който възприема Шекспир, за да опише Аптекаря – продавач на отрови:

………….Скоро го видях

да сбира билки, целия във дрипи,

с надвесени над хлътнал поглед вежди,

от глад и недоимък заприличал

на страшен скелет;… (5. 1).

    Такава е била тогава популярната представа за смъртта. Ромео плаща в злато на Аптекаря и мъдро разсъждава върху опустошенията, които сее жълтия метал: ………Това е злато –

отрова за човешките души,

която върши повече убийство

на този скапан от поквара свят,

отколкото сместа, която ти

не бива да продаваш!” (5. 1).

      Описанието на златото се вплита в конфликта между златото и среброто, който е проследен деликатно в тази творба на драматурга Шекспир. В




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. marielabaneva - kak moga da pro4eta cqlata statiq
21.11.2013 11:53
kak moga da pro4eta cqlata statiq
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075629
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031