Данте започва да пише на латински трактата си “За монархията” най-вероятно през последните години на живота си. В него той излага с назидателен патос средновековната схоластична теория за вселенската монархия като подробно анализира взаимоотношенията между имперската и папската монархия.
В началото на първата книга на този трактат авторът обявява, че си е поставил за цел да изследва важен проблем, с голямо обществено значение, върху който вече са разсъждавали мнозина: това е същността на монархията. Най-напред Данте формулира едно най-общо определение на монархическата институция: “единственото княжество, което с времето се издига над всички други и успява да разреши всички междувременно възникващи въпроси”. След това той предпоставя трите проблема, които има намерение да обсъди: дали монархията е необходима за благоденствието на човешкия род; дали задължението да избира монарха принадлежи по право на римския народ и дали императорски пълномощия се дават от самия Бог или чрез посредничеството на папската власт.
Данте полага, че целта на обществото е да убеди човека да разгърне както в спекулативен, така и в практически план, своята “интелектуална /духовна/ мощ”. Отчита се, че за постигането на тази цел е необходим всеобщ мир, както и второто условие: за да се разгърне човешката духовна мощ е необходимо тя да бъде направлявана само от един човек, т.е. от един единствен монарх, който да наложи единение в земното общество, което да отразява постигнатото в небесната държава единство. Необходимо е “властта над отделните части” /т.е. градове, княжества/ да бъде поета само и единствено от императора, за да се прекратят споровете между владетелите и народите. Необходимо е също той да се ползва от всеобща подкрепа, да може да прилага висшата си воля и да употребява най-голямата възможна мощ, за да въдворява справедливостта в обществото. Неограниченото разширяване на територията, върху която упражнява своето правосъдие, всъщност освобождава императора от срамната алчност, която Аристотел ( в “Никомаховата етика”) счита за най-голямото препятствие, което изниква пред правосъдието.
Третото условие, след мира и справедливостта, което е необходимо на човека, за да постигне съвършенство, е свободата. Издигнат на върха над всички политически и правни институции (замислени преди всичко да осигуряват независимостта на индивида), императорът е всъщност духовен наставник на всички, т.е. върховният пазител на свободата на човека.
След като уточнява, че пълномощията на императорската власт се разпростират върху всички поданици, че те охраняват груповите интереси на отделните общности, че благоденствието на хората зависи от постигнатото между тях съгласие, Данте привежда в края на първата книга в “За монархията” най-убедителното доказателство в защита на всеобщата земна монархия: Христос изчаква епохата, през която на земята, благодарение на мъдрото управление на Октавиан Август, е постигнато пълно политическо единство, за да се въплъти в тялото на земен човек.
Във втора книга на същия трактат Данте се заема да обсъжда втория проблем: дали задължението да избира владетеля на земната монархия принадлежи по право на римския народ. Авторът изповяда пред читателя, че известно време е вярвал, че наследниците на Еней са станали господари на света благодарение на военните си успехи, но по-късно се убедил, че победите на римската войска са били предопределени от Божието провидение, което налага безусловно превъзходството на Древен Рим над другите държави. След като утвърждава съвпадението на Божията воля с правото, Данте се заема да разчита “знаците”, явяващи се непрекъснато в Светото Писание и в античната история, които налагат убеждението, че римската империя е творение на Божията промисъл.
Превишаващ по благородство всеки друг народ, римският народ, тъй като произхожда от прославен древен род и почита като свой родоначалник благородния по произход и характер Еней, утвърждава мощта си чрез поредица от чудодейни събития /напр. гъската появила се на Капитолийския хълм/. Той е постоянно устремен към постигането на всеобщото благо – върховната цел на всяко справедливо правораздаване. По този начин римляните доказва законността на своето превъзходство над другите народи.
След като доказва с примери, че Божията воля се проявява в края на редица мирновременни състезания и военни игри, Данте обявява за напълно законна властта на Рим над другите народи, тъй като е естествено следствие от Божията справедливост. Имперската мощ на Рим се налага чрез поредица от двубои за постигане на справедливата кауза, първият от които е двубоят между Еней и Турн /вж. “Енеида” на Вергилий/. Накрая законността на Римската империя, призната от самия Христос, макар че на учението му наложена забрана от Август, се доказва с утвърдил се в християнската теология аргумент: ако властта на Рим над целия свят е била незаконна, смъртта на Христос, наложена с римски закон, не би могла да изкупи първородния грях на целия човешки род обитаващ в земните предели.
В трета книга на “За монархията” Данте обсъжда въпроса дали властта на Императора е дадена от Бог или от папата. Авторът обявява, че няма да приема като сериозни опоненти на теорията му онези, които изповядат нечестива вяра, т. нар. Декреталисти, т.е. Защитниците на римските декрети, тъй като те са несведущи както във философията, така и в теологията. Той приема да води спор само с тези, които се противопоставят на императорската власт ръководени от искрената си обич към Църквата. Аргументите на последните в подкрепа на превъзходството на папската власт над императорската са извлечени от Библията и от древната история. В първия от тези аргументи папата и императорът са сравнени съответно със слънцето и луната: както по-малката звезда блести със свметлина заета от по-голямата, така и временната власт /императорската/ се изгражда върху основите на духовната /папската/ власт. Данте все пак отчита, че както луната излъчва своя собствена светлина, така и императорската власт притежава известна независимост от духовната власт.
По-нататък Данте разглежда подробно втория аргумент на своите опоненти, които отстояват тезата, че първородството на Леви спрямо Учителя, единият символ на духовната власт,а другият – на земната власт, предопределя превъзходството на властта на понтифиците над властта на земните монарси. Според Данте първородството не означава висшевластие.
По същия начин Данте отхвърля убедителността на другите доводи, които са привеждани, за да обосноват водещата роля на папата в устройството и управлението на земната държава. Всъщност, ако е истина, че царят на евреите Саул е бил първо избран, а след това свален от първожреца Самуил, тогава е също истина, че той не е наместник на Бог, а обикновен земен управник, чиято власт е ограничена във времето и пространството. От друга страна, ако се има предвид, че не всичко, с което сме задължени пред Христос, го дължим и на неговия наместник (който не може да има същата власт, която притежава този, който го е упълномощил), с оглед на доказателството, което се привежда, малко значимо изглежда упоменаването от защитаващите превъзходството на Църквата на дарението, поднесено от влъхвите на Христос, което се състои от злато и тамян – традиционните символи на кралската и духовната власт.
По-нататък Данте напомня, че двата ключа дадени на Свети Петър са символи само на духовната власт, но оспорва твърдението, че двата меча, за които първият апостол твърди пред Христос, че ги е взел от Гетсиманската градина, са символи на двете власти. Така, като припомня едно историческо събитие, чрез което обикновено се отстоява превъзходството на Църквата над Империята, авторът навлиза в ядрото на спора. Според поддръжниците на законността на земната преходна власт на папите даряването на Рим от Константин на папа Силвестър І означавало отстъпване на императорските прерогативи на Светия отец, още повече по онова време никой не е можел да се увенчае с титлата Император без благословението на папата, тъй като той /Императорът/ се оставал винаги негов поданик. На този довод Данте противопоставя съображението, че нито Константин имал правото да отдава на друг императорските права и пълномощия, нито Силвестър І е имал правото да поема тези пълномощия по силата на евангелската възбрана, с която на Църквата се забранява да притежава каквито и да било земни блага.
В следващата глава /ХІ/ отхвърля тезата, че узурпирането на властта може да обоснове правото върху нея. Утвърждаването на императорското достойнство на Карл Велики от папа Адриан превръща Църквата в законна разпоредителка на временната земна власт. Така Данте доказва, че още при раждането на първата християнска империя се приема, че властта на Императора зависи пряко от Бог, че тази власт е независима от Църквата. Преди да изложи това доказателство авторът заявява, че благотворното влияние на Империята е вече факт още преди появата на Църквата, т.е. нито Бог, нито хората са определили пълномощията на земната временна власт. В глава ХV Данте припомня, че самият Христос е заявил пред Пилат, че неговото царство “не е от този свят”.
При разгръщането на втората част на доказателството си Данте отбелязва, че, тъй като човекът е дарен с двусъставна природа, тяло и дух, той е предопределен да постигне и двойносъставна цел, земно и вечно щастие. Първото се постига чрез култивирането на моралните и духовни добродетели, а второто – чрез съблюдаването на теологическите норми. По силата на отредената им роля на предводители на човешкия род папата и императорът, с пряката подкрепа на Бог, го водят към осъществяването на двата типа щастие. Трактатът завършва с уточнението, че независимостта на двете власти една от друга не изключва почитта на владетеля на Рим към Светия отец, която е сравнима с почитта на първородния син към бащата. Тази почит би трябвало да бъде отдавана от Императора на Папата, тъй като земното щастие е винаги морално следствие от вечното щастие, което се постига чрез ревностното следване на Божиите закони.
Според Слави Боянов един от основните приноси на Данте в трактата “За монархията” е отчитането на двусъставността на човешката природа: едната съставка е тялото, другата – душата: ”Между всички същества само човекът е в средата между злото и доброто. Ето защо философите го поставят точно на хоризонта, в средата между двете хемисфери, между двете полукълба. Изменяем и подлежащ на провал в своите две съществени части, душата и тялото, и съвършен, ако го гледаме само от духовна гледна точка.”
Българският философ отчита, че “Данте Алигиери схваща човека като сложно същество, като двойствено същество, за което е възможно движението надолу и движението нагоре, към злото и към доброто, към несъвършеното и към съвършеното”. В подкрепа се привежда важното прозрение на Аристотел, което Данте цитира: “Това е единственото същество, което има щастието да бъде разделено завинаги от субстанциите, които подлежат на изменение и на провал.” /7, с. 26 -27/.
На свой ред авторитетният български социолог Георги Фотев констатира, че в “За монархията” Данте “формулира ясно спецификата на политическото действие”: “Това е неговата целева причинност или, другояче казано, неговата съзнателна мотивираност от нещо, което има субективна значимост. Политическото, т.е. социалното действие е целево ориентирано. Целта зависи от този, който действува. Субектът на действието си поставя цел…Що се отнася до “политическата материя”, то тук според Данте нещата се намират във властта на хората: “всичко политическо се намира в нашата власт”. В сферата на политическата реалност не съзерцанието, а действието е определящо и основно. Деятелната природа на политическата, т.е. на социалната действителност поставя въпроса за нейната единна цел, защото това, което е начало, принцип, не може да не бъде и крайна цел. Да се изясни крайната цел на обществото е според Данте един от най-трудните и най-важни въпроси в познанието му и за рационализиране на целия обществен живот въобще. “Нужно е - казва Данте - да се разгледа каква всъщност е целта на всичката човешка гражданственост и когато това бъде изяснено, ще бъде извършена повече от половината на цялата работа.” /32, с.103/.
